Симеон Гатев

Българската лирика - па и световната - напоследък живее дни на упадък. Дори продуктивността е намаляла до неимоверни размери. По-преди всяка есен книжарските витрини ни предлагаха своя разноцветен букет от нови стихотворни сбирки. Днес това не е така. На какво се дължи упадъкът в лириката? Голям въпрос, на който не може да се отговори лесно.

Дали на това, че чувствата на съвременния човек са много непостоянни и плитки? Или на това, че съвременният лирик не смогва да й даде съответен израз на своите настроения, да улови духа на епохата? Или на туй, че всеки поетичен род изживява своя цикъл от въззем, кулминация и упадък, за да даде ред на други род?

Или че днешният човек не се интересува от лирика? Много, много са въпросите, които могат да се зададат. Истината, обаче, е налице - лириката живее анемичен живот. Соковете са малко и в разредено състояние. Сегиз-тогиз четем в книгописа на вестници и списания за излизането на някоя стихотворна сбирка. Лилиев и Фурнаджиев отдавна нищо не пишат, или поне не печатат.

Магда Минева-Петканова е издала втората си стихотворна книга „Изгубен камък”. Читателят е в недоумение: защо стиховете са кръстени с това странно заглавие? И по една нелепа асоциация си спомня за камък падна от… Но…

Допущам, че Магда Петканова е имала желанието да бъде искрена в поезията си. Обаче тук се намесва и друго нещо: внушенията, идещи от автори, които авторката е чела и които са й направили силно впечатление. Впрочем, това би могло да се каже почти за всички поети: всеки по-голям поет, особено ако има сходство в темпераментите, влияе върху по-малкия. Най-после има поети, които изцяло лежат в сянката на свои предходници. Случаят с Магда Петканова не е от последните.

Тя е изпитала много и разноавторни влияния, които, пречупени през призмата на нейния темперамент, почти се губят. И толкова по-добре. Защото само тъй - и особено когато се отърве окончателно от тях - ний ще можем да чуем ясния глас на душата.

Тогава нейният глас ще звучи по-просто, но по-дълбоко и сърдечно. Сега някаква мъгла покрива нейния стих; образите и картините не се рисуват ясно, а са с неопределени контури. Това дразни. Някои нейни читатели биха допуснали, че това е вследствие мистиката, която прозира тук и там в поезията на Магда Петканова.

Нейните работи: „Земя”, „Царица”, „Теодора” и „Балада” не са без достойнства и говорят, че авторката им не е без талант, обаче, това не е достатъчно. Трябва работа, рудокопство в дълбините на духа, самостоятелна форма и стремеж към най-голяма простота; но не само това: нужно е да се подберат най-подходящите думи, които по неотразим начин да въздействуват на читателя и да му разкрият преживяванията на поетесата.

Има автори: Стефан Маларме, Джон Голсуърти (в романите си) и др., които не се доизказват, но строят стиховете и изреченията си така, че възбуждат въображението на четеца. Tе само загатват и тласкат фантазията на последния по релсите на едно настроение, преживяване, случка. Магда Петканова още трябва да се бори за по-стегната форма, за по-правилен израз, ако иска нейната поезия да блика с пълнотата на горски ручей.

Във всеки случай явен е напредъкът, който тя е направила от “Македонски песни” до „Изгубен камък”. Трябват още усилия, за да се разкъса пръстенът, в който сега танцува нейният неуверен стих. Повече вглъбеност и повече работа по отношение формата и успехът - в такъв случай напълно заслужен - не ще закъснее да се яви.

Лъчезар Станчев неотдавна ни поднесе новата си книга „Пролет на булеварда”. Какво да кажем за нея? Носи ли тя една особена радост за читателите, или е баласт на литературния харман? Който познава първата книга на Станчева „Безшумни дни” ще посрещне втората му книга без особена изненада, без особена радост. Защо? - Не казвам, че Лъчезар Станчев е лош поет, но е много разводнен. У него думата и стихът не са налени с гъст - като на гроздово зърно - сок. Стиховете му са леки и с израз на най-обикновени делнични настроения и преживявания. Липсва дълбочината, липсва дълбокия кладенец на мъката или на радостта. Колкото за формата - тя не е лоша, но има някакъв особен дъх на старомодност. Във „Вечери край Княжево” има отделни хубави места; дори и в някои други стихотворения не липсват хубави завои, но всичко това са частични достойнства, които имат нещастието да се гушат между не особено сполучливо изразени настроения.

Станчев е човек с неопределен характер, това поне ни дава книгата му. Навремени социалните мотиви намират отклик в сърцето му и той почва да пише социална поезия. Обаче от стихотворенията му „В библиотеката” се вижда ясно, че той не може да се приобщи с работника, че той стои далеко от него.
Той чете в библиотеката, а работниците - „съседите”, както казва той - градят къща. Какво общо между тоя уморен интелигент, който кисне в библиотеката и работника, който бие с чук и от удара „изскачат искри”? Това стихотворение, според мен, е най-хубавото му стихотворение.

И ако Станчев иска да бъде интересен, той трябва да търси именно такива мотиви; мотиви напълно негови, в които лирическият сок не е много разводнен. Освен стихотворения за възрастни, Станчев пише и детски стихотворения. Там той е, може би, най-плодовитият. И тая плодовитост му пречи. По-малко, но по-хубаво.
Дано третата му книга ни изненада с по-голям брой издържани стихотворения.

сп. „Гребец”, № 3, 1934