ПЕШ КЪМ ЗВЕЗДИТЕ
Още един поет си отиде от нас. Траян Първанов. Коравата пръст на родния Криводол погълна изнемощялото му тяло.
Позабравената напоследък държава на поезията осъмна, обедняла с поредния си романтично вглъбен и безкористно верен поданик. А ние, повлечени от бруталния си делник, от сложния си несигурен бит, огледахме се гузно и отново (за кой ли път!) разбрахме, че само с хляб не се живее.
Може би именно този миг е времето, за което воюват поетите, може би той осмисля техните страдания над белия лист и нашите стремежи да надмогнем инерцията и утилитарното, да се погледнем отвън навътре.
Срещу тази инерция се беше опълчил и Траян Първанов. Той влезе в българската поезия без много шум, без словесни еквилибристики, но с ясното съзнание за тежката, отговорна и неблагодарна мисия на твореца в противоречивите, сложни и понякога трагичните последни десетилетия на двайсти век. И творбите му са белязани от тази многоплановост на мислите, въжделенията и тегобите на кръстопътното време.
Мъчително търсеше Траян Първанов своето (а и на всички хора) място в дъжда от събития и драми. Ако разтворим стихосбирките му „Място в дъжда”, „Пеш към звездите”, „Нрав” и „Ной-нож”, ще усетим колко мъчително намираше поетът опорните точки на българския национален дух, колко го тревожеше огрубяването на нравите, как се съпротивляваше срещу консумативния егоцентризъм на обществото. На това общество, в което:
Вечно непринудено се смее Юда
и разбиращо усмихва се Христос.
Поет „отворен”, темпераментен и емоционален, Траян Първанов намери затрупаните от несгоди, лъжи, демагогства, предателства и несгоди извечни извори на доброто. Той мечтаеше за човешка хармония, за душевна извисеност.
Беше тръгнал пеш към звездите, но не за да се прави на някакъв псевдомесия, а с надеждата да подскаже и на нас, че има нещо по-високо от боричкането за облаги.
Поетът може би вече е стигнал звездите. И сега, там, приседнал на чаша лунно вино, гледа с поетичната си душа към нас, усмихва се загадъчно и шепти:
Боже мой! Благодаря ти, че ми вдъхна сили
сам да бъда собственик на свойта свобода.
май 1994 г.
