РУБАИ II
***
Пред полските цветя сърцето ми мълчи,
възторга му увяхва и песента горчи,
защото аз отколе знам, че те
не са цветя, а цъфнали очи.
***
Нощта издигна своите звезди - и още нещо.
Припада мракът в моите гърди - и още нещо.
А ти, приведена над старото огнище,
разпалваш огъня като преди - и още нещо.
***
О, тази песен! Тя е щит и меч,
и хляб, и сол за тръгналия надалеч,
най-първи вик, живота известил
и гроб под синята небесна глеч.
***
Край мен тече като река голяма Филипопол,
звънтят вълните му сияйни с порив топъл.
От него стръкче и прашинка аз съм, но не зная
дали е нужен на гласа му тихия ми вопъл.
***
Към мене крачиш, стройна и зелена
трева, от пръст и вятър сътворена,
гръдта и устните превземаш упорито,
но не и песента, в просторите вградена.
***
Не е ли бог едно разплакано дете,
което сред добро и зло расте
и все повтаря: - Ще порасна аз, тогава
ще видят те, ще видят те, ще видят те…
***
Какво съм аз? Една самотна бяла врана,
от радостта отмината, от мъката ласкана.
Нормалните край мен са с бели сенки,
а моята чернее като стара рана.
***
Всички знаят: звезда сред небето тя е,
трепка в сърце и върху клепка сияе
и играе в жадната кръв на мъжете:,
Всички знаят - само мъжът й не знае.
***
Много нежен, много мил
с нас, любима, бог е бил,
ябълка прекрасна ти е дал,
а пък мене с нож ме е дарил.
***
Те търсеха се с обич и тъга
под слънце и звездица, в дъжд и под дъга.
Разминаха се в кратък като въздъх миг.
Под пръст печална търсят се сега.
***
В планинско ехо, чисто и звънливо,
да те превърна искам, самодиво.
Извикам ли „Обичам те”, да отговориш
и всичко да е като в мен красиво.
***
В мен живееш светло и проклето
сред небето скръбно на сърцето.
Знае вече то, че ти си тишината
подир всеки негов удар. И е клето.
***
Под цвят кайсиев спи Омар Хайям,
дори насън той слага песен там,
но тъжна е прекрасната му песен,
защото пие виното си сам.
***
Ти уби ме с „не” и с жест красив
в час вечерен, делничен и сив,
без изобщо и да подозираш,
че ще бъда в тебе вечно жив.
***
Цвете мое, цвете мое, чак до мрака
моето сърце за тебе плака:,
Ако те откъсна, ще увехнеш,
ако те оставя, пак това те чака.
***
Прекърши вихър цъфналия клон
и чувството отронва стон след стон.
Не пред цвета му, а пред бъдния му плод
природата е сведена в поклон.
***
Аз съм реката. Звънтя под небето
през планината и през полето.
По-ниска от всичко край вас съм, хора,
но по-висока съм от морето.
***
Откраднах аз небрежно синевата
на твоите очи, по-нежни от цветята.
А ти разплакана летиш, любима,
изгубеното търсиш в небесата.
***
Какво ще станеш ти, когато вечен сън
притвори твойте клепки: цвете или трън?
Защото, виж, магаре и човек
отново газят стръвно тревата сочна вън.
***
Светците мразя аз. Какво е грях
не знаят те. Не искам като тях
да бъда мъртъв приживе, защото -
греших не значи ли живях?
***
- Безпътна съм, взривявам ваште нрави -
изрече леката жена и тихичко добави:
- Но не забравяй да признаеш честно:,
ти, който имаш път, такава ме направи.
***
Защо ли всеки властник се обгражда пак
със свита глупава -глупака до глупак?
Защото, мисля си, и бледата звезда,
за да изглежда ярка свети посред мрак.
***
В утрото тръгнах си, ала остана
от лъч на целувка със звън осияна
моята сянка теб да те пази
от устни до устни мълком простряна.
***
Живях - и бях щастлив на този свят,
пилях и смях, и плач, чрез тях богат,
но не посмях в едничка сричка да повярвам
и днес живея в страх, живея в ад.
***
В реката ти се къпеше. А аз,
опиянен от бликналата страст,
наместо дрехите си тесни да захвърля,
завиждах на водата в този час.
***
Аз знам, че твойте накити са знатни,
въздушно леки, сребърни и златни.
Но най-блестящ сред тях е моят поглед
в очите ти небесно необятни.
***
Край тебе пее и люлее дете една жена,
лицето й излъчва покорна светлина.
Не искай повече, това е твоето богатство,
защото ти един си, то - едно и тя - една.
***
Ти над ручея заплака -там,където
планината вече свършва и разстила се полето.
Пих от ручея тогава и не питам днес защо
тъй огромно и солено,и горчиво е морето.
***
Ти не гледай, моя обич и утеха,
че е вехта старомодната ми дреха.
Неугледно е облечен всеки славей,
ала песните му ни превзеха.
***
Изпя ти нежна песен с много плам.
И двете ни сърца засели там -
под трепкащата й, небесна шатра:
на името си вечно верен си, Хайям!
/хайям/ - шатра
***
Ридае славеят, защото е разбрал,
че всичко се превръща в прах и кал.
Но все пак пее той над радост и беда,
защото как без песен красиво би живял.
***
Жаден и гладен, скитам се слаб,
за песните - глух, за слънцето - сляп.
Кому да кажа, че ти за мен
звук си и лъч си, вино и хляб.
***
Плаче гларус в град посред поле,
тъй да бъде май морето го прокле.
Ти си ти, когато в мен си. Затова
бог с ръце те е дарил, а не с криле.
***
Куче храни твоят зъл баща, любима,
за това да чуя и не ща, любима,
че от куче по-добре те пазя аз,
щом настъпи вън нощта, любима.
***
Възпявай ти доброто, злото не ругай,
не му прикачвай степените по и най.
Понякога добро то може да роди
и твоята омраза да превърне в рай.
***
Пея, с болката търгувам,
на невинен се преструвам,
а самия аз, любима,
пет пари дори не струвам.
***
Ти в битка спечели богатство и слава.
Осанна! За теб вече няма забрава.
Но аз не ликувам, защото зная,
че победителят в мир се познава.
***
И в слънчев ден, и в зимен мраз
ти с мен си всеки миг и час.
Кажи ми как да те обичам,
когато мразя сянката си аз.
***
Този бряг на тебе е наречен.
Другият е толкова далечен.
Цял живот строя аз мост към него,
ала той недостижим е - и е вечен.
***
Търсех те, любима, нощ и ден,
окрилен, смутен, обезверен.
Докато случайно не открих,
че живееш в мен, дълбоко в мен.
***
Знае в мен сърцето безпределно ясно,
в дървената дреха ще му бъде тясно.
Ала не престава днешната си дреха
с удари да къса властно, зло и бясно.
***
Този път от теб до мен, любима,
златен, сребърен, зелен, любима,
Пак се вие като сватбен пръстен,
не за мене отреден, любима.
***
Аз пия и пиянството ми буди
рояк от черни и от цветни пеперуди.
Печално траурни, изящно живи,
те рими са на песните ми луди.
***
Ти имаш власт над хора и земи,
а аз без власт ги имам - заеми
от бедността ми радост и ще разбереш
защо сърцето ми пламти, а не дими.
***
Ей така живея - светло и опасно,
себе си убивам ежечасно.
Но защо го правя, питате се вие.
Може би когато пръст съм ще ви стане ясно.
