(Истински разказ)

Стефан Руневски

С-кият панаир за добитък се разваляше и широкият площад почваше да се изпразднува. Купувачите бяха значително намалели, - но и от добитъка оставаше най-лошавият: пустали коне, престарели крави, сакати волове и биволи, годни само за клане. Деятелно измежду ореднялата тълпа кръстосваха неколцина души, които се спираха на всяко место, където ставаше някаква продажба.

Слънцето бе вече наближило пладня и силно пърляше лицето на земята. От топлината и хапането на мухите събраният добитък постоянно шаваше, като увиваше пусталите си опашки отчаяно по всяка посока на тялото. От голямото движение изсъхналият прах се повдигаше на големи облаци и правеше горещия въздух още по убийствен.

На източния край на площада, край вързаните за рогата два пустали вола, стоеше един селяк, който събаряше от време на време изобилният пот от лицето си. Този човек, изправен край живата си стока, с още едно момиче - както се виждаше негова дъщеря, - чакаше купувачи.

Очевидно селякът не бе улучил време, за да продаде, не само на сметка, но и за една каквато и да е сума своите рогати работници.
Той беше от едно доста далечно село. От дълго време се мъчеше да спечели, за да си купи други волове, тъй като от тези, които имаше, бе изтощил и последната силица. Па и нему бе тежко да мъчи както себе си, тъй и заслужилите си слуги. Тежката си работа - да се бори със земята, той имаше да извършва с едни негодни оръдия.

Упоритият му труд не изменяваше ни най малко положението. С мъка се влачеше той след ралото и цепяше немилостиво с копралята залепналата кожа о голите гръбнаци на мършавите животни, но неговият кървав пот и последните сили на добитъка се губеха безследно в набраздената земя. От този пот, що всяка година заравяше той, не израстваше награда за труда му - той си оставаше все сиромах.

Какъв е поетичен той, селякът, влечащ се след ралото, с разгърдена пазва из която се подават косматите му гърди, с попотен врат и набръчкано чело - за любопитният пътник, който се възхищава от неговото трудолюбие, и с приятност слуша грубите му псувни, пращани по адрес на изморения добитък.

Колко се възхищава поета като го вижда да се тътри след ралото с неговата селашка единичност. Какви звучни стихове му плете - да го възпява, да го славослови!…

Действително приятна е вънкашността на орача: загорялото му лице, снажно тяло, упорит дух и удивително трудолюбие. Но колко са несимпатични неговите мисли! Колко малко се говори за грубата му логика! Тази атмосфера на практически съображения, в която той прекарва живота си, развива неговият ум само в едно дребнаво спекулативно направление. Благородството му се заключава в раболепието, а духовитостта в дребнавата съобразителност; симпатичната му наивност е неразделна с лукавството, а зад тънката хитрост стои всякога малодушието. Груба е психологията на селския живот, но пълна е пък със заплетености, които лъжат окото.

Там, в село упоритостта на темперамента, твърд още, понеже е далеч от отношенията, които биха го направили еластичен, поддържа тази удивителна енергия, която се противопоставя дори и на невъзможността.

Така геройски се бореше и Петко, по прякор Екиминът, от с. Г., който сега продаваше воловете си на С-ския панаир; той ги продаваше не защото можеше да си купи други, а по следующата проста сметка. С парите от продажбата той ще си купи една крава, която да съеши с биволица и да извършва полската си работа, докато спечели за волове. Пък и още едно съображение имаше в тази сметка. С парите, които му останат от продажбата, след като купи, той мислеше да си заплати данъка.

- Хайде, Бойке, хайде, обърна се той към дъщеря си, която доизгризваше едно парче чер хляб,-воловете и този път няма да продадем, но поне да си ходим.

Те почнаха да се гласят за тръгване, когато един едър човек със силях през кръста и забучен в ботуша камшик, замина край тях и запита малко без интерес селяка продава ли воловете.
- Продавам ги - отвърна Петко - евтино ще ги продам, защото искам да си ходя, хайде, мющерия ли си?
- Колко искаш?
-200 лева.
- 100 лева ти давам.
- Е, че ти хептен без пари ги търсиш.
- 110 ще ти дам.
- Дай му ги за 110, не струват повече - обади се едно проходящо лице.
- За 190, виж, мога да ти ги дам, че нейсе за 180, ако обичаш.
- 120 лева ти давам, рече купувачътъ и взе да отминава.
- Хайде, дай му 130 лева - обърна се към купувача третото лице, - остави и ти нещо! Хайде….

След няколко още отстъпки най-после воловете бяха продадени за 135 лева.
Посредникът дочака, догде селякът прибра парите от продажбата, и след това се изгуби накъде из пазаря.

Като поизгледа тъжно воловете си, които купувача отвеждаше, Петко пообиколи из пазаря да търси крава, но като не намери, упъти се за село.

Нещо на петнайсет минути от града Петка застигнаха трима души, които се препоръчаха за селяни от две други села, ходили също по панаир. Веднага се завърза разговор за панаиря, за тазгодишния берекет, та и за политика даже.

Слънцето излеко се спущаше зад високите хълмове, които се простират докъде Л., като пращаше последни слаби лъчи след дневния пек.

На два часа път от С. за Л. лежи малко едно ханче - единствената станция по тази дължина. На смрачаване пътниците стигнаха ханчето и всички се отбиха с намерение да нощуват. Като сръбнаха по една-две ракии, всякой извади по нещо из дисагите и се почна обща вечеря.

Догдето траеше вечерята, един от пътниците на няколко пъти се доближава до ханджията в другото отделение и му нещо пошепваше. Тук за Петка се кроеше някаква примка, но понеже нищо до тогава не бе му дало повод да се съмнява в тези хора, той не обърна внимание на подшушванията.

След като вечерята бе свършена и три-четири оки вино изпито, почна се оживен разговор. Всички посръбнаха зедичко - също и Петко.
- Иди спи ти, Бойке, - обърна се Петко към дъщеря си, - ти задряма.
- Да доде, ще легне при моите деца, рече ханджията и поведе момичето в тъмното отделение.

Полвина час нещо след като Бойка бе заведена да спи, събеседниците на Петка почнаха да го запитват за колко е продал воловете, защо не си е купил крава и пр. Тези въпроси поставиха селяка в съмнение. Когато един от тримата поиска на Петка да му размени един наполеон в левове, съмнението се обърна в цяла правдоподобност, и, макар че го обзе страх, той пак попипа дългото си ножче зад кръста.

Вън беше съвършено пусто. Хладен ветрец подухваше и пълняше малката равнинка всред която се спотайва малкото ханче, с мелодичния шум на реката. Месецът, малко нащърбен, бе значително отскочил от хоризонта и обсипваше със златна светлина долината.

- Но размени ми, защото ми трябват дребни пари - извика настоятелно непознатият.
- Не мога - отвърна Петко - донякъде сурово, донякъде боязливо.
- Я, изваждай парите! - обърна се вторият.
- Хайде по скоро! - допълни третият.
- Голям ихтибар му правите - обади се кръчмарят, който преливаше някаква течност.
- Какви пари искате от мене?!… Не мислите ли, че воловете си продадох.
- И нам трябват - възразиха разбойниците.

- Пари ли! Парите ми… вземете ги, ако можете - извика застрашително Петко и измъкна тънкото си челичено ножче. Той стана страшен.
Мисълта, че и тези парици, които взе от воловете, ще ограбят разбойници, а той ще остане с една само биволица и неплатен данък, го озвери.

Нервно той стискаше ножчето и държеше само отбранително положение. Кръчмаринът, който в това време бе останал зад гърба на Петка, сграби един сап от брадва, и го сложи с всичката си сила върху дясната ръка на Петка.

От удара Петко изпусна ножа, и разбойниците, възползувани от обезоръжаването му, го зграбиха от различни страни и повалиха върху пода.

Ако и да усещаше силни болки в ръката, Петко с извънмерно усилие се тръшна върху ножа, за да го запази, после като го хвана с лявата си ръка, заби острия му край в корема на едного от нападателите си…

- Удрете бе! Че той ме ръгна с ножа… той ме уби.., ох…
Догде Петко успее да измъкне кървавия нож и го затика в лавата ръка на другия, ханджията с всичката си сила наложи дебелия сап върху голата му глава; за миг челната кост потъна и по краищата й почна да се изцежда мозък и кръв… Нов един удар върху гърдите с чукът, с който разбиваха сол, го довърши.

Петко и единият от разбойниците се валяха по земята в агония.
- А момичето му? - извика раненият в лявата ръка.
- И то… ей сега - отвърна лаконически ханджията и се спусна в тъмното отделение, където го бе оставил да спи при децата си.

В мазата, през където минаваше, той измъкна забодения в стената касапски нож и с една отвратителна жестокост се хвърли върху спящото дете… За миг острият нож потъна до полвина в малкия вратец на детето и кръвта зашиба… За да не останат следи, той го обви в покривката и тръгна да го изниса навън.

Полуживият труп шаваше още в ръцете му. Той повика да му донесат ламба да търсят место за жертвите. Когато един от разбойниците донесе ламбата и ханджията разгъна дрехата, в която носеше мъртвият труп, извика в изтупление и застана като вцепенен, изпълнен от ужас.

- Та това момиче друго - каза разбойникът.
- Дъщеря ми!… - едва промълви убиецът, челюстите на когото бяха посинели.
И наистина, в своята разсвирепеност ханджията вместо да заколи Бойка, дъщерята на селяка, отряза главата на една от своите дъщери.

сп. „Труд”, бр. 4, 1900 г.