Панко Анчев

1.

Умението да се тълкува и анализира литературата е умение преди всичко да се чете вярно и непредубедено, търпеливо и внимателно. Четенето означава „разчитане” на текст като затворено цяло, но и на отделните думи и изрази в него, а още повече на цялото творчество на дадения автор и на времето, в което това творчество е създадено. Литературоведските тези трябва да произлизат пряко от написаното, а не произведението да се наглася според предварително поставени условия и съчинени теории. Разбира се, всяка художествена творба има свой живот, различен от този, който нейният автор й е вдъхнал. Затова е възможно в нея да се открият идеи и значения, които не са били влагани съзнателно, но които са били придобити с времето и с опита на обществото, което я чете в друго време. По този начин тя се обогатява и придобива нова естетическа и обществена енергия, която продължава живота й. Колкото повече възможности предлага една творба, толкова тя е по-значима и толкова повече са тезите, които могат да се изградят върху нея. Но във всички случаи тя трябва да бъде прочетена адекватно и да не я натоварват със знаци, които тя не приема за свои и които биха я изопачили.

Необходимо е да помним това, когато търсим в литературата доказателства за начина на формиране на едни или други качества на националния характер. Такива доказателства тя дава в изобилие, но те не винаги се долавят лесно и не се виждат при повърхностното четене. Често можем да се подведем по външни белези, които всъщност не са белезите на това, което твърдим. Те може формално да доказват дадено твърдение, но истинският литературоведски анализ, възможен едва след задълбочено, вярно и проникновено четене, което лесно разобличава прибързаните твърдения.

Задълбоченото, вярното и проникновеното четене на една творба или на цяло творчество включва задължително вникване в особеностите на епохата, в която са създадени, във е и нейните характеристики и изисквания към писателите. Трябва да знаем какво мисли тогава авторът, какво се изисква от него тогава и да търсим как той отговаря на него в произведенията си. Всяка епоха създава свои традиции, формира начин на писане и отношение към действителността, които са задължителни и се проявяват у всички автори, независимо техните лични убеждения, настройки, стил и художествено мислене.

Тези изисквания стават по-настойчиви, когато литературоведският анализ цели извеждането на качества и черти на националния ни характер. Когато те не се изпълняват, се правят неверни заключения. Така днес погрешно се тълкува разказът на Елин Пелин „Андрешко”. Не знам кому най-напред дойде в ума, че Андрешко е враг на държавата и че хора като него не уважават законите и правилата, понеже постъпката му е насочена срещу представителя на властта. Андрешко бил олицетворение на българското незачитане на законите и държавата. Българите не си плащали данъците и пречели на икономиката. Нелепостта на подобни „литературоведски”, „социологически” и „народопсихологически” мъдрувания е очевидна за всеки, който прочете този великолепен разказ. Андрешко е олицетворение не на „врага на държавата”, а точно обратното - постъпката му е нравствена; тя е продиктувана от неговата състрадателност и съпричастност с човешките нещастия, благородно е и показва колко добър и почтен човек е. Бедният човек не плаща данъци не защото не иска, а защото не може. И когато държавата тръгва да му взима и последната хапка, честните хора трябва да го защитят, а не да й помагат.

Примерът с постмодернисткото четене и тълкуване на литературата е показателен за неумение и творческа безпомощност, за лошо четене и повърхностно отношение към произведенията на изкуството. Но той не е единствен.

2.

Иван Вазов пише своята повест „Чичовци” през 1884-85 г. Преди това той вече е написал „Немили-недраги”(1883) и е завършил знаменитата си поетична книга „Епопея на забравените” (1881-84). Предстои му да започне работа върху великия си роман „Под игото” (1887-89). През осемдесетте години на ХІХ век Вазов пише предимно за близкото минало, в което се заражда и протича българската национално-освободителна революция. Цялата българска литература по това време се е заела с тази задача. България току-що се е освободила и нейното възкресение опиянява душите на българите и ги кара да се обърнат назад, за да видят как това е станало, какви сили са движили народа към великата му цел, какви изпитания е преживял, за да заслужи свободата си.

Свободата е чудо, което писателите на свободна България искат да разгадаят и обяснят, за да превърнат нейните апостоли в герои и образец за подражание в новата бездуховна и егоистична обстановка. Това е необходимо, за да се ускори окончателното формиране на българската нация и се изградят новите национални добродетели, върху които ще се изгражда нравствената основа на Нова България и ще се дава отпор на разрушителните стихии в българското общество. При това настояще миналото е критерият за оценка на ставащото в свободната държава, необходимият пример за младите. Затова и в общи линии то се показва в романтично-приповдигнат тон. Общественият дух е силен, изпълнен със самочувствие, подхранвано от съзидателната енергия и вярата в народа, тъй като и колективистичното общество все още е цяло и силно. Съмненията и противоречията още не са се появили.

Иван Вазов най-упорито и най-последователно от всички тогавашни писатели доказва, че освобождението си България дължи в еднаква степен на Русия и на героизма на българите и че тя е заслужена, а не дарена по милост. Свободата е заплатена с българска кръв, със страдания и саможертви. И народът е достоен за нея. Разбира се, че не всичко в миналото е идеално. Наред с героите живеят и предателите, но те са далеч по-малко и не променят общата картина.  

Колкото повече миналото се отдалечава, толкова по-симпатично и безгрешно става. Към патоса, с който се пресъздава в литературата, неизбежно се добавя и някакво мило снизхождение. Хората, които някога са живели, не са като нас; те са имали друг бит, който за съжаление вече е преодолян. Много от тогавашните порядки са непригодни в днешното време и са смешни със своя анахронизъм и наивност. Още Любен Каравелов в „Българе от старо време” прояви такова отношение към „някогашното”. То е е любовно; то не отрича, а само понижава патоса на възприемане или отрицание, пародира, за да отрезви възторга или гнева. „Българе от старо време” се превръща в една от формулите, по които се оценява историята и й се опрощават греховете.

Това е в най-общи линии литературният и идейният контекст, в който се ражда повестта „Чичовци”. Той е много важен, за да я разберем правилно и да не се подвеждаме по отделни нейни несъществени страни. Героите на повестта живеят в тази среда и я изразяват в пълна мяра. Те са неин продукт и тя именно формира тяхното поведение. Вазов добавя само снизхождението и симпатичната ирония към човешките типове и характери.

„Чичовци” трябва да се разглежда като част от мащабните усилия на Иван Вазов да пресъздаде времето на национално-освободителните борби в неговата широта и пълнота, като покаже целия спектър от типове и характери в обществото и народа. Повестта е, така да се каже, само една глава в епическото повествование на Иван Вазов, посветено на близкото тогавашно минало и на формирането на национално-освободителната идеология в българското общество. Съвременният ни прочит не бива да изважда творбата от този епос и от контекста, в който той е създаван, за да не се наруши целостта й и се изкривят истините, които тя показва и доказва художествено. 

3.

Формулата „българе от старо време” е разширена и обогатена в повестта „Чичовци” като „галерия от типове и нрави български в турско време”. Тя събира в себе си една добродушна ирония, произлязла от модерната надменност и снизходителност към различното минало. Авторът постоянно ни повтаря: „Не ги съдете строго, така е било някога. Ама те не са виновни - нека им простим!”.

Но зад добродушната ирония лежи нещо друго, което не бива да отминаваме. Иван Вазов описва бита на едно „висше българско общество“. Погледът му е насочен към „богатите” и „образованите”, към тези, които заедно с властта ръководят градчето. Това не са „българите”, а само част от тях. „Другата част” ще открием в „Немили-недраги” и в „Под игото”. Но тази част от българското общество също преживява духа на времето и промените в него. Затова и Вазов показва бит, а не народ. В бита хората се разкриват в светлина, различна от тази в обществено-политическия живот. „Елитът” е вече засегнат от идващите от Европа идеи, вълнува се и очаква с нетърпение приближаващите се събития. Идеите са повече в думите отколкото в убежденията. Идейните спорове са ожесточени, но повърхностни и са повече караници, тъй като участниците в тях сами не знаят за какво спорят и какви са идеите им. Ала спорят страстно, карат се, обиждат се и враждуват. За тях това е едно и също.

Вазов ни представя нещо като театър, изнасящ спектаклите си в средата на ХІХ век с актьори буйни и симпатични, за които кавгата, т. е. спорът е начин на живот. Те се събират на „историческата сцена”, за да говорят и да „дискутират” актуалните проблеми и за да ги решават със замах. Враждата им трае, докато са в кафенето. После, когато отново слязат от „сцената” и се потопят в ежедневния си бит, стават „нормални” и естествени. Но когато говорят, се придържат към „високия стил”, употребяват думи, които не могат да произнесат правилно, събират ги и не успяват да ги подредят, както трябва. Защото се осъзнават като част от големия свят и от неговата история. Изреченията им са накъсани, недовършени, та дори и незапочнати. Героите знаят, че светът на идеите е от друго равнище и те се изкачват до него с необходимото страхопочитание. Вътре в него обаче са объркани; той им е непонятен и ги възбужда неимоверно. Възбудата ги кара да се стремят към него и да не искат да го напускат. Затова и вършат постоянно едно и също и по един и същ начин, дърлят се за едни и същи неща, повтарят едни и същи думи и изрази. Кафенето е тяхната историческа сцена и в него се чувстват като част от големия свят и придобиват самочувствието на хора, от които зависи съдбата на човечеството.

Всичко, което Иван Вазов описва и пресъздава, е българско, защото героите са българи и действителността е българска. Но „Чичовци” показва скорозрейността на българския идеен и политически живот. Политиката е работа на „елита”, на градските първенци, в които са парите и реалната власт. Идеите на времето долитат незнайно как и откъде и биват възприемани в техния външен вид, като думи, а не като истини. Затова и самите „първенци” не винаги знаят какво означават тези думи, но се досещат, че те носят важни значения, че са опасни за султана и че съдържат барута на бъдещата революция. „Чичовците” са скорозрейният свян на българското възраждане, лицето на вече родената, но намираща се в младенческа възраст българска буржоазия. Тя се е нагълтала с идейни и политически „стимуланти”, които организмът й се мъчи да абсорбира и да извлече от тях веществата, които ще й дадат живителната енергия и сила. Всички проблеми, което българското общество започва да осъзнава мъчително и да разрешава драматично, се дискутират в кафенето, където се събират „чичовците”. Тук „ври и кипи” от политически страсти, които търсят отдушник. 

4.

Подобен е светът в „Немили-недраги”. И там има спорове, караници, страсти. „Немили-недраги” представя политизирането на българския свят в драматична светлина. „Чичовци” е смешното му лице. В двете повести обаче са показани два различни социални слоя от тогавашното българско общество. Хъшовете са хора платили за идеите си, обрекли себе си заради тяхното осъществяване. Прокудени от родината, те мечтаят да се завърнат, за да положат костите си за нейната свобода. „Чичовците” са новоизлюпени български буржоа, претендиращи да са и интелигенти, „теоретици” и „идеолози” на предстоящата революция, но готови да я предат при първата опасност, която ги сполетява. Това обаче не е „типично българска черта”, както се мъчат да доказват някои „народопсихолози”, а черта на съсловието, видяло се в главната роля на своето време. Вазов определя книгата си като „галерия от типове”, но тип в неговия писателски речник не означава обобщен образ, а характерен и колоритен образ, който е повече смешен, но и драматичен, страдалец. Той впечатлява с поведението си, с говоренето и най-важното - не е схематичен, а е оригинален. И не е просто жив човек. Такива живи човеци се възпламеняват от свободолюбивите думи и се изпълват с панически страх, когато покрай тях премине беят. Иванчо Йотата или Хаджи Смион, господин Фратю или поп Ставри и останалите посетители на кафенето, делящи се на „волтерианци” и „елинисти” не са „целият” български народ, ноти съдържат най-типичните му качества.

В „галерията от типове” обаче се съдържа целият идейно-политически свят, занимаващ българското общество. Макар и в силно ироничен план тук е пресъздадено как се възприемат идеи и теории, как по различни пътеки се върви към освобождението и се  осъществява революционната мисъл. Домораслите наши философи са клъвнали от тук и от там по нещо, възприели са го, без дори да го разбират в пълна мяра, но го бранят и популяризират с цялата си същност. Настъпили са радикални промени и това малко общество от „интелектуалци” и чорбаджии, което описва Иван Вазов, не може да остане незасегнато от тях. Българският свят се изпълва с революционна идеология. Чрез нея той се подготвя за бъдещи действия. Разбира се, сред такива хора винаги има колебание, нерешителност, хитрост, предпазливост, защото при неуспех или при каквото и да било произшествие те ще изгубят всичко.

Политиката е смисълът на българският свя. Но в живота интересите са различни и затова са различни и идеите, които първенците на нацията изповядват и защитават. Някъде далеч стават големи работи, а тук кипят местни страсти, води се война между Варлам Копринарката и Иван Селямсъзът. Тази война също е легитимирана от политически идеи и селото се разделя в подкрепа на единия или другия в зависимост и от това кой какви идейни позиции вече е заел. Смешно е подобен битов конфликт, провокиран от глупост и твърдоглавие, да се легитимира идейно, но революционните теории и идеите за света няма как по друг начин да се проявят и защитят на това диво място. Толкова политиката е завзела умовете и сърцата на „напредничавите” българи!

Българският свят се формира през Възраждането из различни групи и съсловия, които в доста случаи са в конфликт, и цялото не е единно и неразрушимо. В един момент напред излиза едно съсловие, в друго - друго, но всички тогава са движени от голямата идея за национално освобождение. Тази идея е политическа и тя именно е обединителна; тя крепи единството и дава надеждата за бъдещето. Но в повестта си Иван Вазов показва един български свят, който е останал в миналото. Той е наивен в своето простодушие и дори когато избликват отрицателните му качества, той е симпатичен и дори добродушен. А не такъв, какъвто вече е през 80-те години на ХІХ век. Духовните и политическите му водачи са хора зле образовани, но желаещи да си изяснят обществените закономерности и да намерят в тях аргументите за българското освобождение. Те разбират, че това освобождение е част от голямата световна политика и затова я следят с огромно внимание и се мъчат да я анализират и разберат. И не са редки моментите, когато в тях избликват силните патриотични чувства и се чувстват готови на саможертва. Е, патосът бързо преминава при първия сблъсък с реалността; страхът надделява, но декларацията за саможертвата вече е направен. Думите са хвърлени във въздуха, сърцата са се възпламенили и няма значение, че после смелчаците съжаляват и се чудят как да се скрият и спасят. Днес, казва Иван Вазов, дори това го няма. Търговският дух е завладял обществото и политиката се свежда до онова, което по-късно Алеко Константинов ще нарече „келепир”.

4.

Иван Вазов никога не е показвал „отрицателни” национални черти. Той не е такъв писател и в повестта си „Чичовци” не изобличава „чичовщината” (противно понятие, формулиращо комплекс отрицателни национално-характерологични качества на българския народ, дадено от „изследователи”, които обикновено четат повестта както дяволът чете Евангелието). „Чичовщина” няма в колективистичното и хармоничното общество от епохата на Вазов. Да, потомците именно на тези „чичовци” по-късно по времето на Алеко Константинов, а и в индивидуалистичното общество на Захарий Стоянов, ще се превърнат в „байганювщина”, но Вазов няма нищо общо с тях.     

„Чичовци” е сбогуване с идиличния свят на Възраждането и показва, както вече стана дума по-горе, в каква среда се ражда политическата класа в България. От тук именно ще излязат и бъдещите управници на свободна България. Тях ще ни покаже по-късно и Симеон Радев в книгата си „Строителите на съвременна България”. Повечето от тези „строители” са преки наследници на Вазовите чичовци. Говоря за тяхната домораслост и дори парвенющина, политическа скорозрейщина, с които ще се характеризира политическият живот в страната. 

В повестта е описано как идващите от Европа и Русия идеи се възприемат от „висшата класа”, как се осмислят и прилагат практически. Вазов ще направи това и в „Под игото”, но там ще придаде на процеса реален патриотичен патос. В „Под игото” ще видим един забележителен герой като Кандов да се лута из лабиринтите на обществото, което не може да го разбере и понеже е „интелигент”, не го приема и му се присмива. В средата на „чичовците” всичко е лесно и цялата световна политика заедно с проблемите на формиращия се книжовен език се разрешават в кафеджийския спор. Побеждава онази теория, която успее чрез своя основен носител да убеди спорещите и да ги направи свои привърженици.

Споровете са страстни, ожесточени, войнствени дори, тъй като средата е политизирана и спорещите заемат политическа позиция - дори и по най-безобидните теми, свързани с ежедневието им. „Въздухът трепери” е метафора, която Вазов ще повтори в „Под игото”. Напрежението достига крайната си степен и трябва скоро някъде и в нещо да избие. Никой не може да излезе изпод това напрежение и да прави, каквото си иска. Защото „въздухът наистина трепери”, макар сега метафората да е иронична и да предизвиква добродушни усмивки заради войнствените пози на виделите се за миг свободни чичовци.  

Шегата си е шега, но Вазов много добре знае (защото сам го е изпитал) как избликва чувството за свобода. То винаги е красиво, дори и когато се проявява така карикатурно. Времето е такова, че не оставя никого безразличен и безучастен; където и да е човек, какъвто и да е, той вече е пиян от желанието да бъде свободен. „Чичовци” разказва предисторията на „Под игото”. Тази предистория е смешна, защото иронично е отношението ни към миналото, а не защото тя се твори от недостойни хора, които трябва да бъдат разобличавани заради (както смятат фалшивите нови „народопсихолози”, за които стана дума по-горе) олицетворяваните от тях изконни „отрицателни качества” на българите.

Така мисля, че трябва да се тълкува и възприема повестта на Иван Вазов „Чичовци”. Този начин на четене съответства на нейния характер, на авторовия замисъл и на истините, вложени в нея.