Филип Марински

                          На Елена Т. - с благодарност

Беше още рано и последните рехави мъгливи повесма се измъкваха от еловата четуна като вълна през чепкало.
Седнал на прясно отсечен елов пън, Петрю чакаше. Чакаше и размяташе какво ще бъде нататък?! Каквото е решил, ще го стори. А сетне?… Сетне! Да става каквото ще! Делия за после не мисли…
Провисналият елов клон, зад който Петрю се беше притулил, се полюшваше равномерно насам-натам и ту нацяло откриваше пътеката, по която щяха да дойдат сватбарите, ту нацяло я скриваше от погледа на чакащия. А той виждаше във въображението си как отец Теофан разменя митрите върху главите на Марин и Калина и сякаш долавяше мириса на стотиците запалени в черквата свещи и… усещаше сърцето си притиснато в студено менгеме… Калина! Неговата Калина, която му беше дала да разбере, че е каил децата му да роди и отгледа, сега се венчаваше за Марин, един тричав хърливник, дето не може на Петровия кутрек барем веднъж да се навърти. И то за какво?! Че Петрю бил делия. Е-е-й, свят, свят! Не видиш ли че делиите въртят чекръка напред?! Защо тогава даваш мегдан на голите охлюви да правят дирята, по която да вървиш?!
Петрю плювна с отвращение и отново побара с пръст курока на барабанлията, да провери дали го е запънал. Беше!… Къде ли разнася сега кахърите си майка му?!… Тя не можа да скрие тревогата в очите си още рано сутринта, когато Петрю й поиска нова бяла риза.
- Къде, сине?… Ти в неделен ден на колибата ходиш… със старите дрипи…
И все едно, че беше доверила всичките си съмнения, добави:
- Хо немой… такова… син! А?
Знаеше женицата, че днес ще венчават Калина и Марин. Знаеше и мерака на сина си. Затова тревога стопи сърцето й.
Подавайки му ризата, тя като молитва издума:
- Немой, синчок! Сещам се, че нещо лошо си намислил. Немой! От мене да знаеш: няма на тоя свят жена, за която си струва да станеш курбан. От жени нищо повече няма. Само тревите са повече. Немой, синчок, послушай ме!
Петрю взе ризата от майчините си ръце и… погледна майка си в очите. Колко тревога и загриженост имаше в тях!… И в сърцето на тоя луд, двуметров балканлия трепна съчувствие, та рече кратко:
- Немой се плаши, майо!… Остави ме да правя каквото съм решил!
А беше го решил Петрю.
Стана тъй, че за неделя време Калина затвори прозорците на кьошка, та Петрювият кон разхвърли с копита камънаците на калдъръма срещу къщата й да чака хабер и да не го дочаква. Петрю не знаеше, че Калининият баща отдавна беше разплел плитката, която мъчеха да заплетат дъщеря му Калина и „лудият”. Дълго трябва да я беше кроил тая старият, защото накрая, когато видя, че белият Петрюв ат зачести да пречатква през калдъръмения кръстопът и по това време Калина все си намираше работа по кьошка, чиито прозорци пък все бяха отворени и гледаха към речния кръстопът, една вечер на софрата, съвсем спокойно, но с глас, по-твърд от палешник, рече уж ни в клин, ни в ръкав: „Време ще е още един зет да ми прекракне портата, ала ми се ище да е като людете. Да знае какво прави и за какво. Не днес да е овчар, утре - търговия да върти, друг ден - джамбазлък и кутрубан и да развява бял кон, развял плитка като женско. С една реч да няма нужда пред името му да турят „дели”!”
Всички в къщата чуха думите му и ги разбраха.
Не беше ги чул и нямаше как да ги чуе младият Дели Петрю.
И по-добре, защото, ако ги беше чул, можеше да запъне курока на барабанлията по-напред за Калининия баща.
А вярно беше това, което бащата думаше.
Всяка вечер Дели Петрювият ат, бял като карлъшки (1) сняг фукваше през калдъръмения сокак над къщата на Калина, та тревиците между камъните се снишаваха като при буря и децата бягаха да се скрият зад портите. А Калина, чула тупурдията на бялата хала, се показваше на прозорците и само вдигаше високо кърпата, с която уж бършеше нещо.
Всичко това - беше!
Сега Дели Петрю беше застанал на пусия (2) и чакаше. Чакаше да събира дните на Марин точно в деня, когато се венчава с Калина. И щеше да го стори Дели Петрю - без жал и угризение. На този свят или си истински жив, или си мърцина (3) - тъй знае Петрю.
Откъм черквата рукна гайда.
Конски копита хвърлиха кал назад и двамината преварници препуснаха по пътеката, повличайки след себе си излизащите от черквата сватбари.
Дели Петрю стана и откърши крайчека на клона, който засенчваше онзи бял камък, избран да олиже кръвчицата на Марина. А тази кръв щеше да пусне оловцето от барабанлията на Петря.
Преварниците въртяха салтанати. Препуснали щуро напред, след стотина метра те дръпнаха юздите, за да върнат галопа назад. Стигнали току до младоженците, изправиха конете на задните крака и още във въздуха обърнаха пак обратно.
Гледаше Петрю как се влачеше върволицата сватбари, слушаше как гайдите повдигат небето и усещаше как едно шило пори сърцето му, а невидима ръка гребе едра сол и я тъпче в раната му… Едно подбелче беше жлътнало главица току до цървула на Петря. То лъхаше на пролет, беше едно нежно и плахо предвестниче на надежда за живот, но пред очите на човека беше тъмно и той с яд го настъпи: „Ай сиктир! И тебе с кибритена клечка да ти светнат и се ухилиш!”
Сватбата идеше.
Когато преварниците стигнаха Ташова спила (4), видяха че огромен върбов ствол, поломен от нощната буря, беше преградил пътеката. Хората се засуетиха: отгоре и отдолу - камък, не може да се заобиколи. Някой предложи да се търси брадва.
- Остави тая работа, амуджа (5)! Не сме тръгнали да сечем дърва, а водим невеста! - отсече деверът и като се повърна двайсетина метра назад, нагази в градините. Останалите се нанизаха след него. През онзи камък, в който се беше впулило черното око на барабанлията, сватбата нямаше да мине…
Петрю си остана на пусията с желязото в ръка. „Как се не сети предварително да огледаш всичко?! - кореше се сам Делията. - Ха сега гледай как се отдалечава шенлика (6) и грухай в храстите, като диво свине в класил овес!”
Да тръгне през ливадите да настига сватбата беше повече от лудост. Не за друго, ами видят ли го отдалече, нищо няма да може да направи. Затова Петрю спусна полечка ударника на пищова, затъкна го в силяхлъка (7) си и без да сваля очи от отдалечаващата се сватбена върволица, издума:
- Марине-е-е, Маринко! Отърва оловцето, не можах да ти сбера денете. Господ да ти ги събира!
И се прекръсти.
Голям и тежък беше този кръст. И страшен. Страшни бяха и думите, ама Дели Петрю можеше да ги изрече, без да му мигне окото. Той, да речеш, и с Господа имаше достлук (8), не случайно беше Дели Петрю.
Още същия ден Петрю преметна козинявите дисаги през седлото, наметна ямурлука и превали през Карлък за Беломорието… И цели две години не се върна. Сърцето му не даваше да тръгне - болеше го.
На майка и баща пращаше хабер по хора: че е жив и здрав, да го не мислят, но да тръгне - не!
Докато една вечер…
Кон спря пред сачака, където Петрю затваряше овцете след паша. От коня слезе прашасал от дългия път пътник и попита за Петря. Беше балъкчия от Горно Дерекьой, роднина някакъв на Калина. Той донесе хабера, че Марин, Калининият човек, се поминал. Знаеше ли пътникът каква радост носи на гурбетчията с тази скръбна вест едва ли някой можеше да каже, но самият Петрю знаеше. Още докато човекът довърши приказката си, Делията прошепна: „Сполай ти, Господьо!… Златанки да са ти устата, чилечко (9)!” После завря ръката си под доламата и скришом се прекръсти. Пътникът продължаваше да бъбри нещо, но Петрю не го слушаше - най-важното той беше чул.
- Чорбаджи, - думаше след малко Петрю на чорбаджията си - да ми дадеш коня с каруцата за половин час да ида до чаршията, а? Ще го върна веднага и ще го ошетам…
От чаршията Дели Петрю донесе две продълговати бурета, пълни с вино. След като ги закрепи върху две дюлгерски дървени магарета под сайванта, влезе в кошарата, побара най-дебелия коч от неговите си браве и му видя сметката… След час време пред сламения сайвант гореше огън, шишът с набучения на него одран коч скърцаше о чатлите (10), а виното се пиеше с менчета.
По някое време Дели Петрю се изправи пред събралите се гурбетчии - овчари, дюлгери, балъкчии (11) - все родопчани, и като вдигна калайдисаното менче с вино, се провикна:
- Пийнете, нашенци, пийнете! Кой както ще, тъй да го хваща: едни да пият за Бог да прости Марина, други - за моя късмет и за Калинино здраве… Признавам греха си пред Господа - грозно е да се радваш, когато някой е умрял… Ама оти да ви лъжа, че ми е мъчно, га сърцето ми отпява?! Нали лъжата е по-голям грах!… Пийте! След малко и мезелък ще има - чевермицата ще стане… Пийте!
Кой за какво е пил, всеки себе си знаеше, но пиха всяка вечер неделя време.
След месец Дели Петрю застяга дисагите заедно с другите овчари. И за да стори сърце на Калининия баща, отиде до коритото, в което пояха добитъка, наведе се да се огледа в него и рязна плитката си. Беше му влязла на времето в ухо оная приказка, „развява плитка като женско”, знаеше и кой я беше казал. Сега предстоеше и роднини да стават - що да не мазне мехлем на сърце и на бъдещия си тъст.
Като се върна Петрю от Ксанти, валеше. Валеше тъй, че небо и земя се бяха слели. Отбил овцете от сокака до външната порта, гурбетчията целуна ръка на баща си (Делия бил, а!), подаде му повода на коня и като рече: „Сега ще се върна!” кривна в съседния сокак.
На вратата на Калина не почука. Влезна направо, като само преди това отметна и хвърли ямурлука върху дръвника на двора. Жената хранеше детето и, при отварянето на вратата, тъй си и остана - с протегната с лъжица ръка.
- Калино… дойдох. Седи си, не ставай! Гледай детето, пък и черната си кърпа гледай. Тъй трябва - ти си пътна жена. Не ща да ти се бъркам в таченето, божа работа е това… Сториш ли му годината, ще дойда да те взема. Няма да е питам искаш ли. Знаеш - Петрю не пита! И друго да знаеш: около тебе е вече мое място. Да се не мярка никой! Един път курока на барабанлията остана запънат, сега няма да запъне!… Иска ми се… да те помилвам, ама… не бива. Както казах!
Вратата си остана зейнала. Беше ли там Петрю, видение ли беше?! Само върху чистите дъски на дюшемето личаха мокрите петна от два мокри цървула - Петрювите. И един дъх на сила и власт остана да пълни стаята.
След година реченото от Петрю стана.
И тогава образът му светна. Тревата по калдъръма ставаше още по-ниска, когато щастливият деликанлия (12) пришпорваше белия ат към дома си. Прозорците на двукатната къща светваха като усмихнати, когато щурият млад сайбия влетеше вътре като хала, с дъх на кошара и конски палдъм (13)… Пък Калина… Калина не стъпваше на земя. В началото се чудеше как да носи наедно паметта на починалия Марин и драгостта си към Петря, а сега не стъпваше на земя.
Петрю се запретна яката. Запретна се, както и да погледнеш. Преправи и зидове, и тавани, и огради, и покриви… И разскърца детската люлка тъй, че Калина нямаше и година да си отдъхне. Дъщеря след дъщеря, женско след женско… Калина не можеше да се начуди как е възможно. Навън мъжът й си беше същия делия, както и преди да се народят децата, а в къщи - да не можеш да го познаеш. Въргаляше се с тях по дюшемето, слагаше ги на гърба си и обикаляше стаята на четири като кон. Децата се качореха по него, дърпаха го по косата и мустаците и той играеше с тях като дете. Калина присядаше усмихната в някой ъгъл и мълчаливо ги наблюдаваше. И винаги се уверяваше, че Петрю е като котел с вода: спокоен ли е, можеш да се огледаш в него, възври ли - не можеш да го докоснеш. Мислеше си това Калина и благодареше на съдбата си, че й даде това чудо.
Изтичаха годините като сух пясък през спукана дъска - безшумно и неумолимо. Дъщерите на Петрю и Калина се редяха като синци в гердан, една зад друга, растяха и се задомяваха, чаканото мъжко все не идваше. Част от бялата карлъшка снежна попраха (14) оставаше вече трайно заплетена в косата на Дели Петрю. Той виждаше това и все повтаряше:
- Калино, олумчак (15) искам! Хо, че остарях…
- Какво „хо”!- смееше се жената. - Че „хо” ти…
Хеле най-сетне дойде и той, чаканият.
Когато се роди, приличаше на заплюнчен охлюв, ама на Петрю се виждаше като ангел небесен. „Олумчака!” - тъй си му викаше бащата до края на живота си… Когато момчето стана почти ерген, Петрю продаде трийсет браве от овцете си и отведе сина си в Пловдив. Даскал искаше да го види. „Искам сина ми да пасе люде, а не овце като мене!” - отговаряше бащата на ония, които жалеха похарченото половин стадо.
Един ден Петрю почука на вратата на кума си в Широка лъка:
- Ще ми дадеш ли, кальтато (16), талигата, да идем с Калина до Пловдив?
Иска ми се и нея да водя, та не само сина си да видим, а и тя да види град. Бива ли, а?
Биваше…
Знаеше как трябва да се замеси мъжко тесто Петрю. В тази работа шлевотии (17) не ще. Мъжкото трябва да има дума, която да сече като брадва. То трябва да знае, пък и да го може: където плюйне, сетне да го не лиже, дума назад да не връща, кон да препусне, пищов да затъкне, когато потрябва и с Господа да си има приказка. Затова, когато стигнаха в Пловдив и се срещна със сина си, Петрю само му стисна ръката силно, до болка. Другото остави на Калина. И й завидя, че може да го прегръща, милва и целува. И той, Дели Петрю, можеше, ама не бива. Затова стоеше отстрани и усещаше топлинка в гърдите си, като гледаше това високо, надраснало майка си, момче, което още година-две ще налее снага истински и се питаше , та белким това е неговия „олумчак”, който ходеше прав под масата, когато каките му пълзяха под миндерите да търсят терлика на майка си?!… Две недели го търсиха тоя терлик и накрая излезе от… шалварите на Дели Петря, ама това е друга приказка. Как се беше намерила там тая женска пригода е още по-друга и комай вече изприказвана, ама нейсе… Гледаше Дели Петрю как калина засища затъгата си със сина им и усещаше, че сърцето му прелива от нежност, а душата му пее. И той я остави във властта на песента, ама чак когато поеха пътя срещу реката от Станимака нагоре.
Когато каруцата се шмугна между листака над сведените над пътя дъбаци, Дели Петрю запя:
„Хайда, Калино, да идем
в летната гора зелена..”
- Петрьо, какво тъй отведнъж… - погледна го Калина.
- Остави ме! Не сещаш ли, че душоса ми пее.
Жената се хвана с две ръце за лявата ръка на мъжа си, допря буза о рамото му, притвори клепки и се заслуша.
Унесена от монотонния тропот на колелата, Калина беше задрямала, когато малко преди Паскалюските ханове под Чепеларе подгонена сърна изскочи внезапно пред конете. Хайваните кривнаха уплашени от пътя, жената падна от каруцата и изпищя. Лявата й ръка жупна в камънака и се потроши. Петрю бързо разстла сеното в каруцата и, взел жена си на ръце, я положи върху сеното тъй внимателно и с толкова сдържана нежност, сякаш слагаше в люлка пеленаче за сън.
Чакръкчия намести и длагоса (18) потрошените кости. А за да облекчи страданието на обичаната си жена, Дели Петрю върза люлка на двора о крушата. Люлееше я застаряващия мъж и питаше:
- Хубавко ли те е, а?…
… Е, сега вече този разказ може да свърши. Защо ли?
Защото след още доста години един старец ще седи на двора на трикрако столче. От дебелия крушов клон над главата му ще се спускат надолу две дебели въжета. За тях ще е вързана нарочно предялана дъска, върху която ще седи стара жена. Както някога, както тогава, когато беше с превързана ръка. Старецът ще люлее тази люлчица, после непохватно ще я спре, ще гледа с погаснали, но все още толкова топли очи застарялото лице на жената, сякаш гледа двадесетгодишно момиче, ще милва съсухрената й ръка и с нежност ще пита:
- Хубавко ли ти е, а? Да, да! Да ти е хубавко!
Търкащите се о клона въжета скърцат, но онзи, който има сърце, не може да не чуе, че люлчицата просто пее:
- Се-е-е-евдица! Се-е-е-евдица! Се-е-е-евдица!

—————————–

Бележки:

1. от Карлък (име на местност)
2. засада
3. безполезен като умряло, а не заколено добиче
4. сипей
5. братовчед
6. веселба
7. кожен пояс с преградки за оръжие, ножче, огниво и др.
8. приятелство
9. човече
10. раздвоено като вила дърво
11. рибари
12. млад човек, комуто кръвта кипи
13. ремък под опашката на впрегнат кон
14. тук-таме паднал сняг
15. синче
16. кръстник
17. глезотии
18. шинира