Петър Парижков

Не ми прилича залеза посърнал
на царствена корона с диамант…
А в Янтра плува като кораб Търнов,
люлян от бран до следващата бран.

Той плува през възторзи и покруси,
през времето,
през епоса,
през мен.
И скиптъра десниците охлузи -
не падна поразен и повален.

Мълчанието няма свое ехо.
Дворците във руините лежат.
В нозете ми се свлича царска дреха.
Камбаните звънят за сетен път.

И само в тези златни саркофази -
във хрониките, писани на свещ,
от всякакви омрази ни опази
епохата,
дошла до мене пеш.

На Царевец
през дълги робски зими
в пръстта изгниват вражите стрели.
Остана само царското му име
и даже то над нас не се смили.

Преследва ни със срутените кули,
с ограбената дворцова хазна,
със църквите,
където мрак се тули,
ала душата мрака не позна.

Там свети оня пръстен Калоянов.
Там пада кръстоносецът във плен.
И мечът очертава там пространно
държавата на цар Иван-Асен.

Историята житията дири.
И в оня невъзможен Търновград
на думите разкошните турнири
кънтят като на празничен парад.

Не са могли пияните корсари
от кораба троха да похитят.
И носи той безценните товари
по своя дълъг и отвесен път.

1981