Марко Марков

Как така, и аз не зная,
но веднъж сред тая стая,
пълна с книги, пълна с думи,
знай, че думите са друми,
те отвеждат надалече,
тръгнеш ли по тях, човече,
аз усетих се самотен,
празен, лек и безработен.
И тогава май случайно
чух как тихо, как потайно
крачи тъжно, тъжно стене
някой също като мене.
Само подир миг разбраха
сетивата ми, че бяха
тези крачки часовете,
късчета от вековете,
и сърцето ми, което
от бедата бе обзето
отговори на въпроса
тези песни на кого са.

Тръгнах из града си роден
с мисълта, че съм свободен.
Но и там, на всяка крачка,
в мен работеше спирачка,
но и там, на всяка стъпка,
лазеше по мене тръпка,
че открито и под стряха
тези крачки пак звъняха
тихи, скръбни, недоволни,
от тъга безкрайна болни.
И дочувах чак до мрака
всяка крачка в мен да трака,
да простенва и да бие.
Чух ги - чуйте ги и вие.

1.
Вкъщи аз съм нужен много.
Затова живея строго -
времето си не забравям,
с песен даже го прославям,
но е тъжна тази песен -
на стената съм обесен.
Вече не една година
трудя се като машина,
чукам-тракам,чукам-тракам
и признание не чакам
от зеница и десница.
Тъжна е и тази птица,
приютена зад вратица
в мен и свикнала със здрача:,
тя пък има за задача
да се сепва и изскача
от гнездото си, когато
по-богато и от злато
моето сърце отрони
кръгъл час - и друг подгони.
Не, не пее тя, а кука,
пожелава ви сполука,
а тъжи дори и в зима,
че криле за полет има,
ала надалеч не стига:
прикована е с верига.

Тъй живея - много строго,
а великото двуного
моят труд не забелязва,
на стената ме наказва.
Затова и в мрак, и денем
аз и птицата ми стенем.

ПП. Участта ми, доста стара,
май повтаря календара.
Да, но неговата драма
не е толкова голяма:
той грижлив е, и красив е,
но веднъж на ден той жив е.

2.
Аз будилник съм. Обаче
и на мене ми се плаче,
че животът ми е иго -
ето, чуй и прецени го!
Вечер всеки ме навива,
та с мелодия звънлива
рано аз да го събудя -
и започвам да се трудя:
да, по цяла нощ будувам,
да, безропотно слугувам
с мисълта, че правя нещо
важно - и го правя вещо.
Но когато в утрин ясна
аз запея тъй прекрасна,
вдъхновена, чиста песен,
този всеки става бесен:
спира ме и ме подритва
с най-цветистата молитва
или пък така се мръщи,
сякаш съм излишен вкъщи -
да, така е, изоставен
аз ще съм в деня безславен.
Ала вечер щом настане,
онзи нежно ще ме хване
и ще почне да навива
моята пружина жива,
рано за да го събудя.
Пак се трудя - и се чудя
над жестоката си орис,
пълна с мъка, пълна с горест.

3.
Прекалено съм измъчен
аз - един часовник ръчен.
Изповядвам ви с въздишка,
че с каишка, че с верижка
към човека, все забързан
най-жестоко съм привързан -
сякаш куче съм, което
крачи с него уж напето,
а е тъжно, а е клето.
А пък той за мен се сеща,
закъснее ли за среща
и започва да ругае,
а кого? - добре се знае.
Непрекъснато го питам
с най-сърдечния си ритъм:
- Твоят гняв е незаслужен -
може би съм ти ненужен?
Той обаче не разбира
май от думи - и не спира
с мен да крачи неотлъчно.
Тъй живея - много мъчно
всеки ден, от мрак до мрак,
после пак, и пак, и пак…

4.
Аз съм малко по-особен:
да, часовник съм, но джобен,
сребърен, изящен, кръгъл.
Нито крал съм, ни съм лъгал,
а в затвор един съм вкаран,
той със слънцето е скаран,
и живея без надежда.
Всяка заран ме извежда
на разходка с жест небрежен,
вместо да е ласкав, нежен,
моят собствен надзирател,
който там ме е изпратил.
Но за никой не е тайна
свободата краткотрайна
на кого е нужна, боже:,
да, на него, за да може
смръщено да ме навие,
та сърцето ми да бие,
точно време да му дава,
като че ли то му трябва.
И простенва в мене роба
без омраза и без злоба:
аз до края си ще бъда
с незаслужена присъда
в неговия джоб затворен.
А светът е тъй просторен…

5.
Електронен и модерен,
аз съм до секунда верен,
щом батерията силна
храни ме с храна обилна.
Но когато тя отслабне,
мъка черна ще ме грабне,
че макар да е Тошиба,
млъквам, хора, като риба,
и макар да си е Варта,
пак животът ми на карта
е наистина поставен -
аз ще бъда изоставен
и безмилостно забравен.
Моля ви се, не бъдете
зли, с батерия снабдете
този, който цъка-цъка
не от друго, а от мъка.
И ще съм отново верен,
електронен и модерен.

6.
Нито цъкащ, нито звънчев -
аз съм си часовник слънчев.
И не помня откога
на една стена с тъга
от добра ръка съм сложен.
Прост не съм, не съм и сложен -
имам само циферблат,
но живея на площад
и за нищо нямам грижи -
мене слънцето ме движи.
Но съм страшно разгневен
иска ли, вторачен в мен
някой, дявол да го вземе,
много срочно точно време
в най-намръщеното време.
Откъде да го намеря,
след като и аз треперя,
щом дъждът вали, вали
или стелят се мъгли,
та в небето се е скрило
моето светило мило.
Инак в ден добър и бляскав
аз съм услужлив и ласкав -
може всеки да си вземе
само срещу поглед време.
Тъй живея - уморен,
ласкав или разгневен
час след час и ден след ден.

7.
Имам си и чар, и блясък,
а работя, друже, с пясък.
Смлян подобно прах на ситно
той се сипе ненаситно,
тихо, може би безшумно,
много точно, много умно
в двете мои половини
стъклени, прозрачносини
и показва, както тича,
как животът ви изтича.
За труда си не очаквам
нищо, и не се оплаквам,
ала ей това ме дразни:
щом едната се изпразни,
някой в тази шумна къща
тутакси ме преобръща,
като че ли съм играчка
за забава и закачка.
Тъй живея - горе-долу:,
щом едната светне голо,
а пък после - долу -горе!
- Не часовник, асансьор е,
чувам някой да изрича,
а животът ви изтича…
Сам със себе си говоря,
споря, споря, споря, споря -
и въпросът в този спор е
що е долу, що е горе?…

8.
Бях един часовник воден.
От звънтяща струйка воден,
под разкошен хълм живеех,
крачех, плачех и се смеех
и показвах часовете
в този град - от градовете
най-чудесен, най-сияен,
много древен - и безкраен.
А под мене стадиона
пазеше ревниво стона
от поредната си драма,
тъй безсмислено голяма:,
кой, кажете ми, ще иска
кръв невинна да се плиска?…
Моята съдба прекрасна
на водата бе подвластна -
и звънтяха часовете
над града на градовете.

Но веднъж при мен дойдоха
хора от една епоха
вече друга - по-модерна,
на метала бляскав верна,
смаяно пред мен се спряха,
а речта им бе заплаха:
- Ех, че странна, стара птица,
не часовник - воденица!
После най-спокойно в тиха
утрин мене ме убиха -
как ридаеха водите
преди мен пред мен убити,
под бетон безчувствен скрити…

Днес за този град огромен
аз съм вече само спомен.
Ала споменът е нещо
много живо и горещо,
щом сърцето го повиква -
виж, водата в мене бликва,
чуй, започвам да живея,
крача, плача и се смея…

9.
Не, не искам да навлизам
в дреболии. С механизъм
много точен, до частица
от секундата, дечица,
аз от старта със спринтьора
литвах волно към простора
на целта му, страшно горда -
да се подобри рекорда,
някога от друг поставен
в ден подобно този славен.
И усещах как го тласка
с много обич, с много ласка
моята стрелка всесилна,
яростна, любвеобилна.
После, спрял под небосклона,
под гърма на стадиона,
определях на финала
аз метала на медала.
Тъй се трудех - упорито,
неподкупно и честито.

Ала мен веднъж смени ме
същество със странно име -
е л е к т р о н и к а. Това е.
То какво е страст не знае,
и е точно, но нехае
кой какво и колко може
и дали е честен, боже -
място за измама няма,
разликата е голяма:
беше моят труд изкуство -
в неговия липсва чувство.

Днес участвам в тренировки
аз на силни, смели, ловки,
пак работя упорито,
неподкупно, деловито,
но ми липсва стадиона,
на възторга и на стона
изблика му чист и честен,
неуместен и уместен
и съвсем не се срамувам,
че понякога тъгувам.

10.
За човека днес съм нула,
а живея в тази кула,
вдигната на хълм отдавна
в равнина една преславна,
сякаш съм монах в килия
и че скръбен съм, не крия.
Мъката е обяснима -
всеки свой часовник има
от модерен по-модерен,
много точен, много верен
и към мене не поглежда
с обич, болка и надежда.
Само градските поети,
те заети са с куплети,
двойките, които скитат,
те за времето не питат,
двама-трима градинари,
те с очи са вече стари,
в мен понякога се взират,
търсят ме - и ме намират.
Но това са шепа хора -
те са влюбени в простора
и живее в друго време
озвезденото им племе,
нито вчерашно, ни днешно,
но безгрешно. Безутешно
аз ридая върху тая
кула, бодната в безкрая.
И приличам на Марица,
пак облечена в мъглица:
тя тече, но не изтича,
пее песента си птича,
тича, ала все остава
в този град, богат на слава.
Че така е, ми нашепва,
без в съчувствие да трепва
всяка улица и къща:
-Ти си даденост могъща!
Тъй живея в тази кула
в час от вас наречен нула.

11.
Аз живея на тераса
сред града. Не съм украса,
въпреки, че всеки спира,
щом ме види. Не разбира,
че съм въдворен на нея
за храна, а не да пея.
Тъжен ли съм? Да, защото
песента ми на доброто
глашатай е, пъди мрака,
пост и слава без да чака:
много лесно, знай, се пее,
слънцето когато грее.
Но съвсем не се тревожа,
че готов е вече ножа -
знам, че този, който буди
от световните заблуди
най-накрая за награда
в своя кръв оплискан пада.
И сърцето ми не плаче,
пълно с радост от това, че
мен децата ме наричат
жив часовник - и обичат
песента, която трепка
в утрин нежна, в утрин крепка
и разтваря всяка клепка.
Чухте всички. Преценете
как се раждат часовете,
как живеят, как умират,
но не спират да извират,
да подканят, да се смеят,
да се мръщят и да пеят.
Може би ще възразите
с бликнал смях сега в очите:
-Този тук какви ги плещи?
Та това са само вещи!
Как така със звън говорят,
радват се, тъжат и спорят?
Че са вещи, съм съгласен,
ала искам да съм ясен:
всяка вещ, красива, сива
със сърце е - и е жива.
Примерите многобройни
са за размисъл достойни:
песента си, много стара,
нежна и обвита с пара
пее чайникът, въздиша
като мен, когато пиша:,
развален е в къщи крана -
в мен вторачен, със закана
той тактува с порив смътен
към поправката запътен:,
щом потърсиш гардероба,
той разтваря се без злоба,
тромав е, ала с криле е,
и не скърца, ами пее…
И така нататък, братко.
Казано съвсем накратко,
времето е нещо ценно,
даже да е споделено -
те наистина са вещи,
но са ласкави и вещи
в устрема да бъдат нужни,
с теб и мен да са задружни
по ръце, стени и кули.

Закъсняваш. Звън не чу ли?…