Панко Анчев

1.

Много често явления в чуждата литература помагат да се разберат и оценят явления в родната. Опитът на другите е полезен, особено когато е осъзнат и осмислен от тях. И особено когато народите са близки по условия на живот и историческа съдба. Тогава като в огледало виждаш народа си и литературата, проблемите, които решават и възможните изходи от драмите, които преживяват.

Смисълът на изучаването на чуждите литератури и преди всичко на сравнителното им изучаване е в това да търсиш и намираш ключ към собствената, да я виждаш през други очи, за да я анализираш и оценяваш в по-голям обем и с повече критерии. Тогава виждаш по-отчетливо причините за една или друга тенденция, обясняваш си по-добре защо литературата ни е преживяла тези именно свои изпитания, какви са причините за тях и какви последствия те са донесли и продължават да носят.

Сравнителното изучаване на литературите на малките народи, които могат и да не са родствени помежду си, а още повече с нашия, е начин да се открият особеностите на тяхното развитие, да се намерят примери, които оправдават както влиянията от големите литератури, така и показват докъде се простира устойчивостта срещу техния натиск и доколко тази устойчивост може да е ефикасна.

В този смисъл литературите на народите на Дагестан предлагат интересен материал за подобен анализ и сравнение  с българската литература, с нейната историческа съдба и съвременно състояние. Разбира се, те, освен сходствата помежду си и с нас, имат много различия, дължащи се на особените условия, в които съществуват - преди всичко през ХХ и ХХІ век. Дагестан е част от Русия и е тясно свързан с процесите, които протичат в голямата страна, а литературите му - с процесите в руската литература и в литературите на другите народи на Руската федерация. Особеностите на такъв тип литературен живот се пренасят и върху литературния процес и създават явления, които събират в себе си опита и традициите на тази национална и естетическа общност. Но в крайна сметка всички литератури съществуват в някаква по-голяма или по-малка, по-единна или по-свободна национална и естетическа среда.  

За литературите на малките народи е присъщо ускореното развитие. Повечето от тях навлизат късно в сравнение с големите нации в модерната епоха и бързат да се изравнят с тях, да придобият техния начин на живот и производство на материални и духовни блага, за да бъдат равноправни и достатъчно силни в решаването на световните политически дела. „Ускореното развитие” е усилие за преодоляване на традициите, търсене на общото, а не различното с големите литератури, преосмисляне на миналото и освобождаване от него, т. е. адаптиране към света на другите. Процесът е болезнен, свързан с множество заблуди, но и с изкристализирането на ново естетическо съзнания, с ново самочувствие, с нови комплекси за малоценност. Движейки се ускорено, малкият народ се изпълва с чувството, че е на път да излезе на широк друм, за да достигне до примамливия хоризонт, отвъд който започва нова епоха.

Дагестан представлява особена общност от малки народи, всеки от които има свой собствен език, своя култура, свое народностно съзнание; те живеят заедно и се чувстват заедно част от един голям народ и голяма държава - Русия. Планината формира особен бит и самобитни култури, които настояват за самостоятелност, но и за свобода на интегрирането си в руската култура и в културата на Дагестан. Тяхното начало е в ХХ век, когато получават и писменост. Писмената литература произлиза от безписмената, основава се на фолклора и изразява напълно народния дух, бита, нравите и характера на народа, който я създава. Създаването й е преди всичко осъзнаване на автономността и значимостта й като изразителка на националното съзнание, на обществените идеи, на обособяването на автора-творец, който е едновременно част от народа, но и като самостоятелен и значим в своята самостоятелност творчески субект, отличаващ се от останалите. Бързо се появяват и утвърждават не само в Дагестан, но и в цяла Русия, писателите-класици (преди всичко поетите) от различните народи: Сюлейман Сталски, Ефенди Капиев, Омарла Богатърай, Ирчи Казак, Етим Емин, Гамзат Цадаса. Но най-голямото име на тези литератури, което придоби световна слава, е Расул Гамзатов.

2.

Расул Гамзатов е авар, но творчеството му е родено от духа на целия народ на Дагестан. То свидетелства за извършените в страната промени, за формирането на ново обществено и национално съзнание в района на Кавказ и за процесите в многонационалната руска култура. Расул Гамзатов е уникално явление. Произлязъл от съвсем малък народ, той получава световна слава и признание по цялото земно кълбо. Творбите му са преведени на почти всички езици и се четат от милиони читатели.

Аз наричам Расул Гамзатов явление, защото е насител на значения, каквито не всяка литература и не всеки писател притежава. Безспорен е огромният му талант, но не само талантът го прави велик творец на своя народ и на цялата руска култура. Той притежава особено съзнание на глашатай на своя народ. Много често Расул Гамзатов пише не толкова, за да бъде четен от аварците и изобщо в Дагестан или дори в Русия, а за да възвести на света за съществуването на този свой народ и да покаже неговото величие. Той гледа на света през очите на дагестанеца, а дагестанецът в неговото творчество е видян през очите на света. Поетът говори на света за своята родина, за езика и хората в нея, за Кавказ и Каспийско море, за героите на своята земя, за езика, на който пише и на който кавказците нареждат песните си. Вижте, казва той, какво богатство притежаваме, каква красота и нравственост носим в себе си; вие на можете да ни отминете и да не ни забележите. Длъжни сте да се съобразите с нас, защото сме велик народ. Но това не е провинциално самочувствие, присъщо на младите нации. Расул Гамзатов извежда напред морала и красотата на народните дагестански добродетели, които дават силата на отечеството му да се съизмерва с „напредналите”. Той няма комплекс за малоценност и не желае да прилича на тези, на които говори. Затова и не търси помощ и съдействие от тях; не ги моли да го допуснат до себе си.

Расул Гамзатов води „диалог между цивилизациите”! Но това не е диалог на традицията с модерността, нито на „резервата” с „напредналата цивилизация”. Не е между миналото и настоящето, а чрез него една ярка и пълна с живот цивилизация говори на друга.

За да си поет, който участва в диалога между цивилизациите, е необходимо да се изпълниш с огромна национална енергия. Такава енергия имат обикновено големите нации, но ето че тя е присъща и на Дагестан. Всъщност, всяка нация излъчва огромна енергия, но не всяка е родила поет от ранга на Расул Гамзатов. И не всяка е вляла своята енергия в избран талант и му е дала изцяло своя глас, за да възвести на света за нея. Огромна национална и държавна енергия е съсредоточена в Расул Гамзатов и това го прави явление от особен род.

Силата и световното значение на Расул Гамзатов се дължат, разбира се, на огромния му талант и на мащаба на художественото му мислене, но те произлизат и от това, че той освен аварско-дагестански поет е и руски, наследник не на литературата и културата на своя малък народ, но и на цялата руската литература и култура. Забележителното е, че и руската литература и култура го възприемат като свой и му дават своята легитимация и право да ги представлява и изразява. Те му предоставят и руския език, за да му служи като негов роден език и за да го представи в „големия свят”.

У Расул Гамзатов, по думите на неговия изследовател Рамазан Абдулатипов, придобива нов мащаб „всемирната отзивчивост” на Пушкин, за която говори Ф. М. Достоевски. До такъв мащаб достигат творци, чиито литератури и култури са осъзнали своята естетическа значимост и способността си да изразяват пълнотата на народния живот като част от живота на човечеството. Такава способност имат единствено най-великите писатели. Те успяват да се превъплътят във всеки чуждестранен сюжет, да влязат в кожата на чуждестранния си персонаж и да заживеят в тях като в свое собствено тяло и ум. „Всемирната отзивчивост” не е любопитство към далечното и непознатото, не е интерес на пътешественика, който броди из чуждите земи и пресъздава красотите и величията им. Тя е пълно сливане с живота на другите, побратимяване с хората, които имат друга кръв и говорят на друг език.

Великият дагестански поет не би могъл да достигне до такъв мащаб на мислене и възприемане на света, ако не се осъзнаваше като руски поет, принадлежащ на една велика култура, в чиито основи е А. С. Пушкин, и ако не носеше в себе си неговия естетически и социален опит. Аз дори бих казал, че Расул Гамзатов е Пушкин на аварско-дагестанската литература и то не защото значението му за развитието на родното слово е равностойно с това на Пушкин за руската литература. У Гамзатов виждаме как традициите на великия руснак се развиват и обогатяват и придобиват нови измерения и органични превъплъщения. Той слива в себе си и в творчеството си две традиции. Именно в тяхното сливането се ражда и „всемирната отзивчивост” на Расул Гамзатов.

3.

Още по-впечатляващо е как Расул Гамзатов пресъздава и изразява своето отечество и хората в него. Основната тема в творчеството му е величието на дагестанската природа и високото благородство на планинците. Кавказ е удивителен свят - не само грандиозен и красив, но и морален. Той не търпи подлости и предателства. Живеещите в него оцеляват не толкова заради физическата си сила и устойчивост, колкото заради утвърдените от векове нравствени принципи на съжителство. Хората живеят вкупом на малки общества и ако не си вярват и не се обичат, суровата природа ще ги унищожи бързо и лесно. Те преодоляват несгодите, като не враждуват помежду си и почитат планината. Но и с непреклонност срещу всеки, който се опитва да ги покорява и поробва.

Кавказ е живо същество, закрилящо дагестанеца и учещо го да бъде справедлив и да раздава винаги и навсякъде справедливост, да бъде честен и почтен, обичащ хората и почитащ рода и традициите. Без нравствени добродетели тук е невъзможно да се оцелее. Те са физическата и духовната сила на дагестанеца и в творчеството си Расул Гамзатов ги описва и възпява. Но той не го идеализира, защото суровият и груб живот не може да се идеализира. А и не е необходимо. Прости неща свързват хората и ги правят устойчиви на природните стихии и превратностите на историята. Те обичат силно, живеят според традициите, уважават миналото, помнят бащините и майчините завети, държат на любовта, грижат се за децата, работят упорито, владеят оръжието и са готови да умрат за земята и родината. Удивителната е почитта на дагестанеца към майката, жената, песента и езика.

Но Расул Гамзатов „не затваря” Дагестан вътре в себе си, не го изолира, за да му се възхищава и го възхвалява, а го поставя сред големия свят и чрез този „голям свят” разказва за него. Светът се обръща към Дагестан и го гледа през очите на поета. Тези очи са изпълнени с любов, но различават доброто от злото, красивото от грозното и виждат всичко. В пейзажа те винаги търсят човека, а в душевността и преживяванията на човека - красотата и величието на пейзажа. Впрочем, Расул Гамзатов почти не описва природни картини; той само маркира пейзажа, за да постави в него своите герои и да им даде възможност да изповядат възторга и преклонението си пред Дагестан и да напомнят за неразкъсваемите духовни връзки с родината.

Кавказ и Дагестан са храната, която захранва характера на дагестанеца. Те са се въплътили в песните и легендите, в традициите, които не просто са живи и трайни, но и осмислени и продължавани, защото чрез тях само може да се съхрани Дагестан и се продължи живота в него. Дагестан е планината и морето, но преди всичко е дух и любов. Народът е най-голямото негово богатство! Този народ е малък, но е част от голяма държава, живеещ в мир и разбирателство със съседи, учещ се от по-големите и прилагащ техния опит. Тук отново виждаме мащаба на художественото мислене на поета, неговата способност да разполага малкото в голямото и голямото - в малкото, да ги съчетава и създава едно величествено цяло, което отвън твърдо и здраво, а отвътре - нежно, деликатно и хармонично.

4.

Расул Гамзатов е автор на една поразителна по своето съдържание и смисъл прозаична книга, която той нарекъл „Моят Дагестан”. „Моят Дагестан” е събрал размишленията на поета за литературата и писателя, за езика и изразните средства. Расул Гамзатов разказва за своя личен писателски опит, който е съставна част от цялата духовна и материална култура на Дагестан, от традициите и историята, от съвременното му състояние и мисълта за бъдещето. Истинският писател е неотделим от народа си. Тази истина, която някога се считаше дори за банална, днес все повече се потулва и забравя, за да се наложи друго правило за писателя - да бъде космополит, да пише за някаква „всеобща душа”, която няма националност и която принадлежала на целия свят. Великият дагестански поет показва как истинското слово се ражда в народа и от народа и писателят трябва само да го чуе и вложи в творчеството си. Литературите на дагестанските народи, в това число и аварската, се заражда извън писмото; те се пеят или рецитират пред много хора. Подобна литература, особено поезията, не може да не е изящна в стилово отношение, тъй като иначе не биха я слушали и трудно би била изпята. Музикалният слух е присъщ на дагестанските поети; те пишат и сега предимно „песни”, които се пеят. Така пише и самият Расул Гамзатов и в „Моят Дагестан” той разказва как се формира и възпитава този слух и колко е важно поетът добре да познава изконния народен език, излят в песенното народно и лично творчество. Планината създава особена акустика. Звукът в нея не се разпилява, а прокънтява и се разнася надалеч. Тази акустика иска и добре обработен звук, който да излиза от думите и стиховете.

Езикът е сечивото на писателя. Той е даден на човека, за да общува с другите, да се изразява и съобщава, да предупреждава и приобщава хората към себе си и себе си към хората. Писателят е длъжен да каже онова, което неговият народ без него не е в състояние да съобщи. Затова истинският писател принадлежи на отечеството си и нему, а не на себе си служи. В началото на книгата си Расул Гамзатов подчертава, че писателят винаги се стреми да намери най-точното определение на своята родина, да го изрази с един-единствен образ, в който да е събрано всичко най-важно и истинско. „Моят Дагестан” е лицето, а вътре в книгата поетът е събрал всичко най-важно за земята и хората на Дагестан.

Със „своя Дагестан” Расул Гамзатов обикаля света и разказва за отечеството си, сравнява го с други страни, търси близостта му с тях и винаги открива поразяващи сходства. „Моят млък и моят огромен свят. Ето моят живот, моята симфония, моята книга, ето моята тема.” И още: „Не искам световните явления да ги търся в моята сакла, в моя аул, в моя Дагестан, в моето чувство към родината. Напротив, чувството за родината аз намирам във всичките посоки на света и във всичките негови ъгълчета. И в този смисъл моята тема е целият свят”. На друго място в книгата Расул Гамзатов признава: „моята тема е родината”. Родината и светът са задължителните теми за всеки истински писател. Но писателят свързва родината със света не само като пътува и сравнява, и като се завръща у дома си и разказва какво е видял и чул. Невидимата връзка е езикът, родният, майчиният език, на който пише писателят. Всеки език е богат и с огромни възможности, стига писателят да го владее в цялата му пълнота и изящество. Литературата е изкуство на словото, но на изящното и живо слово на живота. То не бива да бъде осквернявано и обругавано, изсушавано, огрубявано и опошлявано. Езикът е душата на народа. Писателят е длъжен да се грижи за спасението на тази душа, като запазва нейната чистота и благородство.

„Моят Дагестан” е книга, написана като книга за живота на Дагестан. Аз я чета на български и руски, но тя ми звучи като аварска песен. В нея се вижда как мисли и говори авареца, каква е мелодията на езика му, как съчетава думите и как думите следват движението на мисълта. Тази мелодия е различна от българската и руската; различна е тя и от мелодиките на всичките земни езици. И в това е чарът на книгата, дълбокият й смисъл.

5.

Днешното литературознание не се занимава с проблема „писател-народ”. Но и съвременната литература не го поставя, защото смята, че други са проблемите, които трябва да решава. Тя повече се стреми да изрази някаква неидентифицирана индивидуална душа, нежели душата на народа. Това я отчуждава от традициите и дори от проблематиката на деня, от грижите и тревогите на хората. Сега няма високи ценности, а само търговски стойности. Днес понятието „народ” е изгубило смисъл и не се употребява.

На литературата днес се определя отродителна роля и тя я приема охотно и я изпълнява с вдъхновение. За съжаление!  Литературата, както и изкуството изобщо, не може да съществува в друго качество освен като изразителка на народната душа и на обществените идеи в народа. Тя не е „текст”, който се пише, за да се продава, а изповед. И тази изповед се прави с изящно слово, с думи и изрази, с които народът говори.

Твърдят, че днес няма народ, а само гражданско общество. И тласкат литературата да служи на тази фалшива теза, за да се внушава на хората, че принадлежат на някаква абстрактната общност, наречена „общество”, а не на своя род, нация и отечество. Заличаването на различията не е заради по-доброто общуване и разбирателство, а за да се лишат човеците от родословие и духовни корени и им се отнемат нравствените опори. Човек без народ е слаб и немощен, несигурен в себе си и лесно може да бъде покоряван и потискан. Глобализацията се опитва да създаде свой световен ред, в който традиционните ценности се изместват от новите. А новите са свързани преди всичко със стремежа към пари, успех, късмет и материално благополучие. Духовните потребности се задоволяват със забавления. „Забавляването” е върховно духовно преживяване, което не изисква размишления и разрешаване на социални проблеми. Дискотеката е идеалната среда на днешното изкуство. Тази среда е универсална и е пригодна за всякакви условия и народи по света. Забавлението се превръща в най-важният социален проблем за днешния човек - особено за младия. Целта е да се задоволи тялото, а умът да се освободи от всичко, което го ангажира и го кара да забрави ежедневието, тревогите, страданията, проблемите.

Когато писателят има чувство за род, народ и отечество, той никога не остава безучастен към пороците и несправедливостите, защото те го засягат не само лично, но и като пороци и несправедливости, разяждащи народа, към който принадлежи. Така те придобиват нови измерения и се превръщат в основни за литературата. Тогава той ще е чувствителен и към езика и характерите на героите си. Съзнанието му за дълг и за особената роля, която му е възложена като творец, ще бъде будно и ще го ръководи в творческата му дейност. Тогава и литературата ще бъде друга: богата, смислена, чувствителна, нравствена.

В „Моят Дагестан” Расул Гамзатов предупреждава за опасностите, висящи над съвременното човечество и над неговата родина и литература. Той беше забелязал тенденциите за отчуждаване на литературата от народа и обезличаването на писателя като духовен национален водач. Поетът се тревожеше, че езикът на литературата обеднява, тъй като не се подхранва от езика на народа, а позволява в него да нахлува бруталният уличен говор и уличното мислене на „обществото”.

Расул Гамзатов е наистина явление в световната литература. Такива поети се раждат рядко. Традициите, които той създаде, не можаха да се развият и наложат заедно с него, но те не са умрели и идва времето, в което ще се възродят и възтържествуват.