Иван Ст. Андрейчин

Не, театърът не е живот. Той е изкуство и като всяко изкуство, той е илюзия. Наистина, животът е също илюзия, но в нея ний сме действующи лица, а не зрители.
Ний се бъхтим от сутрин до вечер в безкрайната жизнена илюзия, като впрегатен добитък, и това ни отнема възможността да видим самата илюзия.

А в театра илюзията е пълновластна господарка: ний седим на неудобен стол, който сме заплатили за няколко часа, и всичко около нас непрекъснато ни напомня, че се намираме на театър. На сцената за никакви два-три часа се разиграва история, която в живота се продължава с дни, месеци и години. Ний седим с нашата чувствителност и преживяваме пасивно болките, радостите, гнева, душевните страдания, страха…

на ония, които живеят изкуствено на сцената. Но наред с нашата чувствителност взема участие и нашия ум, нашето съзнание, които винаги ни напомнят, че сме на театър, а не в живота, и че онова, което става пред нас, е без време и без място, че то не съществува, а е само една проста илюзия. Така понякога всред лош и страшен сън ний си казваме:
„Не, това не е действителност, това е сън… ” и се събуждаме, потънали в пот, за да си отдъхнем облекчено.

Ний обичаме оная илюзия, която ни създава приятни усещания. И ролята на всяко изкуство се свежда към създаването на такава илюзия. Това не ще рече, че изкуството требва да избягва предаването на действителността: извън нея има ли нещо друго? Най-хубавите блянове, най-розовите мечти, най-фантастичните рожби на изкуството са създадени от елементи на действителността. Ний не можем да избягаме от живота, макар да е илюзия. Но силата на изкуството е тъкмо в това, че то от м р а к а с ъ з д а в а светлина, от пръстта създава рози и от въглищата диаманти. То превръща сълзите на усмивка, сегашното страдание на бъдаща радост… не е ли надеждата негова дъщеря?

Думата натурализъм е едно недоразумение, тя е без съдържание. Да предадеш живота или природата такива, каквито са всъщност… Кой художник може да постигне такова чудо? И с какви средства? С боите на живописеца ли, с нотите на композитора ли, или със словото на поета ? Освен това, кой знае същността на живота, или същността на природата?

Натурализъм - да си послужим с тая дума - значи да вземем за произведение на изкуството един частен факт, един незначителен документ, един случаен епизод. Затова натурализмът е тъкмо противното на театъра.

Всяко драматично произведение е преди всичко синтеза: Прометей, Орест, Едип, Хамлет, Дон Жуан въплътяват една или друга изключителна и мощна страст. Поетът ги е оживил с един свръхестествен дух, той ги е създал чрез силата на словото и ги е пуснал вечно да се скитат в човешката фантазия. Те живеят в по-тъжна или по-великолепна вселена от оная, в която живеем ний. И тъкмо за това ги обичаме, защото въплъщават нашите блянове, неуловими като тях и неосъществими като тях.

Натуралистични герои са невъзможни на сцената. Опитът с гарваните на Анри Бек доказа това: тя е най-характерната реалистична драма, написана от гениален драматург, която ни дава човешката жестокост и хищничество тъй оголени, че е невъзможно да бъдат гледани: кой е в състояние да изтърпи оная сцена, която се е разиграла тия дни на улица Веслец? Вий я търпите, когато я разказва журналистът, но помислете само ужасът, който ще се получи, ако се пренесе на сцената в действителност!

Има реалистични пиеси, наистина, които издържат на сцената. Но техният реализъм е привиден: той е размесен винаги с поезия и малко романтизъм. „На дне” и „Мещане” от Максим Горки, или „Децата на Ванюшина” от Найденов са реалистични пиеси, нали ? И все пак един романтизъм, който не се вижда, а се чувствува, смекчава страшната картина на мизерията и невежеството и винаги ни напомня, че това не е живот, а театър, сиреч илюзия.

Ний виждаме усилията на всички действующи лица към светлината, към красотата и към свободата. И ний си отиваме с убеждението, че има много грозота в живота, че той е несправедлив и жесток, но… но човешките усилия ще надвият тези ужаси, и бъдащето ще бъде светло и щастливо. Илюзия, разбира се, но без нея не може да мине не само театъра, но и живота.

Помислете, каква би била пиесата „Щурецът на огнището”, ако и последнята картина беше издържана в духа на първите три. Тая последня картина дава всичката цена на това произведение и го прави благодарно за театъра. Най-после зрителите въздъхват с облекчение, като че се събуждат от грозен и кошмарен сън. Какво от това, че в живота не стават такива чудеса - един човек с ниска, жестока и егоистична душа да се преобрази на хубав, благороден, мил нещастник. Ако това беше мотивирано в пиесата по такъв начин, че да се досещаме за тия неочаквани съкровища на неговата душа, щеше да бъде още по-художествено…

Но ний забравяме тази липса, защото тази последня картина ни дава възвишени чувства и постъпки, светлина и радост. Тази последня картина ни дава оная илюзия, която искаме от театъра и от всички други изкуства.

Да, театърът не е живот. И има ли смисъл да търсиме живота на сцената, когато всяка секунда се пържиме въ неговото масло? Ний отиваме в театъра, за да гледаме как изкуството отмъщава на живота за всички мизерии, които ни кара да пренасяме и търпим.

Не, ний не мразим живота, защото умираме, когато го намразим. Ний го искаме само облечен в празнични дрехи да се разхожда в градинска алея през слънчева пролет, окичена с цветя и напарфюмирана. А това чудо постига изкуството: то прилича на майка, чието дете е зло и й причинява много грижи, много страдания, прави я често да пролива сълзи… но все пак тя го обича.

И винаги, когато й се падне възможност, тя го къпе, труфи… за да му се радва. Същото нещо искаме ний и от театъра: това ужасно дете, живота, трябва да се преобрази чрез фантазията и чрез красотата, за да го гледаме с обич и наслаждение.

Илюзия, без която сцената е невъзможна.

в. „Провинциален актьор”, г. І, София, 20 октомври 1926 г.