Филип Марински

Под стаята ми има “механа” -
килерче, за почерпка пригодено.
Там, щом се слеят мрак и тишина,
събират се мъжете уморени.
Един от тях ливада е косил,
друг в сечище дървета е повалял,
до него онзи на волан е бил,
четвърти от забой излязъл кален…
В гърдите им умората тежи
и те я сплакват с гроздова ракия.
Кога се трудиш - истински си жив,
тогава сладко се яде и пие.
А аз?! Затривам всеки божи ден
с една разходка, дълга километър…
Тече животът шеметно край мен -
след него бавно-инвалидно кретам.
Ще кажете: ти своето си дал,
сега за труд ръцете ти са слаби.
Така е, знам. Но толкоз ми е жал,
че се срамувам някога от хляба.