Драги Филипе,

Натъжи ме с твоето писмо и още повече с твоето стихотворение, приятелю. И не знам с какво мога да те утеша. Игрите са ми известни и аз съм се отрекъл да участвам в тях. Каквото мога, гледам да го запиша на белия лист. За жалост все по-малко се обръщам към поезията, а „прозата” ми е на космическо разстояние от твоите разкази.
Забрави тези, които владеят механизмите за спечелване на конкурси и награди. Но можеш, гледай да укрепиш здравето си. Сърцата ни са пренатоварени с напрежение, обиди, огорчения, от разпятия и какво ли още не. И моето сърце ми създава тревоги. Кръвното не го оставя на мира… Причините най-често идват от нашите несъгласия с тоя свят, в който ни е отредено да живеем.
В избраната лирика имам едно стихотворение, което ще се опитам да го възпроизведа в това писмо:

Лъжа е всичко в този свят лъжовен
Измама е доброто. Само зло
в последна сметка идва и дървото
разбира колко жалко е било.

Изсъхват най-високите му клони,
наказани за устрема си те.
Не са ли жалък пример за поклони
пред храста, който в ниското расте?

Чия тогава участ да приема?
Какъв да е житейският ми стил?
Шумете, листи, нека е зелено!
Горчиви земни сокове съм пил.

Горчиви плодове ще ме прекършат
и аз ще си отида огорчен,
разбрал, че сам не мога да избърша
сълзите на един разплакан ден.

Но полъха на бъдното предвкусил,
подобно повален от буря бор,
земята ще целуна със върха си,
дал всичко на небесния простор.

Позволи ми сега да ти разкажа нещо, което чух от един добър белетрист. Той сподели следното: „Хайтов мога да го издокарам някак. Той не ме смущава. Не мога да издокарам Радичков и Костадин Златков. Радичков и Коста са писатели-приказници.”
А за теб, приятелю, аз ще кажа, че си невероятен разказвач, който внася в разказите си толкова много от себе си, от собствената си любов, мъка, вдъхновение, породени всички тези неща от света, в който живееш, че аз откривам твоето лирическо, вдъхновено присъствие във всяка душа, във всеки образ и картина, които така детайлно рисуваш, че не мога да разбера какви са тези твои сетива.
„Мъртвите не възкръсват” и „Подарък” или този „Вечен свят”, който си сътворил и още колко много други разкази. Би трябвало по някои от тях да се направят телевизионни новели и филми, както това стана с Хайтов, защото твоят родопски свят има в себе си неповторима красота и мъдрост, има нрави, без които гората българска може да изсъхне, ако не се грижим да я пазим от дървоядите на нашето време.
Пиша ти тези неща, за да ти внуша правото на самочувствие, защото ти си писател, недооценен от днешното време, но така няма да бъде утре. Времето ще погледне на делата ни с други очи и ако за себе си не съм сигурен, че ще бъда забелязан, дълбоко вярвам, че ти и Родопа планина ще пребъдете, защото сте неповторими.
Всичките тези неща ти ги пише един не по-малко тъжен от тебе човек. Дано тъгата ни се претвори, което хората ще го приемат с отворени към красотата очи и сърца!
                                                                                                       Прегръщам те:
                                                                                                                             Борката
18.11.2011 г.
Благоевград

—————————–

Бел. ред. Писмото е от поета Борислав Владиков, по повод стихотворението на Филип Марински „Молитва”, което му е изпратил с писмо.