Никола Иванов

Златимир Коларов е сред утвърените разказвачи от средното поколение български белетристи. Той създава стойностната си проза, без да вдига много шум около себе си. Златимир Коларов е професор по медицина, един от най-сериозните и утвърдени специалисти в своята област. Той успешно съчетава лекарската професия с писателството, доказателство за което са книгите му с медицински характер и белетристичните му сборници. Това, което обединява книгите му с медицинска тематика и тези с разкази, новели и повести е хуманистичната струя, която преобладава в тях. Проф. Коларов вече се нарежда сред най-сериозните имена на писателите лекари в националната ни литература. Ще спомена, че сред признанията му като белетрист са Националната литературна награда „Димитър Димов”. Заедно със съпругата му Валентина Фиданова-Коларова са автори на няколко документални и игрални филми, получили признание. Сценарист на филмите е проф. Коларов, а режисурата е на съпругата му. Правя този увод, защото го смятам за необходим и важен, тъй като дава представа за професионалните и творчески интереси на Зл. Коларов.
Между лекарската и писателската дейност има съществена връзка, защото и двете са свързани и са прсъщи за хора хуманисти по прирда и нравственост. Както отбелязва Деян Енев в предговора към книгата и лекарите, и писателите се занимават с болката на хората - болката на тялото и на душата.
Сборникът „Прах във вятъра” съдържа петнадесет разказа. Самите заглавия на творбите подсказват общата им тоналност и настроение в тях. Интересното при Зл. Коларов е, че той е предимно градски човек, но не прекъсва контактите си с провинцията. Урбанистичните му разкази населяват герои от крайните софийски квартали. Белетристичните му интереси не са концентрирани в луксозните заведения в центъра на столичния град или провинциалния градски център. Не го интересува т.нар. хайлайф, животът на забогателия по съмнителен начин българин, нито силиконовите блондинки, още по-малко мурите. Доколкото се срещат, те са периферни персонажи, защото този автор се интересува от дълбинното, същностното, духовното. Не познавам разказ на Зл. Коларов, в който той да описва лъскавото, агресивното, парвенюшкото, снобското. В центъра на неговия писателски интерес са унизените, оскърбените, смачканите от живота и съдбата хора, на които той отдава писателското си съчувствие и състрадание. Така нареченият малък човек е основен герой в творбите му. Той се интересува от духовните хора, в които човешкото не е изгубило своя смисъл, защото за него очевидно духовните хора са солта на живота и те придвижват света напред.
Да вземем например разказа „Прах във вятъра”, който е дал и заглавието на сборника. По същство това е пътепис, но чрез природите описания Зл. Коларов внушава духовните си послания, защото акцентът е именно и само върху духовното. Става дума за посещението на автора заедно с колеги лекари в Света гора, Атон, Зографския манастир, Карелия. Съдбите на отец Ермолаос, китаеца монах и другите персонажи се осмслят през главния въпрос: Защо? Защо отец Ермолаос се е лишил от светските съблазни и охолен живот, за да приеме отшелничеството в манастира, където е организирал безупречна медицинса служба? Кое е накарало китаеца да приеме православието и да се замонаши в Атон? Защо немският инженер е предпочел да живее усамотено в манастира и да изгради съвършена хидравлчна и елекросистема на манастира? И именно библиотеката, където се съхраняват духовните ценности и памет е обезопасена по безупречен начин. И няколко цитата от творбата, които разкриват нейната същност и превръщат пътеписа в екзистенциален разказ. „Не мога да си обясня - пише авторът, - как млад човек с неговите възможности разменя удоволствията и колорита на светския живот с лишенията и изолацията на монашеството.” Отговорът на отец Исая на въпроса на автора как е стигнал до Православието е забележителен: „- Когато човек търси, Бог му помага да намери отговора…”. И краят на разказа: „Сега, година след завръщането от Атон, продължавам да си задавам въпроса:
- Защо?
Питам се за отците, за лишенията и излишествата, за монашеския и светския живот, за вътрешния и външния изглед на нещата… Търся мотивите, разликите, същността и смисъла, осезаемото за душата и незримо за очите… По съвета на отец Исая търся, но Бог не ми помага да намеря отговора. …. И не само за Атон и монасите се питам, но и за много други неща… И всеки път, след всяко „Защо?”, вместо отговор, някъде отдалече, тихо и на пресекулки, като ехо, зазвучава дрезгавият глас на Стийв Уолш: - Всички ние сме прах във вятъра…” Още тази творба задава хуманистичния тон и същност на книгата, който продължава във всички следващи разкази от сборника.
Главната героиня Тина от разказа „Шоколади за Ирина” храни кучетата с шоколад за Бог да прости починалата й дъщеря Ирина, защото хората се дистанцират. Естествно се налага въпросът дали кучетата не са по-доби и състрадателни от хората? Отчуждението, алиенацията между човеците е силно внушена. Неусетно се сещаме за знаменития вопъл-въпрос на Моканина на Йовков от „По жицата”: „Боже, колко мъка има на тоя свят, Боже…?”
Въобще социални аутсайдери населяват разказите от сборника на Зл. Коларов. Уличният акордеонист Гошко от разказа „Санта Лучия” свири, за да изкара малко пари за болната си майка. Бащата е в чужбина и няма да се върне, защото ги е изоставил, но майката не казва това на сина и окуражава Гошко, защото той мечтае за ТИР от баща си. Подобна е съдбата и на Петя и Галя, които нуждата е принудила да сврят на улицата, на проститутката.
Столът от изоставеното лятно кино става свидетел на нещастията на героите от разказа „Притесненията на стола”. Учителят в „Прощаване” е забравен от близките си, изоставен, самотен и се превръща в ненужен, животът му се обезсмисля. Същото усещане изпитваме и от разказа „Иван”, където съдбата на Тошо и Ленчето е незавидна и болезнена.
В „Кратък автентичен разказ” става дума за съвестта, която не дава спокойствие на екзекутора-садист на осъдените от т. нар. „Народен съд” след 9.ІХ.1944 г. Родителите на Иван от разказа „Те - родителите на Иван” са всеотдайни в грижите за сина, а след смъртта му мъката всеки ден ги отвежда на гроба му, макар да съзнават, че не могат да го върнат.
„Деца” е екзистенциален разказ, в който русата и черната Мария разсъждават за живота и смъртта, за самотата на хората. Въобще всички персонажи от творбите от „Прах във вятъра” са самотници, които животът е смачкал безмилостно. Те търсят опора, но не я намират в реалния живот и свят и затова се затварят в себе си, търсейки спасение в самотата. А Лазар от „Серафина”, въпреки смъртта на жена му, не иска да отложи сватбата на внучката Серафина, защото в това съзира някакъв изход. Неговата житейска философия е, че животът съществува в цялата си пълнота - от раждането до смъртта, които са неотделими и битуват заедно в човешкия живот. Живот свършва, но друг живот се появява и ражда. Такава е човешката Съдба, житейската предопределеност и неотменимост.
„На последния ред в киното” е силен антивоенен разказ, в който войната е внушена като най-голямото човешко зло, в което дяволското, демоничното, бесовското в човека вземат връх. Несъгласията на белетриста и упреците му са към живота както преди 9.ІХ.1944 г., така след него. Това е част от универсалността на творбата.
Заглавието на разказа „Бедната душа” подсказва неговата същност. Неуспял студент от провинцията започва работа и сивото ежедневие и безперспективност са постоянният му спътник. Години блъска за една гарсониерка, негов събрат идва в гарсониерата, пиянства и умира. А бедната душа продължава да пише писма до родителите му от имета на сина им. Когато решава да отиде до селото на починалия разбира, че те отдавна също са починали и по същия начин бившият учител е отговарял на писмата от името на родителите му. Писателят силно е внушил сивото, скучно, безперспективно живуркане, безрадостното съществуване. А сред най-голямите престъпления срещу човека е да го лишиш от перспектива и надежда.
Естествено е част от персонажите в разказите на Зл. Коларов да са лекари. В „Телефон на доверието” психологът Дарий Гълъбов е самотник, който през всяко дежурство разговаря с нещастници. Ето пасажи от разказа: „С годините опозна хората и видя, че по-голямата част от тях бяха потънали в дребните си ежедневни грижи, бяха се обезличили и превърнали в аморфна маса, изтъкана от страх, примирение и робско търпение.” Още: „И лудницата започваше: звъняха му отчаяни хора на прага на пълното безумие, изнервени мъже, изоставени жени, разочаровани младежи, психопати, неврастеници, хипохондрици, интелектуалци - излъгани, поругани, обидени, потънали в бездната на самотата, плод на собствените им грешки и комплекси и на чуждата враждебност. Изгубили всякаква надежда, търсеха съвета му, закрилата и помощта му, водени от желанието да споделят болката си с някого, без да го виждат, защото така по-лесно можеха да говорят за най-съкровеното и тягостното в себе си. Дарий усещаше, че понякога звъняха, само за да избягат макар и за миг от терзанията си, без да вярват, че нещо може да се случи, да се промени, че нещо добро може да се появи на сивия хоризонт на тъжното им ежедневие…”
Със силно хуманистично въздействие е разказът „В края на часа по рисуване”. Посланието в „Зарко” е в края на разказа: „И за успокоение ще ти кажа, че оъзнаването на хармонията е началото на пътя към прозрението, към Светлината. Или казано по-простичко: всеки човек и всяко нещо на Земята и Вселената има свойя неповторим, единствен, личен смисъл, а твоят е да летиш със затворени очи пред неизписания лист, да докосваш с мисълта си промисъла на Създателя и да предадеш осъзнатото на останлите хора - Божието послание, закодирано в живота и във всеки атом на Вселената, че хармонията е любов, разбиране и доброта и нищо друго, че трябва да я отрием в себе си и да я дадем на другите, за да има смисъл, че сме живели…”
Герои в разказите от книгата са интелектуалци, интелигентни и чувствителни хора. От всички творби на сборника ненатрапчиво се налага главният извод: общество и свят, които унизяват талантливите, интелигентните и чувствителните, и дават предимство на дебелокожите, агресивните, неинтелегентните и нечувствителните, нямат бъдеще, неизбежно ги очаква фиаско.
Споделих по няколко думи за всяка творба от сборника, не само защото вероятно още не всички са прочели книгата, а и за да илюстрирам същността на белетристиката на Златимир Коларов. Той е мек, неагресивен автор, но посланията му са убедителни и категорични. Творбите му в сборника не са разностилни, събрани на случаен принцип. Затова влизаме неусетно от разказ в разказ и книгата има цялостно звучене. Белетристът умело съчетава реалност и фикция. Героите в разказите му имат реални прототипи. Достоевски беше казал, че в живота се случват такива реални неща, които и най-гениалното писателско въображение не е способно да измисли. Известно е, че случките от „Старопланински легенди” Йовков получава от един учител в суров вид. Но какво правят гениите от реалния факт! След факта, идеята, хрумването, започва истинската работа на писателя, в която проличава неговата дарба на разказвач. Това, което прави автора писател е МЯРКАТА!
Разказите на Зл. Коларов имат и друго сериозно предимство, защото са четивни. В творбите няма да открием маниерност, зад която обикновено се прикрива творческо безсилие. Езикът е изчистен от цинизми, вулгаризми, арго и т.н. Книгата е добре композирана, заслуга за което вероятно има и редакторът Деян Енев.
Като типаж, като съдба, като мислене в психологически план, като морална философия, като нравственост, като социален генезис Зл. Коларов открива в своите персонажи човешкото, което в някои от героите може да е закърняло, но той вярва, че то не е окончателно погубено и в последна сметка може да се събуди отново. Стреми се в зяра да открие човека. В разказите си авторът се стреми да възвърне мисълта и усещането, че всеки е преди вичко човек, може да бъде Човек.
При сюжети, подобни на разказите от „Прах във вятъра”, при подобна писателска гледна точка и авторска позиция, чувствителност и хуманизъм, белетристът е изложен на опасност да премине границата, да наруши мярката. В драматичния и на места трагичен романтизъм на книгата властва тъгата, естествено идва пречистващата сълза на Надежата. Хуманистичните внушения в разказите от сборника на Зл.Коларов обаче не пропукват тънкия лед на мярката, затова не звучат сълзливо-сантиментално и захаросано. Сред най-сериозните достойнства на творбите е, че Зл. Коларов е преодолял от тези опасности.
Сюжетните изненади са още един плюс за белетристичните творби от книгата. И друго съществено постижение: всички разкази от „Прах във вятъра” са с отворени финали. Златимир Коларов никъде не предлата отговори, а поставя въпроси. Така, както го правят талантливите и сериозни белетристи.