БЕНЮ
- Хм?!… Беню… Какво представлява той?
- Едно человекообразно същество, както хиляди още бенювци.
Ще предам същинските му черти до най-малките им подробности, без да преправям действителността, ако само бих можел да сторя това.
Беню бе, казвам бе, защото сега го няма вече - един добродушен човек, смъртта на когото би трябвало светът да оплаче. Да, светът му бе много длъжен; хората, които през живота му изсмукваха добродушието, както сока на гнила мушмула, откъснаха от себе си за ден-два и този дрипел - помена за умния и приказливия Беня. Хе, гиганти на мисълта, корифеи на великата мъдрост се валят като охлузени вещи в прахът на вековете и хората по някоя случайност, от любопитство или по предписание на антични някои заведения, надникват над овехтялата им вънкашност, - та някой си Беню…
Грамаден е световният тефтер, в когото се отбелязват сметките на человеците, много партиди са препълнени с имена, обаче много остават чисти с едничкото име на пришълеца, който се изгубва от лицето на земята, без да е оставил поне една дребна сметчица на открития си мир. А колко остават далеч от тоя тефтер…
И Бенювата сметка в тефтера на живота остана неразчистена. Впрочем, той нямаше що да разчиства - нищо, освен обикновените сведения: живял, работил, мечтал и умрял. Времето изличи и тези сведения.
По професия чизмар, Беню доде един ден да се съгласи със самия себе си, че е фалирал вече. Изначало той един вид не вярваше на действителността: как е възможно от упорния човешки труд да се не поддържа съществуванието на една фамилия? Облегнат на горделивото си честолюбие, въоръжен с упорито търпение и вярващ в справедливостта на съдбата, Беню никога не допущаше, че тези здрави стълбове на човешкото съществувание могат да бъдат потиснати от неволята.
Така си е и наглед. Но… животът, действителността изправя доста умело, ако и късно, заблуждението на такива честолюбци.
Така щото, вярващ в справедливостта на орисницата, Беню се видя един ден без имущество, не порядъчен член на обществото, немарлив домакин, нелюбящ баща, лош човек и пр. Него не прогласиха официално за фалит, както правят сега, но то не беше нужно, тъй като никому не дължеше. Събраното, с обръщението на което чизмарят смяташе да премине късия живот със семейството си, се привърши. Беню остана с празни ръце и пусти мечти. Така можа само да се скрие от очите на хората един истински фалит.
Никой не предполагаше вече, че Беню може да фалира, защото не остана нищо. И изглеждаше да е благодарен от този изход Беню; всичко се свърши безшумно, щото той можа да се избави поне от тази смешна процедура да се прогласява за фалирал един занаятчия, когато той отдавна си е станал такъв.
След като изгуби фактически целия си имот - и къщата си най-после, празните мечти се обърнаха в мизантропически мисли. Бащата на петочленното семейство се видя отделен завинаги от света - нищо не остана, което да го привързва с хората, но Беню ги не намрази. Някогашната му гордост на човек от средна ръка, майстор и порядъчен гражданин се сломи и това характеристично качество се обърна в една дребнава услужливост и рабско добродушие.
Като се видя изтикан от световната арена, Беню остана да показва съществуванието си посредствено - зад гърба на другите хора. Всички нужди, с които е свързан един живот, той сведе към една: да може някак да изкарва прехраната си. Силата и наложителността на тази нужда заглуши всички проявления, които крепят интелектуалния живот. А пък каква тежка борба е тази, в която едничката опора е нуждата!… И днес…. когато благородството се крие зад щита на практичността, когато разумността се конкурира от хитростта и… когато честта се ангажира от нуждата…
Обезличен от действителността, Беню не бе съумял да запази поне едно от тези палиативни качества, които векът е дарил на хората, за да се извиняват; той представляваше един войник, неумеющ да прилага поне съвременните груби познания на милитаризма в общата борба; той искаше да се бори само с нуждата без никакво оръжие.
Ако поне в дълбочината на неговата душа се криеше някаква сектантска идея, в която да вярва ако поне вярваше, че жертвата, която правеше, се изкупва с цената на някакъв идеал… И тези елементи обаче липсваха в обеднялата му душа; и при все това той пак си оставаше същия малодушен роб, който не се осмелява да се залови поне за модната храброст и наложителната практичност.
Обедня съвсем - и душевно обедня: мислите се помрачиха, чувствата изстинаха, а волята - тя като че се изключи от душевния арсенал. Тук е сега и чудното, и тъжното - да се води борба за живот при едно слабо съзнание, при убита чувствителност и при разслабена активност!…
Беню беше един подобен нещастен борец.
Като направи последно усилие да намери едно какво да е оправдание за себе си и да възвърне поне някогашните си мечти и не измисли нищо, Беню събра в една торба ръждивите си инструменти и съобщи на жена си, че заминава на село да упражнява занятието си.
Късно една вечер жителите на селцето X. се удостоиха да приемат един работник не от тяхната професия. Колкото и да им се видя неблагоразумно намерението на гостенина, доверчивостта и откровеността на Беня ги застави да бъдат поне любезни към него.
Късно вечерта Беню влезе в единствената кръчма, сложи торбичката и седна край една маса. Любопитните селяни побързаха да го разпитат за много работи и Беню отговаряше.
- Ех, байо, - подметна някой, - мъчно ще да я завъртиш тук.
- Нищо - отвърна спокойно Беню - ако бъде….
Посетителите напуснаха кръчмата и Беню остана да се разговаря с несимпатичните си мисли, след неблагоприятното предупредяване.
- Тук ли ще нощувате? - прекъсна мислите му кръчмарят.
- Тук да нощувам, ако може - отвърна Беню, подаващ торбичката с инструментите, за да не дава повод на кръчмаря да се съмнява, защото в него си нямаше ни стотинка…
Още същата вечер Беню съобщи намерението си на кръчмаря и последният се съгласи да отдали едно кюше в тясната кръчма за обущарница.
На другия ден върху един орехов дънер стояха наредени инструментите на Беня, който бе седнал върху газено сандъче и разкъртваше вехти обувки да си нагласи материал за кърпеж.
Подновяването на занаята отиваше бавно. Нови обувки Беню нямаше възможност да прави, а пък вехти нарядко му носеха. Тук той съвсем се срасти с неволята. По цял ден се валяше като пребито куче по мръсните пейки в кръчмата и се обърна на един вид разговорна машина, с когото всякой мющерия се разговаряше.
От кърпежа едва изкарваше за хляба. Пет месеца вече прекарваше, а охлузените дрехи с които бе дошъл, още не хвърляше; вместо обуща той носеше някакви вехтории, които бяха изгубили първоначалната си форма: обуща работеше, а бос ходеше. Космите си по цели месеци не стрижеше и, спуснати над челото, зад тила и над ушите, те го представляваха като аскет, който от душевна слободия оставя космите си да растат на свобода. Лицето му загрубяваше.
Докато очите му хлътваха в черепната кухина, ябълчните кости се още повече издаваха, бледите му сгърчени страни се въвличаха навътре, а кожата под долните клепачи увисваше над очните ябълки и почваше да посинява. В увехванието на лицето му се виждаше не едно естествено изтощаване, а някаква си физиологическа пресиленост.
Грозният вид на отделните лицеви части, който разваляше тази мека хармония, що отражава лицето на спокойно остарелия човек, свидетелстваше за тази пресиленост над организма. Вместо меките ония черти по лицето на стогодишния старец, тукъ се хвърляха в очи едни изюдени челюсти, почернели джюни, отслабени очи. А Беню беше едва на 38-годишна възраст. Той бе остарял, преди да достигне поне до средната възраст в человеческия живот.
Независимо от всичките дребни житейски закачки, с които Беню имаше да се разправя, той не преставаше да се измъчва и под дразненето на тези мисли, що бяха се запазили в слабото му съзнание. Миналото на неговия живот, колкото се отдалечаваше, толкова ставаше по-величествено. С всяка прекарана минута той мислеше, че се катурва безвъзвратно по нещо от тъй нищожните му приятни спомени.
Бъдещето ставаше все по-грозно.
А дните течаха. Беню почна да ги не брои, стана му безразлично дали идущият ден ще бъде същият, както прекаралия, или по-особен; живовотът му се сведе към принципа „днес за днес.”
Дойде зимата най-после. Като прати на няколко пъти по малко пари на жена си и децата си, Беню остана да прекарва със същите дрехи, ямите по които не можеха да се държат; голи части от тялото му се показваха тук-там през дупките на гащите; чорапи нямаше, а краката си обвиваше в парцали. Трупът си покриваше само с една риза и една скъсана ентерия. Така слабо защитен против студа, той бе принуден да прекарва по цял ден, като котка край печката в дюкяна, когато не работеше.
Надвесен над работата си, Беню не спираше да разговаря с присъствующите и с един весел маниер; изглеждаше че всичките неволи и изпитания, на които бе подложен, като да изгладиха душата му и той си остана едно услужливо човече, което иска да направи на всекиго удоволствие, да не докача по някакъв начин когото и да било, и с всички да се съгласява.
Така арестуван от студа, Беню се често оплакваше, че времето му попречило да си отиде. Зимата направи пътя непроходим за него, но в кръчмата бе топло, малката стаичка, в която нощуваше, ако и да не виждаше огън, беше пак все по-топла, понеже студът едва можеше да прониква през добре облепеното единствено прозорче.
Като прекарваше постоянно в кръчмата, Беню бе свидетел на какви не сцени: на кавги, на бойове, по повод на които в няколко съдби е бивал свидетел. Всички дребни събития, които се случваха в кръчмата той запомняше и ги постоянно възпроизвеждаше.
Рано една сутрина, докато селяните не бяха излезли от черквата, и Беню с неколцина още бяха наобиколили запалената печка, един стражар пристигна и като завари кръчмата отворена, влезе вътре и състави акт на кръчмаря, загдето е отворил, преди да пусне черквата. Беня и още други двама той писа за свидетели.
Дойде време да се гледа делото - Беню получи призовка, викаше се за свидетел. Когато получи призовката, кръчмарят някак си строго го запита:
- Е, какво ще свидетелствуваш, ще кажеш ли, че беше отворено?
Пред очевидното намерение на кръчмаря да изкара Беня лъжесвидетел, този последният се смути и отговори несвързано:
- Че как…. нали беше… - Тук той замълча, защото трябваше да каже нещо неприятно за хазяина си.
Това нищожно събитие измени коренно положението на Беня. Той си мислеше: ако се яви, трябва да каже истината, което е против интереса на кръчмаря и той след това ще го изпъди; при това щеше да получи и възнаграждение за деногубие 3-4 лева, когато инак, ако се не яви, той не щеше да вземе нищо; от друга страна, ако не се яви в съда, трябваше да плати пет лева глоба.
Дойде най-после денят да се разглежда делото. Беню, съблазняван от възнаграждението и от друга страна, вярващ, че кръчмарят не ще бъде толкова зъл, щото да иска да му пакости, загдето е казал истината, тръгна за града.
Беше няколко дни след Ивановден. От два деня снегът не преставаше да сипе и студът да се увеличава; в първата още нощ живакът в термометъра спадна 13° под нулата. Съобщенията за веднъж се прекъснаха. Рядко се виждаха пътници да излизат от селото навън.
Рано сутринта кръчмарят яхна коня и замина, без да се обади на Беня, който още от вечерта бе позакърпил дрехите си и завързал здраво парцалите на краката си. Малко след излизането на кръчмаря, Беню уви около ушите си едно парче от зебло и тръгна на път през дебелия сняг. Още не излязъл из селото, той усети, че обущата му се напълниха със сняг, но реши да продължава.
Ситно сипеше снегът, а студът ставаше по-парлив. От дебелия сняг пътят бе затрупан и вървенето ставаше убийствено. На няколко места Беню пада в заринатите преспи и навлезлият през скъсаните дрехи сняг почна да мокри тялото му. Лицето му така се опърли от студа, щото върхът на носа си той почти не чувствуваше.
Ръцете му се вкокалиха, пръстите надебеляха и не можаха да се прегъват. Най-после той почна да не усеща и стъпалата на краката, особено пръстите си. Умората стана тъй чувствителна, щото стана нужда за почивка, но къде? Той трябваше да стои на открито, изложен на парливия студен вятър и на снега. С последни усилия Беню почна да разрива дебелия сняг, но изнемощял изцяло, той се почувствува слаб да заповядва на ръцете и краката си.
Усети, че краката му изтръпнаха и жилите между бедрото и пищяла като да се свиха; помъчи се за последен път да отмести десния си крак, но той се не мръдна… Той усети някак си, че трупът му стана тежък за краката, които се прегънаха и Беню се принуди да седне в снега. Ръцете му също изтръпнаха, но съзнанието не бе го още оставило. Като се чувствуваше в какво лошо положение изпадна, почна да вика. Слабият му глас обаче занемя още на 50-60 разкрача всред затрупаната околност със сняг.
Когато Беню чу собствения си глас, на когото нищо живо не отговори, а тайнствеността изведнъж погълна, той се уплаши от самия себе си; почна тогава да вика отчаяно и да се мъчи да става. След всяко опитване обаче да стане се катурваше в дебелия сняг, докато най-после, след изминаването на няколко разкрача в обратна посока към селото, се тикна в една яма край пътя, откъдето не можа да излезе.
Отначало той почна да чувствува болки в корема, после в главата и постоянно губеше съзнание, докато най-после се забрави съвършено… Снегът продължаваше да вали и да го завива, а в околността ни едно живо същество не можа да засвидетелствува това погребение….
Привечер пътници намериха мъртвия труп на Беня, разкъсан от зверовете….
Няколко дена след тази случка един стражар бе дошъл да изисква глобата на Беню, загдето не се явил като свидетел. Казваха, че секвестирали инструментите му, които били събрани в една торбичка.
сп. „Труд”, бр. 5-6, 1901 г.
