За книгата на Красимира Василева „Тежък цвят е душата ми”

Надежда Драгнева

Искреност, неподправеност, страст и нежност - това е част от характеристиката на лирическата героиня в книгата на Красимира Василева „Тежък цвят е душата ми” /Авангард принт, 2013 г./.
Жена, любима, майка, българка - такава е тя още в първите стихотворения. Писана десетилетия, книгата разкрива постепенното развитие и съзряване на поетесата, разширяването на тематиката и философското й задълбочаване.
Жената в тази поезия е наблюдателна, интелигентна, чувствителна и много ранима. Стремейки се като мадоните да „пренесе жива любовта”, тя съзнава, че не живее в „ренесансови контури” и затова възприема женските си одежди като зла участ /”Глухарче”/.
Въпреки това понася съдбата си, уверена, че суховеят ще я обрули, но тя вече ще е изпълнила човешката си мисия. При това върви по човешкия и професионалния си път с достойнство и гордост - тя не е на пазара за роби и никога няма да бъде /”Свободна”/.
Дълбоко съзнавайки, че не е имунизирана срещу душевните трусове и нещастията и че сърцето й е „без лек и ласкава закрила”/”Монолог към сърцето”/, героинята приема страданието в името на живота. Женската й душа се плаши от тълпата, романтичният й устрем към чистота и красота я тегли към усамотение, но разумът й подсказва, че на Земята няма такова райско кътче. Затова, надмогнала съзерцателната си природа, тя дейно приема сблъсъка с чуждата воля, с инерцията и предателството.
И макар че страда по този път, изпълнен с „мъртвородени надежди”и душата й постепенно се превръща в рана /”Рани”/, силата и увереността й идват от съзнанието, че „никой никога не може да изпие/ водите ми, солени от познание.” /”Море”/.
Така, подвластна на вечния женски устрем към взаимност и топлота и надмогвайки умората от несбъднатите си мечти/ „Ръцете на Роден за мене бяха/ на любовта най-вярната картина” - „Ръцете”/, тя намира утеха в познанието и с годините интелектуалното начало в стиховете й започва да доминира. И макар че страданието я съпътства, то е извисено, изчистено от злоба и мъст. Такава е и нейната „Самота”:

Като сребърна свещ
блести в самотата
моят земен копнеж
и потъва в тъмата.

В тази самота обаче тя усеща присъствието на Бога: „Само Господ сега зная, мисли за мене”. Така съзнанието за вечното Добро и за Вечната любов и стремежът към тях намират своя пристан и утеха в образа на Бога, към когото героинята се стреми с истинска вяра и надежда.
В днешния ден на тържество на материалното и на духовна нищета все още има ценители на поезията. Аз вярвам, че точно те са потенциалните читатели на книгата „Тежък цвят е душата ми”.