„Епопея на забравените” от Иван Вазов

Панко Анчев

1.

Един от най-важните белези на буржоазната епоха е осъзнатата потребност от герои и преклонението пред героичния подвиг. Герои са тези, които с риск за живота си и жертвайки го се борят за висока национална кауза. Героят е преди всичко воин и борец, освободител и защитник, човек, надарен със смелост, справедливост и жертвоготовност. Той се подвизава на бойното поле, пролива кръвта си и пада с честна и достойна смърт заради идеи, идеали и идеологии.

Буржоазната епоха смени икономическата система новата система промени преди всичко ценностната, като въведе и утвърди различни от Християнското Средновековие идеали. Защото прагматизмът и рационализмът на буржоазията не можеха да бъдат лесно и безболезнено възприети и подкрепени от обществото и народа, ако не бяха маскирани и украсени с възвишености и благонадеждности. Новата класа  водеше политическа битка и осъществяваше революция срещу аристокрацията и нейната власт, а революцията изискваше огромен брой материални и духовни оръжия. Действителността ставаше сурова и налагаше оръжието като единствено средство за превземане на властта, но и съзнаваше, че силните думи, яркото слово, красивите и лесните за възприемане лозунги вършат повече работа. Заедно с тях в битката трябваше да влязат и хора, които да поведат другите и да им покажат как да се бият и как да отхвърлят робството, за което им говореха и което бяха обявили за позорно, тъй като „човек се ражда свободен по природа”. А щом е „свободен”, той не бива да е смирен и подчинен; не е допустимо друг да решава вместо него - нали властта вече принадлежи на народа и обществото, а народът и обществото се състоят от свободни хора всички са с равни права и възможности, а не подчинени на някого, който ги владее по наследство и разполага с тях, както си пожелае. Човекът сам на себе си е господар; той може всичко и всичко зависи от него. Той устройва и променя земните дела.

Модерната епоха отхвърля християнството и го заменя с идеология, понеже то пречи да се проявяват в пълна мяра същността на буржоазията нейния предприемчив дух, жаждата и стремежа й към печалби и разгулен живот. Най-неприемливо за нея е християнското разбиране на свободата като избор между доброто и злото. На нея й е нужна друга свобода, друга воля и енергия, за да осъществява себе си и за да управлява обществото, създадено от нея и заради нея. Свободата се превръща в неприкосновеност на личното „аз”, право на несъгласие и неподчинение, независимост и възможност за участие във властта. И това именно разбиране на свободата изисква ново отношение към нея. Необходимо е свободата да бъде по някакъв начин „управлявана” и насочвана натам, накъдето тя няма да разрушава статуквото и да пречи на тези, които зад нея практикуват властта над обществото.

Модерната епоха е атеистична по същност, но тя осъзнава необходимостта от бог и религия, защото човек постоянно търси „абсолютната истина” (в каквато и представа да има за нея) и въплъщението на идеята за този, след когото може безкористно и без съмнение в съществуването и величието му да се върви доброволно. Човек винаги има потребност от някакво „откровение”, което да му отвори очите и покаже пътя. Авторитетът е този, който може и трябва да замени Бога в регулирането на човешките взаимоотношения и да оправдае властта. Този авторитет замества Бога във всичко - дори и в чудодействата. Защото, както казва Великият Инквизитор в „Легенда за Великия инквизитор” в романа „Братя Карамазови” на Ф. М. Достоевски, „човек търси не толкова Бога, колкото чудесата”. Коментирайки знаменитата новела в романа, Василий Розанов подчертава, че „в подобни времена нищо не се търси с толкова жажда както чудното, - но с непременното условие то да не е също така и божествено”. И ни отпраща към суеверията в римското общество, „когато то изпада в пълен атеизъм през ІІ-ІІІ век”. (Вж. В. В. Розанов „Легенда о Великом Инквизиторе” Ф. М. Достоевского и другие статьи. 1891-1892″, М., 2013, стр. 142). Когато чудото е извършено от човек, то е по-впечатляващо и убедително. Тогава се доказва и човешкото всесилие, чрез което животът може да бъде радикално променен и устроен по справедлив начин. Човешкото чудо оправдава атеизма! Но за да бъде възможно това, е необходимо идеология, която да формулира принципите на това всесилие, да го легитимира и систематизира. Затова при буржоазията на почит е силната личност, която не се страхува от неприятеля, готова е да се сражава с него и дори да жертва живота си за своя народ. Тази личност е всеотдайна, безкористна и храбра.

Свободата трябва да се отвоюва и заслужи, макар да е изконно право на всеки гражданин и на всяка личност. Именно защото хората са свободни по природа, свободата им - тяхната и на народа, от които произхождат, - е оспорвана и застрашавана постоянно от други, които са също свободни по природа и отвоюват или свободата си, или правото си да господстват над другите. Герои може да има и от двете враждуващи страни, изправили се една срещу друга за едно и също нещо, ала не за да си го разделят, а да го владее всяка сама за себе си. И всяка почита своя герой, а героят на другата страна е тиранин и узурпатор. Т. е. няма универсални мерки, с които да се определя - макар че всички мерки в буржоазното общество се представят за универсални и абсолютни. Мерките се задават от идеологиите, тъй като идеологиите за свод на критерии за нравствени и духовни ценности и формират начина на мислене на тези, които ги прилагат.

Героят е образец на поведение и начин на живот, на които трябва да се подражава. Той е връхната точка в йерархията на ценностите. Не всички могат да станат герои, макар че на всички се внушава да се стремят да бъдат такива, но всички са призвани да бъдат активни, да не се смиряват, да се борят за своите права, да не прощават предателства и измени. Такъв можеш да бъдеш, ако си силен и физически, и духовно. Онова, което проповядваше християнството през цялото средновековие, сега е подложено на съмнение, критика и отрицание. Модерната епоха има нужда от друг тип личност и добродетели. Смирението, любовта към ближния и особено към врага, всеопрощаването, изкуплението са категории от миналото, пречещи на човека да живее в новото време. Добродетелта е активност, непримиримост, решителност, сила. Тя е възприета от възродената античност. Модерната епоха и буржоазията реабилитират античността, за да отрекат Средновековието и превърнат християнството в идеология на ограничена група в ограничена среда. Ражда се нов идеал, който се въплъщава в нови хора. 

2.

Героят е в сърцевината на цялата идеологическа система на буржоазното общество. Около него се изграждат моралът и нравствеността на модерната епоха; той е най-високата степен в йерархията на моралните ценности, най-високият пример за подражание. Героят е светлината, озаряваща сивото ежедневие. На него е поверена огромното задължение да докаже, че човек може сам да твори историята, да я променя и насочва по своя воля - без Бог. Затова и толкова старателно и упорито се създава и поддържа героичният култ.

Колкото по-късно се формира една нация, особено ако това става в условията на политическа зависимост и чужда държава, толкова по-остра и болезнено необходима за нея е да създаде свои герои, които да поведат народа към национално-освободителна революция и го избавят от робството. В един исторически момент се появява „човек от народа”, който повече не може да търпи робството, да бъде унизяван и да гледа как потисника се разпорежда в родината му. Той събира около себе си подобни нему млади мъже и с тях започва своя „поход към свободата”. Подвизите им бързо се разрастват и за тях се разчува по цялата родна земя. „Човекът от народа” не се стреми към слава, но славата го застига и издига над всички останали, защото с нея и чрез нея се вижда справедливостта на делото. Става ясно, че то ще победи, ако към него се приобщят повече хора. Заработва, най-напред спонтанна, а после и организирана в разнообразни форми и механизми идеологическа и пропагандна кампания, която уголемява постъпките и ги превръща в чутовни подвизи, създава легенди, разказва митове. И обикновения в началото „човек от народа” се превръща в чутовна фигура, в легенда. В национален герой!

Но за да се роди героят и, още повече, за да бъде бързо и лесно възприет от обществото, е нужно да се „построи” фонът, върху който ще се откроява неговата чутовна фигура. Този фон е врагът.

Християнството учи, че трябва да обичаме тези, които ни мразят и ненавиждат, които ни причиняват страдания и са наши врагове. Тази любов е израз на смирение и душевна чистота. Тя ни дава сили да се борим с „поднебесните сили на злобата” (св.ап. Павел) и да ги побеждаваме с Божията помощ. Секуларният атеистичен морал твърди точно обратното. „Силна да любя и мразя” е формула на друга нравственост и на друга йерархия на моралните ценности. Тя произлиза от отрицанието на християнството и неговото учение за смирението, покаянието и прошката. Борбата за политическа власт и национално освобождение изисква непримиримост, твърдост и целенасоченост. Никакви компромиси не са възможни и врага, който не отстъпва властта. Затова той трябва да бъде изцяло очернен и сатанизиран, за да се оправдае настървението, с което героят се бори срещу него. Врагът легитимира героя и оправдава революцията. А революцията установява (винаги „най-сетне”!) социална справедливост и свобода.  

Контрастът между героя и врага е представен задължително елементарно. Тук не може да има нюанси, психологически дълбини, обективен подход и стремеж към обективност. Всичко това ще се появи доста по-късно, когато в ход ще бъде дегероизацията на историята, минаваща под знака на психологическия реализъм и на обективното представяне на историческите събития и личности. Странно, това е възможно едва когато започва упадъкът на модерната епоха и на отказа от всичко, което Ренесансът и Просвещението създадоха като система със строга йерархия на ценности и идеи. Психологизмът е късно явление именно на упадъка, а не на възхода. Тогава потребността от героя ще отслабне чувствителност, но ще се засили необходимостта от истина в цялата й пълнота.

Християнството също почита героичния човек, но само този, който извършва подвизите на бойното поле измолвайки с усърдни молитви Божията помощ. Това най-често е владетелят, изправен в битка с поробителя или отцепника, с поругателя на вярата. Той води Божието стадо, укрепва силите му и заедно с него се хвърля в битката, като държи в ръка Божията икона или иконата на своя небесен покровител. Защитата на родната земя е защита на свещена земя и на вярващ в Христа народ. Изобщо, не-буржоазният герой винаги е защитник на слабите; той не иска от тях нищо, не ги мобилизира заради власт или идеология, а защото им съчувства и сам не може да понася несправедливостите. Но той е по-скоро мит отколкото реален човек. Митът действа спонтанно, често храбрецът съвсем сам се изправя срещу своя противник и го побеждава, борейки се за своите нещастни събратя. Силата му е толкова голяма, че не му нужна организация от съмишленици, за да извърши благородното си дело. Дори и когато зад него вървят хора, те просто изпълняват дълг и вярват на своя цар и предводител, защото вярват в Бога, който го е поставил начело. Героичните дела са послушание и смирение, а не непокорство и отвоюване на свобода и независимост.

3.

Българската модерна епоха, започнала през втората половина на ХVІІІ век, също има потребност от герои и силно почита героичните личности. Дори може би повече от западноевропейската, понеже настъпва  с началото на национално-освободителната революция. Още в „История славяноболгарская” преп. Паисий откроява силните личности в българската история, които са направили България могъща и непобедима държава. Тези личности трябва да бъдат пример за подражание за всеки българин. Пример за подражание е вече не смиреният и послушният, а силният, енергичният, водачът.

Българската литература и публицистика на Възраждането, заедно с цялата интелигенция, си поставя задачата да създаде нов тип личност, разбираща свободата именно като политическа независимост и право на самоопределение. Състоянието на българите все по-често се определя като „робско” - отначало е под робството на гърците и техните свещеници, а от втората половина на 60-те години - и под османско. Да си роб е унизително, позорно, непочтено. И не отива на българите да са роби и то на народи, които с нищо не ги превъзхождат. Пробуждането на националното честолюбие е първата стъпка към създаването на героя като образец, пример, водач и спасител.

Новата епоха идва с нова йерархично подредена система от нравствени ценности и добродетели. Осъществяването на идеята за национална държава изисква огромна обществена енергия, която да мобилизира нацията и я поведе на война с Османската империя. Историята се ускорява, времето се сгъстява, напрежението нараства. Ала самият народ трудно и бавно се превръща в нация и не възприема охотно новата си роля. Той живее различен от интелигенцията живот, останал е все още в Средновековието и съзнанието му е религиозно. За него тези, които се бунтуват срещу властта, са разбойници, понеже оспорват нещо свято и неприкосновено, дадено от Господа. Затова и революционната интелигенция смята, че народът е „заспал” и че са необходими „будители”, които да го изведат от дълбокия му сън, да отворят очите му и го изправят в решителна битка с вековния поробител.

Тази битка не е вече с „поднебесните сили на злобата”, а с конкретен противник и за постигане на ясна и конкретна политическа цел. Тази цел е висока и тя се натоварва с нравствен смисъл, тъй като само свободата на народа може да му осигури условия за духовно развитие, култура и просвета, както и добро равнище на материалния му живот.

Пръв, който показва герой в почти буржоазния смисъл на думата, е Никола Козлев в поемата „Черен арап и хайдут Сидер”. В българския език от онова време, а и в днешно все още, синоним на герой е юнак. Юнакът е силният, който не се страхува от нищо и който е готов на саможертва, за да избави от беди себе си и другите около него. Хайдут Сидер освобождава народа от иновереца, като го побеждава в лют бой на живот и смърт. Всички се покоряват на страшния арап, но хайдут Сидер не се изплашва от него, защото не за себе си влиза в схватка с него. Народът отново може мирно и спокойно да се труди, спасен от героя. Хайдут Сидер е спасител и освободител. Е, той още не е революционерът, който ще увлече и поведе след себе си българите към революцията. Но това, че вече се е появил такъв човек, е знак за настъпващите промени в българската действителност.

„Приближаването” към героя в българската възрожденска литература ще бъде видно от поезията на Добри Чинтулов. Добри Чинтулов открито призовава към революция. Но за да се пробуди народът, е нужно да се появи този, който ще го поведе. Нова хора са нужни сега на България и те трябва да се появят колкото е възможно по-скоро. Някой трябва „да препаше тънка сабя, знаме да развее”, за да се види, че е дошъл часът на борбата за свобода.

Българските писатели разбират нуждата от героични личности, които да разместят пластовете и отворят очите на българите. Просветата и културата са важни и полезни, но още по-важен е оня, който ще хвърли искрата и ще запали светлината. Примерът на тези, които не се подчиняват и особено на тези, които раздават възмездие на поробителите за причинените от тях страдания на обикновените хора, се популяризира и възхвалява. Почит и уважение заслужават дейците за националното освобождение. Цялата българска литература от края на 60-те и през 70-те години е посветена на борбите и подвизите на бунтуващия се българин. 

4.

Може да прозвучи странно, но героят става по-необходим след Освобождението, когато по същество приключва национално-освободителната революция (макар че дълго още остава комплексът „Македония”). За сметка на това силно ускорение получи буржоазно-демократичната. Колкото повече се обуржоазяват нацията, личността и целият обществен живот, толкова повече сякаш се увеличава потребността от герои и от техния пример. Защо е така?

Буржоазното общество е нееднородно, вътрешно силно противоречиво, подложено е на силен външен натиск и конкуренция. Неговото устройство е такова, че то, поне формално и на думи, позволява откритата съпротива срещу властта. Това прави видими социално-политическите конфликти. Тяхното проявление понякога засяга дори съществуването на буржоазно-капиталистическата система. Честите и непредотвратими икономически кризи прерастват в политически, понякога дори и в граждански войни. Бедността допълва тези кризи и ги прави непоносимо болезнени. Социалното разслоение поражда многопартиен политически ред, в който трудно се постига съгласие и еднопосочност на общественото мислене. Националните буржоазни общества са най-размирни от всички предходни исторически общества и затова повече от всички други изпитват потребност от механизми, които да гарантират тяхното единство и монолитност. Това единство трудно, за да не кажа, че е невъзможно, се постига с открито насилие и диктатура - макар че и такива случаи е имало. Буржоазното общество не може да си позволи дълго да бъде неспокойно и размирно, защото нестабилността му застрашава неговите основни принципи и принципите на капиталистическата икономика. Само стабилността и спокойствието позволяват на капитала и икономиката да се развиват. Войните бяха обичайни състояния на предишните общества, но вътре в тях броженията и политическите борби бяха ограничени до брожения и борби вътре в господстващата класа и нейната върхушка. Сега, в буржоазното общество, войните се водят в изключителни случаи, но вътрешното неравновесие е обичайно състояние.

Всъщност, буржоазното общество поради характера на обществено-икономическата система, основана на конкуренцията и борбата за пазари, непрекъснато е обхванато от напрежение и е особено силно изразена ентропията. Егоизмът и конкуренцията подкопават обществените основи, като създават несигурност у хората. Колкото по-бедна е една държава, толкова по-несигурни са нейните граждани и толкова по-ожесточени са обществените противоречия и борби. И толкова по-голяма е необходимостта от силна обединяваща идея, която да притъпява разногласията и да сближава отчуждените от себе си човеци.

Възраждането постави пред българите задачата да осъществят своята национална идея, чийто основен смисъл тогава е възстановяването на българската национална държава върху земите, населявани от българи. Тази идея частично бе материализирана с Освобождението през 1878 г., но Берлинският мирен договор не разреши новата държава да събере под крилото си всички българи. От друга страна, свободната държава изведнъж се оказа не такава, каквато са си я представяли поробените доскоро българи. Опиянението от свободата бързо се заменя с разочарование и дори покруса; героите от национално-освободителните борби биват измествани и забравяни, а начело на държавата и обществото застават меркантилни личности, непросветени и алчни типове, които обсебват целия обществен живот и го поставят под свое подчинение. Корупцията и партизанщината се утвърждават като главни нравствени норми и условие за успех. Стопанският живот е неорганизиран и не е в състояние да произведе достатъчно блага, за да бъде разпределението им справедливо. Бедността, мизерията и отчаянието се настаняват трайно. Социалните противоречия се изострят до болезненост и застрашават целостта на обществото.

Сега се задействат две много интересни тенденции в българското буржоазно общество след Освобождението. От една страна, разочарованието поражда реакция и остра критика срещу ставащото в държавата. Романтично настроената интелигенция и пряко засегнатите от новото статукво са най-отрицателно настроените социални слоеве. Според тях е извършена неправомерна смяна на ценностите и обществото се е отказало окончателно от идеалите на Възраждането, предало ги е и е поело по път, който обезсмисля борбите и жертвите в тях. Навсякъде сметки, подкупи, службогонство, безразличие, безнравственост, духовна пустота. И едни поробители са заменени с други - още по-страшни и безмилостни. Духът е паднал, настроенията са минорни. От друга страна обаче, се задействат обществените инстинкти за самосъхранение, които трябва да активизират „имунната система” на  обществения организъм, за да го запазят цял и ненакърнен. Той осъзнава опасността, която го заплашва, ако не преодолее ентропията, и насочва усилията си да възвърне предишната сплотеност, въвличайки членовете си да се стремят към единство и сплотеност. Не става дума за някакви организационни или законодателни мерки, които държавата все пак е принудена да взима, а за различни по-силни или по-слаби, но винаги настойчиви идеологически въздействия.

Във времето непосредствено след Освобождението забелязваме силна носталгия по близкото минало и неговите революционни борби. Дейците на освободителното движение се противопоставят на новите герои на интереса и печалбата. Миналото се показва в светли краски, идеализира се и в него се търсят образците за подражание и следване. Там всичко е било красиво, нравствено, възвишено. Тогава живеят хора, от които трябва да се учим и чийто пример трябва да бъде заразителен за младите.

Критичното и дори нихилистично отношение към настоящето съжителства в идеологическата система на буржоазното общество след Освобождението с положителното и дори идеализиращо преклонение пред революционното минало. Ако се вгледаме внимателно в тази идеологическа система, ще видим как въпросните й два елемента битуват хармонично и на нито един от тях не се позволява да надделее над другия, за да не разруши нейната цялост и опасно да разклати обществото. Как е възможно постигането на подобно равновесие, показва творчеството на народния поет Иван Вазов.

5.

Литературата не само достоверно свидетелства за процесите в обществото, но и активно участва в усилията му да се самосъхрани и консолидира. Тя изразява и обратните настроения, като показва вътрешните му противоречия, унинието и обезверяването на хората. Така тя реално „служи” на нацията, а не на определени класи и съсловия. У нея няма партийно-политически пристрастия, въпреки че писателите не са безразлични към политическите борби. Литературата чрез своите високи образци обективно отразява и изразява онова, което протича в обществото; тя е свидетелството за неговото здраве или боледуване. Това много ясно се вижда от творчеството на Иван Вазов.

Иван Вазов е един от най-убедителните и аргументирани критици на следосвобожденската действителност у нас. Той е сред изпитващите най-дълбоко разочарование от случващото се в обществото и държавата след извоюването на свободата. Върху него се стоварва с пълна сила грубостта и бруталността на българската власт и на нейните„новите герои”. Принуден да емигрира, Иван Вазов пише в чужбина едни от най-ярките си творби, в които или изобличава мерзката реалност, или участва в усилията на обществото да запази целостта си и възстанови единството си.

Ние с право наричаме Вазов „нашето всичко”, както руският критик и писател Аполон Григориев е определил значението на А. С. Пушкин, защото е олицетворението на българската нация и чрез цялото си творчество е изразил нейния дух, същност и начин на мислене. Но именно защото е „нашето всичко”, т. е. национален писател, а не писател на определена тема или на един отрязък от времето, а още по-малко на някоя отделна класа или социална група, Иван Вазов е типичен носител и изразител на буржоазно съзнание. Той завършва процеса на секуларизация, започнат от Възраждането, и утвърждава окончателно системата от буржоазни нравствени ценности. Вазов е напълно „модерен човек“, т. е. светска личност, реалист и буржоа, за когото човекът е господар на себе си и творец на съдбата си. У него няма нищо средновековно и дори патриархално, макар все още в литературознанието да битува тезата, че показвал предимно патриархалния, т.е. средновековния, не-буржоазния бит на българите, че самият той бил патриархално устроен човек. Може би е по-точно да кажем, че с Иван Вазов завършва първият етап от развитието на буржоазното общество и че той е първият наш типичен „бюргер”. У него съжителстват едновременно болката за ставащото и съпротивата срещу започналия упадък. Той все още е „универсален човек”, човек на трудно удържаната пълнота и хармония на битието, което вече е наранено и пропукано.

Иван Вазов е пример за това как литературата участва в обществените процеси, как им влияе и ги насочва в определена посока. Нейната обществена длъжност е да изразява идеите, раждани от обществото и нацията, да ги озвучава и налага в социалната среда и по този начин да внушава и възпитава добродетели и начини за съпротива срещу недъзи и пороци. Това тя прави дори и тогава, когато нейните създатели странят от пряко участие в обществения живот или в житейските си практики се противопоставят на тези идеи. Литературата, както и изкуството изобщо,  е особена  дейност, поради което трябва да сме предпазливи в оценките и анализите си на творчеството на един или друг писател. Никой значим автор не е извън времето и идеите на времето си. Иска или не, той е техен носител и озвучител. И колкото по-голям и значим е този писател, толкова той е по-навътре в своето време и по-достоверен негов свидетел.

Рязката смяна на обществените условия веднага след Освобождението породи огромен брой проблеми, които трябваше да бъдат разрешавани както от предишните „герои”, така и от новите двигатели и ръководители на обществените процеси. Сега обуржоазяването получи невиждано преди ускорение. Революционният подем от втората половина на 70-те години на ХІХ век рязко трябваше да смени характера си и да се преобрази в подем в икономиката и в ново устройство на обществото. Той трябваше да бъде съхранен, за да се ускори формирането на нов тип личност. Заедно с новата личност бе необходимо да се утвърдят и редица други надстроечни фактори, позволяващи животът да протича в ново русло. Ала една е представата за възмечтаната свобода, друга е реалността в свободната държава. Пропагандната машина на революцията (доколкото имаше такава „машина”) настройваше нацията към съпротива и разрушаване на системата; сега същата тази машина трябваше да се пренастрои, за да измени нагласите на нацията към изграждане на новата държава. Самата държава стана друга. Българите мислеха преди, че щом е българска, тя непременно ще е майка на всички, ала тя се оказа мащеха за повечето от тях. Или поне така я възприемаха нейните поданици и синове, които разчитаха да получат от нея грижи, работа, прехрана, справедливост. Но държавата не е на „всички”, но всички са длъжни да й се подчиняват и да й служат. Тази жестока истина не можеше да бъде разбрана от „свободните” българи, почувствали се излъгани от самите себе си и от илюзиите, с които са се подхранвали духовно и благодарение на които са устоявали досега.

Следосвобожденското творчество на Иван Вазов вмества и критиката на несъгласния с новата социална действителност, и усилията на обществото да поддържа вътрешното си равновесие и консолидация. „Епопея на забравените” показва как един голям поет от ранга на Иван Вазов успява да съвмести тези две роли, възложени му от времето и обществото. 

6.

Прието е да се говори за „Епопея на забравените” като за реакция на великия поет срещу нравствения упадък, предателството на идеалите на близкото минало и тяхното безогледно поругаване; и че с тази книга той възхвалява, на фона на тези, които в новото време са образците за подражание, доброволно жертвалите се за свободата на отечеството. Иван Вазов наистина е разочарован от случващото се в новоосвободената държава и сам го изпитва върху себе си. Според него са подменени целите и идеалите, които нашите революционери са заложили в основите на обществото, и сега царуват безнравствеността, материалният интерес, партизанщината, насилието и несправедливостта. Героите на освободителните борби бързо са забравени, защото техният нравствен пример е укор към управляващите и към всички българи.  

Но книгата не е обикновена реакция на ставащото в обществото и не е просто възхвала на загиналите в революционните борби. Тя е много по-сложно явление както в литературния процес, така и в процесите в обществото, защото изпълнява особени социално-идеологически функции и се включва в една добре организирана и действащ в буржоазното общество идеологическа система.

След всяка революция, т.е. след всяка радикална обществена промяна, непременно се появява силен интерес към миналото. В миналото именно са корените на тази промяна и е необходимо да се осмислят процесите и механизмите на социалните трансформации, да се види какви хора са ги осъществили, какви идеи са били изповядвани и какви принципи са защитавани, за да стане възможно увличането на толкова хора в постигането на една цел. Но в буржоазната епоха и за буржоазния човек миналото е отчуждено от настоящето често дори до степен на вражда, както е забелязал Енгелс. Затова то е интересно и може да се изучава и да се използва като аргумент в идеологическата и пропагандната система. Тъй като християнското минало не е обичано, модерната епоха търси в историята и показва онези исторически моменти, в които човек се справя сам и непременно без помощта на Бога. Пък той и не иска и не вярва в Неговата помощ.

И понеже винаги настоящето изглежда на съвременниците по-лошо и недостойно от миналото, то връщането на разума назад е напълно обяснимо и дори наложително. Така се търсят идеологически енергии за възстановяване на равновесието и за приближаване към необходимата обществена хармония. На историята (и особено на най-близката) се гледа или с възхищение и патос, които укоряват настоящето, или с добродушна ирония и усмивка, с които се оневиняват допуснатите преди грешки от хора, които са били наивни и чисти, а не меркантилни и объркани като съвременниците. Този модел се повтаря постоянно и се е превърнал в матрица, в която се поставя изтеклото историческо време. „Българе от старо време” е неизменната формула, по която и науката, и литературата осветляват и осмислят историята. Тя внася успокоение у новите хора, поощрява самочувствието им и оправдава донякъде неблагополучията, които те търпят. Миналото е все пак някакво упование и надежда, че щом някога е било хубаво, то пак ще бъде така. Повестта „Чичовци”, а и редица глави в романа „Под игото” и повестта „Немили-недраги” изразяват такова отношение към нашето „недавна”.

Но основната задача на „Епопея на забравените” е да покаже какви славни хора са живели и са се борили за свободата на българите, какви герои е раждала българската майка. Това е един истински „канон” на героичното, защото тук са събрани основните „правила”, по които става „канонизирането” на героите. Захарий Стоянов, а след него и Пенчо Славейков, ще допълнят този канон и ще внесат в него още „правила”, за да бъде окончателно оформена системата на героичното в българския свят.

Иван Вазов показва и възхвалява героя-страдалец и мъченик. Герой може да бъде и човек, който в ежедневния живот е съвсем обикновен и незабележим и не проявяващ никакви героични качества. И точно поради това такъв човек трябва да бъде пример, защото доказва, че герой може да бъде всеки, стига да усети и осъзнае необходимостта от подвиг и саможертва заради велика някоя цел. Героизмът обаче преминава през страдания и мъченичество; той е изпитание на волята, но и на плътта. Любовта към отечеството и свободата трябва да са изключително силни, за да надмогнат болките на тялото. Отечеството и свободата са богът, който сега замества християнския Бог, за да вярват в него и нему да се молят. Вярата остава, но сменя обекта, към който е насочена. Силата й е условието за подвига на оня, който иначе е тих и скромен, потънал в битовите си дела, никому неизвестен и незабележим. За да обичаш свободата и отечеството и да си готов на саможертва заради тях, е необходимо да си високо нравствен човек. Нравственият човек не е патетичен; той не желае да се различава от останалите, да стои над тях и да доминира, да притежава власт. Волята му е силна, но не показна; тя удържа емоциите и се проявява видимо само когато другите са застрашени или имат някаква нужда от нея.

Героят на Иван Вазов не разбунва, не разрушава и не напряга обществото, не властва над него. С невидими нишки той само го обединява около себе си, осветлява го и му сочи пътя. Но без патос, не гръмогласно, а тихо и дори безмълвно. Той води народа, а не стои пред него, защото е в множеството. И не се натрапва с качествата си, а хората сами го забелязват и го почитат като пръв сред тях.

Така е в живота, а в литературата също има правила, по които се обявява героят и се възхваляват неговите велики дела. „Епопея на забравените” показва правилата, по които Иван Вазов и колективистичното общество, което той изразява, следват в изобразяване героичната личност. Книгата е обобщената представа на времето, но и на целия български свят, за героичното и разбирането за потребността от герои в българския свят. Аз бих казал, че тя е философията на българската история, която и днес е валидна и историците се съобразяват с идеите и оценките за личности и събития, които великият поет е дал. Всички ние живеем с тези идеи и оценки, следваме ги и ги повтаряме непрестанно. Вместо историческата наука да повлияе на литературата при освещаване на миналото, поетът Иван Вазов установява линията, която историята безпрекословно следва. Това показва колко велик поет е той и каква огромна сила и енергия притежава словото!

7.

Одата „Левски” е класическият, най-силният и убедителен пример за Вазовата концепция за героя и за начините, по които той го изобразява. Може да се каже, че Иван Вазов е този, който окончателно утвърди Левски като най-мащабният и най-почитан от българите герой. С „Епопея на забравените” се ражда и митът за Левски като най-светлата, най-нравствената, величава и свята личност на българското възраждане. Всеки опит след това по някакъв начин да се дегероизира този образ, да му се прилепи някакво дори и малко петънце, бива посрещан с негодувание и неприязън. Вазовото митологизиране на апостола на свободата оказва влияние върху всички научни и публицистични изследвания върху живота и дейността на Васил Левски. Толкова силно е словото на великия поет!

С „Епопея на забравените” за първи път в българската литература се проявява един нов момент в историята и състоянието на българския свят - богоборчеството. И то не само като апология на индивидуалните човешки възможности и устойчивостта на личността, когато е изпълнена с вяра в новите обществени добродетели, а и като открито отрицание на Бога. Одата „Левски” направо започва: 

Манастирът тесен за мойта душа е.
Кога човек дойде тук да се покае,
трябва да забрави греховния мир, 
да бяга съблазни и да търси мир.
Мойта съвест инак днеска ми говори. 
Това расо черно, що нося отгоре, 
не ме помирява с тия небеса
и когато в храма вдигна си гласа 
химни да пея Богу, да получа раят, 
мисля, че той слуша, що ридаят
в тоя дол плачевни, живот нестърпим.
И мойта молитва се губи кат дим, 
и Господ сърдит си затуля ухото
на светата песен и херувикото.  (подч. м. - П. А.)

Знае се, че Васил Иванов Кунчев - Левски е бил монах - йеродякон в Сопотския манастир. От Вазов тръгва версията, че той захвърля расото, напуска манастира и се отдава на революционна дейност. Версията за „захвърленото расо” е невъзможна за човек праведен и искрено вярващ, отдал се на монашески живот. Голям и непростим грях за един монах е да се откаже от монашеството, след като е бил вече подстриган и въведен в сан. Левски не би си го позволил никога. Той е излязъл от манастира временно и с благословията на неговия игумен и архиерей. Постъпката му в никакъв случай не била самоволно решение и акт на неподчинение. Левски остава монах и йеродякон да края на живота си. Знае се от спомените на свещеника, който го е изповядал пред бесилото, че той е поискал да го споменават в молитвите си като „дякон Игнатий”. Вазов, без съмнение, е знаел всичко това. Но за него е важно да изрази силата на националното чувство и на желанието България да бъде свободна и сама да извоюва свободата си. Поставено е под съмнение и дори е отречено правилото на християнството да се измолва Божията милост, тъй като човек е немощен и слаб и без Божията помощ нищо не се постига. Бог в интерпретацията на Иван Вазов „сърдит си затуля ухото на светата песен и херувикото”, за да не слуша молитвите на нещастните и онеправдани българи. В „Кочо” ще се стигне до още по-рязко заключение: „И Господ от свода, през гъстия дим,// гледаше на всичко тих, невъзмутим!…” Въпреки това и Левски, и Кочо, и търсещите спасение в храма в Перущица, устояват на изпитанията и побеждават смъртта чрез героизма си.

На Вазов и на времето, което той изразява, е потребен светски герой, уповаващ се на собствените си сили и способности, а не молитвеник, аскет и смирен монах. Такива са и Васил Левски, и Кочо, и преп. Паисий, и всичките, за които пише в „Епопея на забравените”.

Богоборчеството не е атеизъм, а оспорване на всесилието и всемогъществото на Бога. Борещият се с Него Го признава като съществуващ, но Му отрежда да бъде някаква идея, в която човек вярва, без да Го признава за „Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо” и на сила, която определя поведението на човека. То е рецидив на античното езичество, когато човек е дръзвал да не се подчинява на боговете. И това е било естествена част от античното битие. За християнството обаче неподчинението е късно явление, появило се в епохата на Просвещението и преди всичко съмнение в съществуването на Бога и търсене на аргументи в абсолютната правота на учението Му. Иван Вазов не разсъждава върху богословските проблеми, но извежда като аргумент в съмненията трагичните събития в българската история.

Преп. Паисий също е представен като „богоборец” или поне като напълно светски човек, който по някаква само причина е в манастира. Душата и духът му обаче са в света и живеят и действат за света - не за манастира и Църквата. Иван Вазов показва един, така да се каже, „формален” монах, попаднал там по инерция, защото в манастира може да се занимава с „интелектуална дейност”, но всъщност отдал се на дела, които нямат нищо общо с дадените от него монашески обети. Това в никакъв случай не е вярно. Не случайно Светата православна църква го е канонизирала за светец и го е причислила към сонма на Божиите угодници и праведници. Образът на „един монах тъмен, непознат и бледен// пред лампа жумяща пишеше наведен” е красив и ефектен, но е неверен, защото преп. Паисий е изключително образован и просветен човек. Неговата история не е случайно дело на една само личност, а материализиран опит на българското светогорско монашество, което живее с идеите за националната българска държава. Писането на историята е монашеско послушание за преп. Паисий, а не самоволен и таен акт на личен порив и амбиция. То е благословено от игумена, поради което е напълно естествено в целия процес на проучване на фактите и описването им в „История славяноболгарская” да участва монашеското братство. Без съмнение братята-монаси са обсъждали тези идеи, изяснявали са ги и са ги конкретизирали. Не е било възможно нищо друго. Писането тогава не е индивидуален акт, а и самата „История” е замислена и осъществена като богослужебна книга, която да се чете в храма по време на богослуженията. За Вазов обаче монахът е уединил се интелектуалец, избягал от шума на ежедневието, за да размишлява и пише на спокойствие. Пък когато е готов, да покаже книгата си и да произнесе знаменития патетичен монолог от одата „Паисий”. Затова и финалът на одата може да е художествено много силен, но не е верен:

Тъй мълвеше тоз мъж, в килията скрит, 
със поглед умислен, в бъдещето впит,
който много бденя, утрини пропусна,
но пачето перо нивга не изпусна
и против канонът и черковний звън -
работи без отдих, почива без сън. (подч. м. - П. А.) 

8.

Богоборчеството на Иван Вазов не е повече от проявление на секуларно съзнание и буржоазно мислене. То не може да се определи само като същност на неговото творчество и естетическо съзнание, а е част от идеологическата система за апология на новия тип герой.

Образът на героя в „Епопея на забравените” наистина се оформя по определена матрица. Поетът съобщава няколко факта заедно с личните качества на персонажа, които го правят много силен и готов на саможертва. Обаянието му сред хората е огромно. Всеки, който го е видял и е общувал с него, попада под властта му и му остава верен завинаги. Такъв е Левски - бившият монах, изоставил временно монашеското битие, защото като служител на Бога не е в състояние да помогне на народа си, да помага на страдащите и да дава кураж на тези, които са готови за борба. Въвеждащият монолог на героя е тезата, която той ще отрече с поведението си, описано от поета по-нататък. Но както въпросният монолог не е възможен, така и случките и постъпките на Левски не са истински. Макар и едното, и другото да е впечатляващо и засищащо жаждата на читателя от възвишеност и примери за себераздаване и саможертва. Точно на това разчита и Иван Вазов.

Животът и революционната дейност на Васил Левски са много по-прости и рационално организирани. Те почти нямат нищо общо с това, което в одата за него се говори. Но Иван Вазов едновременно създава представа за героя на Освобождението, и отговаря на желанията на обществото да има точно такъв тип революционер. Левски никога не е уверявал, че борбата е „една ближна обща веселба”. Дори като метафора такава формула му е не само непозната, но и недопустима. Точно обратното: винаги е повтарял, че борбата е най-напред търпелива и много грижовна организация до най-малките подробности. Той пресмята рисковете, анализира в подробности настоящата и бъдещата политическа и особено геополитическа ситуация и вариантите за военни действия срещу властта. Писмата му са пълни с препоръки да се изучава противника и да се набляга на военната и психологическата подготовка на хората, да не се бърза и мисли повърхностно. Той никога не преувеличава, не агитира голословно, не обещава неизпълними неща.

Вазов представя Левски като център на обществения живот, около който са се събрали всички и той бащински наставлява, успокоява, вдъхва увереност, облекчава болките и страданията. Такъв трябва според него да е всеки народен водач. Водач, когото народът обича, защото е честен, добър и справедлив. За разлика от управниците на свободната държава. Близостта до хората и обаянието на водача са най-важните му качества и благодарение на тях освободителното движение е успяло.

В представянето на реалните исторически личности като възвишени национални герои Иван Вазов постига нещо удивително и дори невероятно. Апологията му е толкова силна, че почти напълно откъсва конкретния човек от собствената му биография и качествата, които притежава. Истината за тях у Вазов не е в конкретното, а в идеята, която внушава с такъв замах. Персонажът е идеализиран, но изглежда истински, защото в него са вложени черти и качества, които се нравят и които хората искат да видят у своите водачи и държавници.

В същата матрица са „формирани” и Георги Бенковски, и Г. С. Раковски, и Волов. Животът на всеки един от тях е не само тежък, беден, изпълнен с риск и напрежения, но и сив, монотонен, ежедневен. Вазов обаче го показва като романтично преживяване, като бурен театрален спектакъл. В него няма нито за миг спокойствие и тишина, а само блясък, светкавици, порив. Т. е. този живот е всичко, което е изчезнало в следосвобожденска България и се е превърнало в мерзка политика и партизанщина.

9.

Българският свят по времето на Иван Вазов е все още жизнен и нравствен, макар все повече да се изпълва със съмнения и разочарования от случилото се в следосвобожденска България. Вазов е изразител на колективистичното общество, което остро чувства несправедливостите и се справя с тях благодарение всеобщата воля. Единството е главният белег на този тип общество; затова и типът герой, който поетът описва и възвеличава в „Епопея на забравените” е колективистичен човек, а не индивидуалист. Той е като другите - по-силни само чувствата и преклонението му пред свободата. Този герой не се отделя от „масата”, не я гледа с недоверие и презрение, не се отчуждава от нея, а е готов да умре заради нея. Вазовото общество е изградено строго йерархично, но йерархията се поддържа не със страх от наказания, а доброволно, с признаване нравственото право на стоящия по-горе да бъде по-високо в нея. Така се получава хармонията, а тя от своя страна е главният крепителен елемент на общественото устройство.

Това няма да го виждаме по времето на индивидуализма и първите  модернизми, когато започва разпадът на колективистичното общество. Тогава и героят ще бъде вече  друг. Сравнението между Бенковски на Иван Вазов и Захарий Стоянов и Пенчо П. Славейков (а защо говоря за нов тип общество след Вазов, като го олицетворявам със съвременниците му Захарий Стоянов и Пенчо П. Славейков виж в книгата ми „Философия на литературната история”, С., 2002) показва колко различни са представите за героя и героичното в литературата и обществото ни. И по какъв път върви българският свят, как се променя, какви идеи го обземат. Героят става все по-индивидуалистичен, затворен в себе си, пристрастен към властта, живеещ заради нея или отвратен от тълпата, търсещ успокоение в някакъв свой свят. „Силната личност” не е част от цялото, а негов контрапункт и отрицание.

Героят на Иван Вазов е носител на патос и увличаща енергия. Той преодолява пречки, разрушава прегради, отваря нови пространства и светове. И просветлява умове, отваря очи, открива света на свободата и пътя към него. У него няма зли помисли, нито дори мисъл за себе си, за собственото си благополучие. Затова го обичат, почитат го и му се прекланят всички. Тези характеристики постепенно ще отпадат и ще се заменят с други, които ще определят за герои хора властни, отличаващи се от останалите по властовите си способности. После подобни герои ще бъдат заменени с такива, за които трудът и общото благо са висша цел. Изграждането на нов свят е също революция, изискваща себеотдаване и подчинение на общата цел. Героят в труда и строителството на „новия свят” ще бъде последен за модерната епоха. Постмодернизмът ще отрече всякакви йерархии на обществени ценности и ще прокламира пълен утилитаризъм и прагматизъм. Няма да има вече герои, тъй като ще изчезне потребността от тях. Обществото ще заживее с други представи и норми. Ще настъпи последният упадък на буржоазното общество.

Но това вече е тема за друго изследване.