ОТ ТОЗИ ЖИВОТ ДО ДЕВЕТИЯ
Третата стихосбирка на Стефка Тотева „Черна трева”* идва след дълго мълчание. Впрочем, още в заглавието може да се търси асоциация с предишната, която се казва „Черен часовник” (1998). И тази връзка не е никак повърхностна. Ако разгърнем страниците на „часовника”, а и на дебютната книга „Между душа и тяло” (1992), ще се уверим, че в общи линии авторката разработва един тематичен регистър, актуален и за трите издания, развива едни и същи образи, намирайки ги значими. Което предполага от една страна, че е вярна на себе си, заявявайки устойчивост на своите поетически търсения и от друга доказва, че нравствените стойности във времето, независимо от синусоидата на социалнополитическите настроения, са същите.
Заглавието „Черна трева” провокира не само като цветова рефлексивност по отношение възприемането и интерпретирането на действителността, а и като вътрешно душевно равновесие и дисбаланс на състоянието, породено от действие или бездействие на Аза, от мисловни проекции или докосвания до обекти, формиращи различни реакции. Така например черният часовник отмерва времето на отчуждението, на дисхармонията между личността и обществото, отброява всяка мъчителна минута, а лирическата героиня е принудена да разговаря с дърветата, да се зарежда от природата, за да продължи да живее сред хората. Черната трева обаче е друг образ, роден в света на съновиденията, в онова преходно хипнотично състояние на съзнанието, при което се променя контролът над възприятията и се раждат поетичните образи и инвенции. Черна трева са буквите върху белия лист, трансформиращи се в думи, а чрез тях избуяват и оживяват естетическите смисли, разкриващи и интерпретиращи действителността със средствата на художественото слово. Думите са жив строителен материал, от тях тя прави къща, дом, улица, любим… Така както Всевишният е направил от кал мъжът и жената.
Разбира се, това заглавие задава едно минорно настроение, което е характерно не само за едноименната стихосбирка, а и за предишните две книги на авторката. Още при първия прочит съвсем спонтанно направих връзка с ранната картина на художника Цвятко Сиромашки - „Черни глухарчета”, - много красиво изпълнена, но внушаваща някаква безмерна тъга и самотност. Такава тъга и самотност струи и от стиховете на Тотева. Няма я цветността на света, ароматите на живота, те са потопени в страданието и болката, в битовите неудачи. Едно такова категорично твърдение обаче би било подвеждащо. В никакъв случай поезията на Стефка не е поезия на отчаянието. Макар че в стихотворението „Молба” лирическата героиня вижда черната риза на отчаянието, което „чува всичко, после го превръща в пепел”, то е „черна роза в крайчеца на устните” й, но тя всъщност дири спасение, преди да е изгубила чувствата си, преди да се е превърнала в студена и пресметлива личност. Ключът е във финала на творбата, където тя възкликва: „Приветствам светлата дъга, която ще прегърне раменете ми…” Тълкуванието предполага известна двойственост, но аз съм склонен да приема, че лирическата героиня е в очакване на любовта и светлината най-после да възтържествуват в иначе нерадостния й живот. А той е низ от препятствия, от преодоляване на психологически прегради. Когато мислите й са черни хората се отдръпват от нея, но кучето надушва добротата й. Много често тя е безсилна и безпомощна пред суровите изпитания на живота. И има нужда от подкрепа, затова иска до нея в тъмното третия брат, а не златната ябълка. В „Привлечени не зная от какво”, където улицата става дом за нея и бездомните й приятели - кучета и котки, с които споделя и храната, и любовта си, макар че не може да ги приюти, тя ще каже:
Но как да искам повече,
когато знам,
че пепел е богатството…
И можеш да спечелиш всичко
само от мига,
когато ръката си протягаш
да дадеш
и да погалиш…
Ето я нейната същност - да живее за другите, да се раздава. Любов, милосърдие, съчувствие, ласка. Да споделиш хляба си е най-хубавото, най-достойното в тоя живот. Това носи удовлетворение, хармония, носи смисъл…
Аналогично е чувството в стихотворението „Искам отново животът ми да бъде слънчево място”, където мечтае щастие за всички, да опази приятелите си, за бедните вяра и сила. А самотата да си отиде и любимият да я приласкае.
Впрочем, самотата е една от водещите теми в стиховете на Тотева. По-често отричана, по-рядко обичана и търсена. Може да звучи парадоксално, но у лирическата героиня откриваме стремеж към самотата. От такава самота има нужда поетът, да остане насаме, за да се вглъби, да преосмисли живота. Да преосмисли себе си. Да обясни раздвоението между тялото и духа, между тленното и вечното, търсейки баланс между метафизичното и социалното. Да усвои уроците на живота от горчивините и разочарованията. В своята самота лирическата героиня не бяга от страданието, а го приема и преживява. Тя е свикнала с болката, ала не е претръпнала. И е все тъй чувствителна, крехка и ранима. До болезненост…
Така пустинен е животът ми,
разделям се с най-близките -
не зная за къде са тръгнали,
а аз съм все така дете и майка,
и все така сама по празници…
„Съдба”
При все това болката и самотата са моторът на нейния живот, провокацията да продължава да се бори. Те са нейната непримиримост. Дори когато е смирена, тя продължава да задава въпроси.
Благодаря ти за самотата,
но тя не може да ме върне в храма…
След всеки удар, загуба и болка
защо да славя строгия Учител,
когато ми отнема всичко?
„Диаболично”
Самотата е болка, но пречистваща болка. Чрез самотата тя изстрадва безсмислието на живота. Самотата като осъзнаване, преоценка на преживяното, безпощадна самокритичност и самоанализ, самоирония. Екзистенциална самооценка. Самотата я прави помъдряла. Тя не иска да е обществено животно, бяга от обществото, от комуникацията с хората. Самоизолира се. Чувства се по-добре когато е сама, насаме със своите възходи и провали, насаме със спомените си. Самотата е орис.
Самотната котка е моя
от този живот до деветия…
Има сърце и очи на приятел,
черен ангел, тя върви по петите ми…
„Самотната котка е моя”
Или да вземем едно от най-хубавите стихотворения в книгата - „Участ”:
Самота - като в живота,
накъдето да тръгнеш
все стигаш
до трите ключалки в душата си.
Няма нищо останало,
няма никой до тебе
и какво ли ще правиш,
когато всички си тръгнат…
Друго водещо тематично гнездо в поезията на Тотева е страхът. Ежедневието на лирическата героиня е изтъкано от недоверие и тревога. Тя е трудно приспособима към живота. Изпитва страх от грубата реалност. В творбата „Старата жена продава ябълки” страхът доминира, но той е предизвикан не от непознатата възрастна жена, а от предчувствието, че ще я сполети нейната съдба, нейната самота, нейната нищета. В нея тя вижда себе си. И се смирява.
Някой ден ще седна като нея,
все ще чакам някой да си купи.
Тя се бои, че страхът е обсебил животът й, че битът я смачква и живее ден за ден. Че чувствата й са ограбени. Че е пречупена в нея амбицията да се бори. Че е на прага на параноята.
Страхът е откраднал животът ми,
в един единствен ден живея само
и страшно е
дори да си помисля,
че така ще е оттук до края.
„Страхът е откраднал животът ми”
Тя осъзнава пораженията, които това разрушително чувство може да й нанесе. И се обръща към себе си да не допуска страхът да заживее в нея, той по-страшен от болест е, по-силен от бедствие. Страхът търси пленници, покорява и властва над тялото и духа, умъртвява сетивата, прави те малък, незначим, никой („Към себе си”). По-опасен е от най-лошия ти враг. Страхът е от онези бездомни зверове, които се крият в нас, а очите им отвътре светят („Когато притъмнява вечер”).
Други две теми, характерни не само за „тревата”, а изобщо за творчеството на Стефка Тотева, са тъгата и надеждата. Не случайно ги разглеждам заедно, като екзистенциална проблематика те често вървят ръка за ръка, което е важна отлика за поетическите внушения на авторката. Афинитетът към тъгата може да се възприема и като продължение на увлечението по самотата. Тъгата е сестра на самотата, онази меланхолия, която превзема лирическата героиня всеки път, „когато притъмнява вечер”. Затова тя е стоока, т.е. тежка като надгробна плоча, хищна и ненаситна. Тъгата е неизбежна спътница дори в любовта.
Светът събира се в едно
когато си щастлив и тъжен.
И там е всичко между нас -
и преживяно, и изпуснато.
А ябълката е сърцето ми,
което ти нехайно си забравил.
„Ябълка”
Тъгата е диагноза. Толкова е неизбежна, че е съставна част от щастието.
Щастливо куче във дъжда -
разбира всичко в този свят
и как тогава е щастливо?
„Щастливо куче във дъжда”
Парадокс! Защо ние не можем да бъдем като него - бездомни, самотни, гладни, но щастливи?
Надеждата най-често се свързва с пролетта. Щом тя се завърне вече сме по-малко самотни, по-цветни сме, заредени с енергията на слънчевите ни стремежи.
По улицата идва пролетта,
и всичко може да се случи…
Да ме забрави упорита, зла беда,
да срещна близък и денят ми да е пълен…
Събирам смелост -
да се усмихна на страха
и дълго да отсъствам от тревогите.
„По улицата идва пролетта”
Тъгата и надеждата си дават среща през май. Именно през пролетта, когато соковете тръгват, очакването да се случи нещо хубаво е най-силно. Да започне нещо ново. Но в същото време е адски трудно да се преодолее спомена, преживяната болка.
Кога да започне всичко - ако не през пролетта,
когато се връщат цветята и птиците,
когато от дълбокото идват думите.
Тогава тъгата е най-силна
и радостта е неудържима.
Тогава си толкова близо до мен,
както никога през живота ми.
„Май”
Паметта е друго тематично ядро, осезателно присъстващо в поезията на Тотева. Акценти в това поетическо пространство са носталгията по детството, по бащината къща и спомените за най-близките й хора, които цял живот носи в себе си. „Онази стомна, от която в детството си пих / е още пълна…”, ще отрони с въздишка лирическата героиня в стихотворението „По Дилън Томас” (уелски поет, починал млад, известен с със своята „поезия на невидимото битие”). И ще надига тази стомна винаги, когато чувства жажда за пречистване, когато търси отговори на многото си житейски въпроси. Защото във всеки от нас детето е живо, то е хилядолетно. И се нуждаем от неговата мъдрост („Детето в мен е живо”).
Духът на мястото, където е родена, е с нея, не й дава покой, връща я постоянно назад в годините, подтиква я към преосмислянето на живота й. Това въздействие обаче е ограничено на психологическо ниво. Тя няма желание за истинско завръщане, не тъгува за романтиката на детството. Пътят за нея е извървян и не желае да се връща по своите стъпки. Но тъжи за родната къща, пълна с уют и топлина, а тя днес е бездомник, самотно врабче в студената и дълга зима. В спомена се връща към тези, които носи в себе си като памет, тъй като вече са мъртви. И знае, че един ден ще се съберат всички в онази, небесната къща („Оризово”). Духът на мястото не я оставя на мира. Духът на мястото боледува. И възкръсва в нея споменът за старата къща на село, умираща сред босилек и ружи. Угрижена самотна старица подпира с рамо стените и чака някой да влезе. Без нея ще рухне, ще обезлюдее имотът, ще си отиде живецът. Смирена в самотата си, тя се усмихва на Бога, намерила упование в него. „Старата къща на село” също е сред най-хубавите стихотворения в книгата. Както и другото, посветено „На баба Иванка”. Паметта за нея са посланията, които изпраща от отвъдното. Птичката, която й казва кога ще завали, сега говори на лирическата героиня. На нея й се иска да отглежда всичко с търпението и добротата на баба си. И вярва, че дори в нейния свят, тъй отдалечен от онова патриархално време, ще продължат да бъдат заедно, тя - все така дете, и баба й до нея и в нея, като начало на всичко…
Връзката на лирическата героиня с отвъдното я съпътства през целия й живот. Тази демаркационна линия пресича света, остарял от болки, всъщност живота, който си отива. И сякаш всичко е изгубено. Тогава идва споменът, който й дава сили да живее, мотивира я да продължи.
Но в тъмното един прозорец -
баща ми
от отвъдното ми свети.
„Прозорецът”
Един от важните прицели на авторката е поетът и поезията. Израз на любовта към думите и художественото слово е отказа на лирическата героиня от материалното и намирането на утеха в духовното. Преклонението и респектът към високото изкуство са изразени още в заглавието на първия цикъл: „Но само думите са къща, в която мога да се връщам…”. Поезията е преди всичко избор, макар че определящ е талантът. Поезията е предопределеност, съдба, посвещение. Поезията е упование и спасение. Бягство от самотата. Надежда и доверие. Поезията е олицетворение на копнежа й за дом, за слънце и обич. Убежище за нейната утеха, което я държи далече от студа и вятъра, дава й защита от несгодите на живота. („Но само думите са къща…”) При нея Поетът е с главна буква, като Господ - тя мечтае някой ден те да си сменят местата. Тогава ще си отидат студът и бедността, а стихът ще се ражда без усилие, като молитва. И думите ще са верните, ще имат силата („В края на зимата”). Тя е глътката въздух, от която се буди, за да запише виденията си - черна трева върху белия лист („Поезия”). Красотата на горчивината, страданието и болката предизвиква съпричастие, а не съжаление. За да си поет трябва да можеш да се разделяш с любимите неща, за да ги имаш завинаги. Да се разделяш с близките, за да ги срещаш, когато са мъртви. Да се разделяш с любовта, защото белият сняг след черната есен тъй желан е и пречистващ („Поет”). Тогава, не в този, в някой друг живот, по алеята с високите дървета, по която всеки ден минава Пушкин, може да го срещнеш. Това ще е наградата… („Нарисувано”).
„Черна трева” освен че е добре премислена, очевидно е и дълго обмисляна книга. В композиционно отношение е пипната изключително тънко и вещо. Никое стихотворение не се бие с друго. Нито пък има творба, която не се вписва в общия смислов контекст. Отделните цикли, четири на брой, звучат завършено, като всеки от тях има своите семантични поанти. Всеки от тях включва вътрешни и външни взаимовръзки с останалите, но в същото време заявява и развитие на поетическото мислене. Графиката на композицията хармонира с емоционалната амплитудност на творбите. Стихописът е улегнал, без излишно оригиналничене. Залага се на внушението, а не на формата. Изобщо липсва каквато и да е престореност, маниерност или преиграване. Нито пък някаква лъскавина, фалш или симулативност.
Поезията на Тотева е безхитростна, естествена, пластична и дълбочинна. Метафориката е елегантна, нежна, необременяваща. Освен че е белег за изкусност и висок естетически вкус, очевидно й се удава с лекота. Много често словесността отстъпва на образността, а това е сигурен знак за изящност. Поетическият почерк е изчистен, с акварелно звучене, което придава интересен нюанс на творческата индивидуалност на авторката.
Стефка Тотева е изграден поет още с първата си книга („Между душа и тяло”, 1992). Жалко, че й липсва продуктивност. Навярно стеченията на обстоятелства са държали поетесата далеч от поезията. Твърде дълго - 16 години е паузата между втората и третата й книга. Достатъчно време, за да почернее тревата.
По-важно е, че стихотворенията ги има.
Да, тъгата и самота доминират, но интересно - поезията на Стефка е празник. И ако трябва да обобщя впечатленията си от „Черна трева”, бих се побрал в едно единствено изречение:
Поезията укрепва вярата в живота.
*Стефка Тотева, „Черна трева”, стихове, издателство „Екобелан”, 2013
