ВЕЗНИТЕ НА МАНДАРИНИТЕ
ЧИ ЧАНГ
Чи Чанг допиваше ракията оризова, когато
един придворен му разказа за големий грях
на градинаря, който бе си позволил шегата
да щипне бузата на младата готвачка и до чешмата
да я спре.
„Сто удара и в черното подземие го изпратете! -
отсъди снизходително Чи Чанг. -
И да благодари, че в мене милост свети:
от списъка на живите аз можех да го залича.”
„Великий господарю - каза пак придворний, -
девойката, която днес отвлякохме от нейний дом,
неутешимо плаче - о, кажи, какво да сторя?”
„От моя тих палат какво по-хубаво гнездо?
Така е било писано: девойката да бъде моя.”
И чашата до дъно той изпи,
а после се оттегли в своите покои:
при девственицата отвлечена да спи.
СВЕТЛИЯТ ДУХ
Ме Понг стоеше под навеса на палатката и с погледа на ястреб
следеше робите, които под тропическа горещина
отсичаха бодливите и непотребни храсти,
за да отворят място на китайската стена.
Един от робите залитна в миг и пусна търнокопа.
„Набийте го! - извика гневно Ме Понг. - Ето, волски бич,
като че ли не е роден за оран и за копан;
аз няма да допусна леност да го похаби!”
И влезе той в палатката, кръстоса си ръцете
и поглед, пълен с буря, към работниците устреми.
Пред него се изправи сянката на светлий дух и каза
му: „О, клетий
безумец, твоя грях и пъкъла не може да измий;
стената, за която ти погубваш хиляди, ще се събори
и ще затрупа твоя гроб с забрава и пустош -
защо измъчваш тез отрудени и бедни хора?
Защо си и от тигъра по-лош?”
Ме Понг се поклони: „Дължа ти най-смирено
почитание -
благоволи да ме изслушаш, о, небесен гост,
светът докрай такъв ще си остане:
един да бъде господар, а друг - послушен лост.
Аз искам да си отживея, както никой
не е живял, да плувам сред богатство и жени;
и нека срещу мен с негодувание да викат,
и нека след смъртта да ме затрупат тез стени -
признавам само земния живот; иди при оня,
когото още шибат с волски бич!
Не е особено щастлив, той може вятъра да гони,
да вярва в теб, макар главата си в стената да разбий.
Довиждане, о, небесен дух, благодаря ти много,
че дойде тук: две умни приказки да разменим.
Не се сърди за моята присъда строга -
повярвай, моя бич в живота е незаменим.”
ВЕЛИКИЯТ МАНДАРИН
Безгрижно той живя, но напоследък
прииждаха до него слухове като бушуваща вълна:
на верния си втори мандарин той заповяда
да му донася всяка лоша новина.
На другий ден при него дойде мандаринът:
„От най-забравените северни места
дошли са селяни с молба да бъде, както му се следвало,
наказан
Про, техний мандарин - кълна се аз в честта си,
че щях да ги изгоня с бич, но помня твоята повеля
и дойдох да изслушам мъдрите божествени слова.”
„Какво е сторил той, та срещу него поход са подели?”
„Аз вярвам, че клеветничество е това -
те казаха, че мандаринът Про ограбвал
и сетний сиромах и нямало човек от него по-жесток.”
Замисли се народният избраник и усмивка слаба
по устните му заигра, но той отсече пак: „Велик е бог:
изпраща ли ми злато, колкото се пада?”
„О, много повече и винаги - великолепен дар!”
„Да бъде както досега! Скърбя, че хора страдат -
въздъхна с облекчение най-мъдрий господар, -
но кой ще ми изпраща злато и добитък,
ако лиша провинциите си от тез мъже?
Иди си!” Но след два дни мандаринът пак попита:
„Из южний край говорят, че Ван Чун бил достоен
за въже -
кажи какво да правим, господарю?”
„Какво говорят?” „Казват, че с лъжа
той хранел хората.” „Така ли? Искам да ударят
по сто тояги на онез, които се оплакват! Аз тъжа
че ще ги заболи, но няма що, като не са разбрали,
че мандаринът без лъжа не струва ни една пара.
Иди си!… Не, почакай! Занапред таквиз оригинални
човечета не искам да приемаш! Аз: богоизбран
и мандарин велик издавам заповед - от нине
до века да не носите до моя слух
освен най-благозвучни вести,
дори и цял Китай да стане на пустиня!
Ти чу словата мъдри, а сега излез!”
ВЕЛИКОДУШНИЯТ СУ САН
Хай Век бе най-богатия земевладелец -
пропадна неочаквано и му отнеха целия имот:
на старини остана той без покрив и постеля
и прозвище „проклетник” носеше като клеймо.
Приятелите бягаха от него като от проказа,
ругаеха го другите, които бе опропастил,
и ходеше той бос и гладен, от жестоко провидение
наказан,
и все пак ни един не бързаше да му прости -
на своя гръб той носеше не риза, а проклятия.
В една студена нощ попадна до вертеп познат
и щеше да се сблъска с неотдавнашний най-близък
свой приятел.
Хай век с тревога се докосна до широкия му врат:
„Приятелю, аз ходя като псе и гладен, и без риза -
ти имаш пасбища и най-обширния чифлик,
не ме отритвай, прибери ме някъде наблизо,
макар в една колибка! О, добър си ти, а Буда е
велик!”
Приятелят му се отдръпна и студено каза:
„Не споменавай името на Буда! Ти,
когото Буда най-заслужено наказа!
Ти искаш да ти дам подслон, но кой ще ми прости,
че съм прибрал осъдений от Буда?
Не те ругая , аз не съм жесток,
приятелю, иди си! Аз ще се потрудя
достойно да те погреба, когато се смили над тебе бог
и те повика в своите селения.”
Преди Хай Век да проговори, неговий приятел тупна
с крак
и влезе във вертепа. Падаха снежинки бели;
Хай Век отмина бавно и потъна в мрака.
В един прекрасен ден той скиташе край великолепната
градина
на стария Су Сан, с когото бяха кръвни врагове;
по жилите му ледена вълна премина,
като че ли над него смъртоносна смерч пове:
до близката стена той падна в безсъзнание.
Когато се събуди, беше поразен:
намираше се на легло, до него бяха сложили банани
и черен роб смирено чакаше до стоплените му нозе.
„Сънувам ли?” - попита Хай Век и очите си разтвори
широко. „Буден си и в дома на великодушния Су Сан -
аз, негов роб, ще бъда занапред твой роб покорен.”
„У тоя ли разбойник без сърце и без коса?” -
той искаше да викне, но веднага се опомни:
нима Су Сан е лош? Та кой друг би прибрал
най-злобния си враг, комуто тегнат грехове огромни?
О, небеса! Та той бил свят човек, макар да носи име
„чаен крал”.
И заредиха се спокойни дни за него -
изнемощял, той повече от месец беше на легло
и новият живот дълбоко бе засегнал
душата му, преобразена след по-раншното тегло.
Но Хай Век не успя да види ни веднъж Су Сана:
„Навярно той отбягва да ме срещне - мислеше Хай Век, -
за да не чуе благодарност; тук аз дълго няма да остана -
преди съдбата и от тоя кът благословен да ме отвей,
аз искам да му кажа две-три думи на прощаване.”
Той прати роба да повика своя господар.
Пред него се яви прегърбена и суха фигура с кораво,
дори жестоко изражение - нито следа
от оня слънчев образ, който бе обикнал.
Хай Век се овладя и каза с трепет тих:
„Аз разбрах твоята душа велика,
видях аз слънце и се преродих:
да грее слънце над живота, ето целий смисъл
на нашия размах, преди да легнем в някой гроб -
за всичките да грей! Кой демон е написал
един да бъде господар, а друг - отхвърлен роб?
И ако слънце няма, ний трябва да го създадеме!
Но ето слънцето: Обичай хората, тъй както твоя брат!
Благодаря, в душата ми ти хвърли семе
и аз можах туй свято откровение да разбера.”
Су Сан навъси вежди и сурово го прекъсна:
„Ще бъда откровен след твоята сантиментална реч,
нима ти имаш памет толкоз къса,
та вярваш, че и в мен любов към тебе грей?
Ако аз нямах висши интереси
да прибера под моя покрив най-омразния си враг,
на първото дърво бих те обесил
и твоя още неизстинал труп бих ритнал с крак.
Аз затвърдих туй смешно прозвище - великодушний:
да хвърля прах в очите на онез, които ти наричаш братя,
да паднат в мрежата като оръдия послушни
и след измамата да не доловят моята игра.
О, мъдрий дрипльо, аз не гоня ветрища и слава,
нито ценя глупеца, който има праведно сърце;
ако с едната си ръка раздавам,
то с другата прибирам тъй, като че имам сто ръце.
Ти можеш да останеш тук! Когато
преминеш прага на небесний ад -
ще наредя за тебе погребение богато,
тъй както бих постъпил с моя собствен брат.”
