ДВУЛИКИЯТ ЯНУС – В СМИСЪЛА НА БИТИЕТО
Книгата на Сергей Литвиненко „Хорошие слова”
С книгата на Сергей Литвиненко „Хорошие слова” се запознах малко след като излезе в началото на 2013 година. Авторът е руснак, който живее и твори в България. Мотивацията ми да направя кратък прочит на поетичната книга е на първо място, защото това издание е под сянката на двуликия Янус. Какво ще приюти между входа на вратата ianua и изхода на вратата janus двуезичното издание на Сергей Литвиненко? Кои човешки начинания ще подкрепи и кои ще отрече - в дългия път на човека, пазител на ритуала, пораждащ поетическия смисъл, за да го предаде на търсещия правдата читател?
Книгата-билингва съзнателно, но и съвсем естествено създава поетическо битие в две културни посоки - руската съдба и българското й изживяване. Ще погледна в първото лице на Янус - руското, защото така или иначе в българското няма да намеря съответствие, което да го направи първостепенно за мен. Така и съм назовала прочита си - еднозначно, в посоката на руския текст, в смисъла на руската дума.
В предговора на книгата Любомир Левчев предзадава читателската реакция, първата тема ще бъде и акцент за книгата - връзката на аза с Бога, проблематичността на темата за многоезичието на езика от Вавилонската кула до модерното време. Човек и бог ще се разберат ли? А човек с човек?:
Мы в эмпиреях радостно парим,
Шагаем по космическим дорогам.
Как с лучшими друзьями, говорим
со звездами, с Бетховеном и с Богом.
(Литвиненко 2013: 9)
Духовната същност на човека, както изразява Хегел във „Феноменология на духа” има битие за самосъзнанието преди всичко като биващ в себе си закон (Хегел 1969: 382). Сергей Литвиненко създава поетическия аз, между собствената му воля, абсолютната воля на всички и непосредственото битие на културния знак (посвещава стихотворения на Иван Давидков, Атанас Куртев, на баща си, Пушкин, Сергей Есенин, Лермонтов, дори на себе си с жанра на автоепитафията).
Авторът не разсъждава върху събитийността, не търси връзки между предметите, извън природните закони, нито ги проверява, движението в мисленето е подчинено на знанието в себе си и за себе си:
Такие бездны нам открылись вдруг -
не жаль тебя покинуть, милый друг,
уж слишком время и жестоко, и железно.
(Литвиненко 2013: 30)
Правото на човека в поетическото пространство да живее в себе си и за себе си (Хегел 1969: 385) гарантира, че той се намира в нравствената субстанция - или иначе казано - в същността на самосъзнанието, нейното налично битие, нейната самостоятелност.
Поетът търси знаците на литературните авторитети като интертекст и тема: стихът на Есенин, по имажинистки прекръстен с рима, дори иносказателно представена темата за Моцарт и Салиери на Пушкин, която утвърждава в мисленето на Литвиненко музиката като здраво свързана с любовта, поезията, но и монументалността на музея. Защо Салиери отравя Моцарт? - пита Литвиненко, без да се плаши, че законът на битието е нарушен от въпроса:
Зачем Сальери Моцарта травить?
Полны отравой и вода, и воздух.
Ну что с того, что слишком даровит!
Его беда! Пусть бредит он о звездах…
(Литвиненко 2013: 29)
Сергей Литвиненко е автор, който много точно съчетава филологическото си познание и поетическата дарба в коректната форма на стиха и навременните въпроси за текста, интертекста и морала на човека - за литературата и за дългия път. В това движение е важен диалогът и споделеността. Отречена завинаги е омразата.
—————————–
Литература:
Хегел 1969: Хегел, Г. Феноменология на духа. София, 1969.
Литвиненко, Сергей. Хорошие слова. София, изд. Multiprint, 2013.
