Петя Цолова

Банко П. Банков е автор, който по талант и физиономичност се нарежда в челните редици на съвременната българска белетристика. Натрупал е творчество, което впечатлява не само с качества, но и с обем в различни жанрове, носител е на не една престижна литературна награда, включително награда на Съюза на българските писатели за 2012 г. Без да търси и организира медиен шум около името си, той съумя да натрупа рядко богатство - вярна читателска публика, и то сред любителите на истински, високохудожествени стойности. Сега белетристът отново застава пред читателите със седмия си сборник разкази и новели, озаглавен „Граматика за възрастни”. Още заглавието му е истинско попадение, защото кара интелигентния читател да се замисли и потърси подтекста му, какъвто то несъмнено притежава. От тук нататък този читател ще бъде увлечен още от първите редове (и от съдържанието, и от специфичния ритъм на фразата) и ще поеме напред, сякаш през самия живот, воден незабелязано, леко и устремно от сигурната ръка на автора. Него, автора, читателят често ще забравя, защото ще потъне изцяло в гъсто населена с човешки преживелици и съдби житейска територия. Защото ще среща по страниците сякаш не литературни герои, а автентични хора - българи, живеещи днес, и такива, чийто житейски жребий се е решавал в едно преломно време - в първите години и десетилетия след 9 септември 1944 г. В нашата белетристика, творена до неотдавна „по законите на социалистическия реализъм”, бе наложено подчертано внимание само към един вид човешки съдби - такива, реализирали се в унисон с правилата на социалистическото общество. И пълно мълчание или задължително попадане в графата „враг” и съответно - „отрицателен” образ за други. А те, „другите” човешки съдби са действителни, те по някакъв начин са били наранени, изкривени или направо трагично пречупени при големия исторически прелом. В новата си книга Банко П. Банков посяга успешно именно към тази парлива тема, дочакала времето си под похлупака на едно наложено в литературата ни мълчание. И както Банко П. Банков сам казва чрез един от героите си „Човешката близост в настоящето се изгражда от предистории в миналото”. И още: „На по-възрастните читатели няма какво да обяснявам, че обществото по-рано (а и сега) гласно или негласно се дели на наши и ваши. И разликата в изписването на буквите „н” и „в” в азбуката се изразява в ядосващи разлики по отношение на кариера и материални благини, колкото и талантлив да е оня, от означените с буква „в”. Търсейки по пътя на художественото осмисляне причините за пагубното днешно разделение и противопоставяне вътре в нацията, белетристът стига до стряскащо горчиви прозрения: „Поне да кажеш, че омразата е била до тук…. Но семето й, макар и заровено, някой ден току-виж пак набъбне и пусне филизи. В нашата земя отровно семе не се губи.” Това са финални думи от разказа „ГолГота”, един от най-разтърсващите в книгата. В него е проследена една човешка участ, върху която се стоварват трагичните последствия от незатихващата „класова омраза” и между следващите поколения. Омразата убива, при това хладнокръвно и подло, един абсолютно невинен млад човек. И трагичният край е потулен и неспоменаван повече, сякаш му е сложен оня митичен гриф „Строго секретно” - завинаги. Но дали завинаги? Целта на писателя е случилото се някога, но после потулено, да бъде осветено обективно от фактологията. Не очаквайте той да заема страна на някогашната барикада. Или нападателно да изрази гняв, неприязън, камо ли - омраза. Внушенията му извират ненатрапчиво от спокойно разказаните факти, а читателят е оставен сам да определи своято позиция. И своите чувства. По същия начин са разказани и други по-малко драматични истории за мъчителни перипетии на човешки съдби, понякога завършващи горе-долу сполучливо, но винаги с незаличени белези от многобройните ощетявания и наранявания, както е в разказите „Пито - недоплатено”, „Когато се роди рокендролът”, в новелата „Кръстопътен свят”. Разказани чрез фактите, които са изложени уравновесено и най-вече талантливо, историите придобиват автентично звучене, излъчват изкристализирала истинност за преживени човешки болки, страх, подлост, чест, грехове, невинност, вина, възземания, крушения….
Своята „Граматика за възрастни” Банко П. Банков е разделил на два почти равни дяла: „Минало несвършващо време” и „Сегашно продължаващо време”. Всъщност това са два драматични периода в родната история - 46 години социализъм и още 26 (до тук) преход. Двете „граматични” времена непрекъснато се преливат и преплитат, досущ както в живота ни. „Призраци” от миналото, в което само на думи е имало равенство, объркват днешни отношения между съседи, колеги, роднини и познати. А самото сегашно несвършващо и без това не е цвете за мирисане. Появили са се нови неравенства, нови отчаяни състезания, нови човешки унижения и ощетявания. И това време ражда ту комични, ту трагични, ту трагикомични деформации в човешкото поведение и душевност, в междуличностните и междуобщностните отношения.
Трябва да се отбележи непременно обаче, че колкото и да са сериозни и на моменти трагични, нещата от живота, които Банко П. Банков описва, той не докарва никога читателя до потиснатост или отчаяние. Неговото чувство за хумор, вариращо от деликатната, опрощаваща шега до отричащата ирония и съвсем рядко докосващо се до сарказма, е почти винаги нащрек, готово да омекоти казаното, да те накара да се усмихнеш, да се засмееш, да се разсмееш неудържимо на глас: „Е, това е положението!” Така е в „Грешка в кадастъра”, „Опасни улици”, „Имот с екстри”, „Подкуп в злато”. Рядко, но на място, иронията му прераства в осмиване от позицията на превъзходство („Дълго състезание”). Но сякаш навсякъде се промъква и едно съчувствие към малкия, но понякога глупаво постъпващ човек. Има нещо Чеховско в отношението на този писател към човека - той го разбира, без да го съжалява, без да го наставлява, без непременно всичко да му прощава. Без никъде да прекрачва в сантиментално съчувствие.
Умението на Банко П. Банков да гради образи е не само безспорно, но и много индивидуално, негово си, със собствен щемпел. Понякога щрихира завършено образа само в три реда: „Енорияшката беше леко кривогледа, приятно закръглена и на всяка необходимост да изкаже мнение отговаряше с подкупваща усмивка и „нали?” Колко му беше да завърти главата на шаран като нейния.”
Известно е, че женските образи често са препъникамък и за добри белетристи. Но не и за Банко П. Банков. Той отлично познава човешката душа, включително и женската. Диапазонът на женските му образи е много широк - от дейната, жизнелюбива и решителна Стилиана, станала успешно гражданка на света („Кръстопътен свят”), през отговорната и също преуспяла доцентка („Намек за близост”), която от неразкрепостеност и страх да не загуби авторитета си, се отказва от любовна нощ (за което после съжалява), та чак до оставената сигурно нарочно от автора безименна героиня на бисерния разказ „Оредяваща гора”. Тази безименна героиня е едно невероятно добре изградено обобщение на хиляди български пенсионерки в момента, останали сами, с мизерна пенсия, с ограничен манталитет, жалка външност, невъзможност да се оправят в променения бит и случайните агресии на улицата. Докато веруюто на Стилиана е: „Светът е различен за всеки, според това, какъвто го създадеш”, безименната героиня, ненамирайки никаква друга опора, е сложила в сумрачното коридорче евтина икона (макар че преди не е била религиозна), защото „Бог, дано да го има, няма да изостави праведните, за каквато се възприемаше”…
Много фино, но категорично е маркирано и отношението на автора към властимащите. За тях той преносно ще каже: „Днешните архитекти винаги си знаят по-добре работата от вчерашните. Докато днес не стане вчера…” Е, да, но нали всяко „днес” неизбежно става „вчера”? И тогава….
Струва си да се отбележи още една особеност в почерка на Банко П. Банков. Някои разкази, като „Упорита, мило засмяна” например, са илюстрация за това, как белетристът умее да събужда у читателя преливащи се едно в друго настроения. След много начална ирония към героинята и начина й на общуване краят носи един изненадващи лиричен финал, настроението в който сякаш опрощава някои човешки „простъпки”, неизбежни в борбата за живот. На други места, при други Банкови разкази и новели, проличава не само на финала, но и през цялото изложение този вкус към лирико-философското обобщение, което придава особен чар на прозата му.
Спокойно може да се каже, че Банковата „Граматика за възрастни” майсторски превежда на езика на човешката душа скорошни и настоящи исторически сътресения, минали и минаващи през българското битие без всестранно аналитично внимание към героя-съвременник в тях. А по-истинен, по-свят език от езика на човещката душевност няма. Той е задължителен за истинското изкуство. Банко П. Банков го владее и говори на него, затова читателят не само му вярва, но и остава в плен на насладата, която извира от и между редовете на тази книга.

07. 07. 2013 г.