Людмила Билярска

ПАСТОРАЛЕН ПОКОЙ

Обади се и първото щурче -
пресипнало прискърца от тревите.
Притуриха в кюмбенцето дръвце,
та гозбата по-бързичко да кипне.

Раздигаха от старата софра -
трохите до една събраха с длани.
Подхванаха децата веселба,
та виковете стигнаха тавана.

А газеникът кротко залиня.
Подхрани го стопанката във здрача.
Ошетала, и тя приви нога
и плетката в ръцете й заскача.

Котачето примърка и се сви.
Доволничко запреде до миндера.
Гласчетата на няколко щурци
из тъмното се плъзнаха в безмера.

ИМА И ТАКИВА ЕСЕНИ…

Не остарееш ли добър и помъдрял,
не лъха ли от теб на блага есен,
сърцето ти, ако не знае жал,
очите ти, ако не плуват лесно…
Не те ли трогва крехкият живот -
в детенце,
във сърне,
в щурче,
във птиче -
тогава твоят, твоят е без плод.
Следата ти - пустинна и безлична.
Не си ли пил достатъчно небе,
не си ли сетил пулса на земята,
не трепваш ли пред кръста над кубе -
то твойта есен е фалшиво-златна…

ИСТИНАТА В РАЗДЯЛАТА

Нима е нужно някой да узнае
какво прикрива силният ти вид?
Че външността на воин - не това е.
Душата няма броня на войник.

И стаята е вече само клетка,
в която неспокойно да преспиш.
А падналата мъничка жилетка
е напоена… с твоите сълзи.

Кутиийката от руж, чорапче, гребен -
изпуснати зад синия диван…
Че вчера точно тях си ги намерил.
Над тях, като над мъртъв си ридал.

Навярно, някой ден - ще е отново…
Забравените вещи - ще са в прах.
Но малкото гласче, следите в хола -
ще бъдат в теб. И ти ще бъдеш в тях.

МЪРТВО СЕЛО

Стопаните навярно шетат пак -
дошли Отвъд - без сенки и незрими.
Но няма кой да потрепери в страх -
отдавна там не вземат въздух живи.

Къщурките се свеждат към пръстта -
стените се напукват като рани.
Забравили какво е топлина -
от споменче искрица не остана.

Единственият път е още бял.
Край него бездиханно зеят къщи.
Стопаните навярно пак са там -
без плът пресичат кръглолунни нощи.

Баирът още по-източва ръст.
В нозете му селцето е покойник,
останал без свещица и без кръст.
Опяван само от кресливи сойки.

ТЪГАТА И РАДОСТТА НА ГЕРГАНА

Наплита дрешка и поглежда вън -
на ябълката клончето й махва,
досущ като кафява, суха длан.
Издайница-сълза горчиво капва…
Наднича, та наднича чак до мрак,
Гергана търси, иска да я зърне.
Нагиздено през пролетта със цвят,
през зимата - със сняг или висулки.
Градинката, и тя осиротя.
Стъблата като бледи вощеници,
се свлякоха до мократа земя.
На тъжно и на гнило замириса.
От мислите я дръпва крехък плач,
захвърля недовършената плетка.
Там, в люлката е нейният живот -
в две мънички юмручета потрепва.

ПРОМЕНИ СВЕТА С ЛЮБОВТА СИ

Аз раздавам любов, без да чакам ответ във замяна.
Самородна, сияйна, безусловна - избликва от мен.
Удвоена се плисва и връща в мига, в който давам.
И се радвам на светъл безкрай - от любов-океан.

Като въздух и слънце е нужна на света - да го има.
Несъзнателно всички очакват. Любовта е живот!
Аз раздавам. С пълни шепи засявам, откъдето премина.
Тя покълва. Разлиства се. После ражда желаният плод.

Не отмервам с везни и теглилки, а обсипвам без мяра -
пожълтялото коренче, птиче, невинно дете.
Всички носят любов, но малцина умеят да дават.
Потърси и раздай! Бог е вложил искра и във теб.