Марко Марков

Искам аз да ви разкажа
в този хубав ден
как създаде се пейзажа
с кратко име „Лен”,

който плиска в тая стая
синя светлина,
сякаш тя е сред безкрая
и сред планина…

Имаше един художник,
цял потънал в скръб.
Тръгна той веднъж с триножник,
с раница на гръб

към природата, която
позабравил бе.
Беше утро, беше лято
с парещо небе.

Вдигна край река палатка
в билки и цветя -
на брега зелен забрадка
сякаш затрептя.

После мълком се огледа
и отрони звук:
- Кой успял е да отгледа
красотата тук?

Всеки тема му предлага:
пени се река,
в дървесата вятър бяга,
роши ги с ръка,

облачета белочели,
спрели посред път -
те не са ли предпочели
да се понаспят?,

връх един, присвил сурови,
вечни рамене,
в сянка от криле орлови
скрило се сърне…

Но коя от тях да вземе
в своите очи,
за да радва тя след време
с багри и лъчи?

И тогава в тишината
изведнъж съзря
как наблизо, в долината
сипва се зора -

нещо стройно, нещо тънко,
сякаш е с крила,
живо, жилаво и звънко
виеше стебла.

И додето към небето
светлина се ви,
с лъч изпръскан по лицето
дума промълви…

Ето, идва чак до мене,
скромен автор ваш,
тихия му възглас: „Лен е,
ето ти пейзаж”.

И зае се да рисува,
без за миг да спре,
да оре и да вълнува
живото море.

Но защо го предпочете,
питате комай.
Много просто. Прочетете
разказа докрай.

Неговата бяла риза,
тя в бои блести,
от гърба му все не слиза
четвърт век почти,

клина му и анорака -
в тази планина
е студено вечер в мрака
и по ранина,

раницата му гърбата -
тя е просто роб,
на какво ли не, горката,
склад и гардероб,

и палатката уютна,
истински разкош
за почивка петминутна
и за цяла нощ,

и боичките му в туби
с етикет „Рембранд”-
нищо името не губи,
ако си талант,

грунда, блеснал по платното
и готов за бунт -
много прав е той, защото
кой ти гледа грунд -

всичко рожба е на лена.
И на онзи тих
селянин, поспрял в зелена
нива като в стих…

Май успях да ви разкажа
в този хубав ден
всичко важно за пейзажа
с кратко име „Лен”,

който плиска в тая стая
синя светлина
и сродява ни с безкрая,
с път и висина.

А художникът?… Помнете:
той се издължи
на земята и ръцете,
и ги продължи.

И сега във вас и мене,
скромен автор ваш,
някой тихо шепне: „Лен е,
ето ти пейзаж”.