Начо Христосков

В тясното, но силно осветено през широката капандура, пространство на таванското му ателие, въпросите им го заливаха като водопад. Още на втория месец след установяването на връзката им, всяка от тях го питаше направо: „Можеш ли да печелиш достатъчно пари? Можеш ли да издържаш семейство? Можеш ли да се промениш заради мен и бъдещото ни дете?
Той или мълчеше упорито или, когато станеха непоносимо настойчиви, на всяка една от жените отговаряше чистосърдечно с „Не!”
Първите две го изоставиха веднага, третата настоява за друг отговор цяла година. Всички си тръгваха от него по един и същ начин - с ядосано тръшване на вратата отвън…
Останал отново сам, младият художник с въздишка оглеждаше ателието си. Вглъбен, решително хващаше четката. Отдавна беше започнал да рисува портрета на някаква жена, която не излизаше от въображението му. Междувременно покрай нея беше нарисувал доста други картини, ала в женския портрет все нещо не се получаваше, така, както той искаше. Все нещо, макар и малко, не му достигаше…
Това неполучаващо се малко нещо го измъчваше. Изтерзан от поредната несполука, на няколко пъти му минаваше през ума отчаяната мисъл да скъса този недовършен проклет женски портрет и го изхвърли в кофата за смет. Ала очите на жената от статива го гледаха толкова проницателно, че той с ново вдъхновение продължаваше работата си…
С течение на времето все повече се убеждаваше, че все някога ще завърши портрета. И тогава, окачена някъде върху нечия стена, жената от платното нямаше да го пита за нищо. Щеше да мълчи, може би - вечно?