Петър Василев

Импресии

Няма да угаждам на суетните си мераци да попрелистя пожълтелите изрезки от вестника, в който ме превъзнасяха по онова време доста шумно като автор на първата стихосбирка и първия член на Съюза на българските писатели от целия окръг. Чудо голямо, че така се беше случило! Но то се вписваше в духовното извисяване на този край, който се беше измъкнал вече от своята пословична летаргия, и партийното ръководство току ме потупваше по рамото, без да подозира, че тъкмо по този начин ме приближава към онова, непростимо според него, предателство: към моето бягство.

…………….

Там е работата, че си оставах все същия неделен стихотворец с напълно обсебени делници от журналистиката, а трябваше да избягам от нея, докато не е станало прекалено късно. И ето ти най-сгодния случай да се прехвърля от вестника към Клуба на дейците на културата, където ми осигуриха едно платено председателство и пълна свобода на действие в полза на всичките творчески въжделения. Не бих казал обаче, че си нямах преки началници - и това беше още по-добре за мене, понеже единият от тях, Йордан Йорданов - беше „не по ръста си само впечатляващ и виден”, както щях да го „щрихирам” в реквиемната си поема, която изплаках подир внезапната му кончина, а и по възможно най-широкия си поглед към духовните си стойности, макар че завеждаше доста шаблонизирания отдел „Пропаганда и агитация” към Окръжния партиен комитет. А за председателката на Окръжния съвет за култура Найде Ферадова ще спомена само как веднъж набитото око и ухо на писателя Станислав Сивриев го бяха подтикнали да ме дръпне настрана от гостуващата група, за да попита откъде сме намерили „това чисто злато”. И как да не засияят литературните празници „Светлини над Родопите” при наличието на подобни инициатори - и да не му е драго на човек да осигурява присъствието на челните български владетели на художественото слово като Багряна и Дора Габе, Младен Исаев и Ламар, Александър Геров и Емил Манов, Николай Хайтов и Найден Вълчев, плюс още цяла кохорта по-млади техни събратя по перо, с които обхождахме целия окръг? То пък се случи така, че и моите земляци си бяха стъкмили едни „Празници на бадемите и слънцето”, та се налагаше и за Ивайловград да уговарям по един изтъкнат писател-факлоносец за тяхното тържествено откриване.

…………….

Не, наистина не е за хубаво многото хубаво! Преведено на езика на моите съселяни, това е почти равносилно на „пишка го рахатя”, боде го, тоест. Но как да се опази човек от изкушението да помогне и за учредяване на едно дружество на Съюза на българските писатели някъде в провинцията, след като беше пламнала вече внезапната надпревара между окръжните ръководства? А хасковлии се оказаха толкова пъргави, че пристигнаха да ме увещават, обещавайки не само жилище по избор, но и работа в литературен алманах, за който си бяха подготвили заявката. Право да си кажа, вече имах зад себе си един отказ за постъпване в старозагорския алманах „Простори”, без изобщо да се замисля. Но към сегашния случай се прибави и нещо като носталгия по нашето Хасково от институтските години, заедно с Иван-Николовото приятелско подбутване „да теглим заедно колата”, както е казано в известната басня, щом „такваз ни работа дошла”. Да не говорим за това, че бях понавързал вече доста годинки из кърджалъка, а дългото застояване на едно и също място притъпя за творческите импулси.

…………….

И се видя, че трябва да си стягам багажа. Но толкова неочаквани перипетии възникнаха, че направо ми пламна главата. Хай си избягал, хай са ме подгонили моментално за проваленото кадруване, по своему находчиво се опита да ме разубеждава Йорданчика, я си дръж творческото опълчение, както си му намерил чалъма, и недей да ми се правиш на спазарен изменник, баш когато ни трябваш най-много! А Чистото злато се зае да ме умолява толкова трогателно, да не съм ги изоставял, че като нищо щях да запратя по дяволите всичките си мераци за Хасково, ако не бях си връчил вече тежката дума. Но в такъв случай ми предстояло, казаха, едно яко вразумяване на най-високото място, така да зная!

…………….

И ето ме в кабинета на Първия, точно в определеното време и по негово нареждане, естествено. Не, не ми подава ръка за здрависване, но иначе е доста щедър -кафе, чай, айрян? Айрян. Сядай тогава и ми разкажи как ти вървят работите. Не мога да се оплача, казвам, справям се горе-долу. Но защо ми доложиха, че си искал да бягаш към Хасково? Не да бягам - да се преместя. И защо трябва да го правиш, не ми е ясно. Ако с нещо сме те засегнали, кажи си, ако сме те пренебрегнали неволно - пак си кажи. Не може да не си усетил, че ти имаме пълно доверие и не случайно ти издействахме „Кирил и Методий”, първа степен, пък и творците са доволни от тебе, както виждам и чувам, как така извeднъж ти хрумна да ги изоставиш? Не ми беше лесно, отвръщам, и не го правя от някакви капризи. Виж какво ще ти кажа, ако работата опира до по-широко жилище, сигурно ще можем още утре да ти връчим ключа. И за по-подходяща работа можем да помислим, ако сегашната не те задоволява вече, нали знаеш, че това е по нашите сили и възможности? Зная го, как да не го зная, само че нямам подобни претенции, а и вече си дадох съгласието на хасковлии. Но ти си тръгнал през просото? А що се отнася до дадената дума, ей сега мога да вдигна телефона и да се разберем с моя колега, че не те пущаме. Но най-добре ще бъде да процедираме по следния начин - давам ти цяла седмица спокойно да си помислиш и в понеделник, по същото време, искам да чуя, че се отказваш, хайде да привършваме вече!

…………….

Хубаво привършихме, няма що! Само дето се наложи още по средата на седмицата да отскоча до доктор Атанасов, до невролога, съвсем пребледнял и омърлушен от трудно заспиване, от главоболие, от кошмари някакви. Няма страшно, побърза да ме успокои човекът, след като изслуша как съм се разпънал между Кърджали и Хасково. Страшно няма, повтори, но трябва моментално да отсечеш като с брадва или тръгвам, или оставам - и точка! А иначе, с тази главоблъсканица „дали-или”, само до полуда ще достигнеш.

…………….

Така си и знаех. Но къде ми е брадвата обаче! И кога ли ще дойде, най-после, уреченият понеделник, за да се разсече този дяволски възел? Вече усещам накъде ще наклонят везните, ако се добавят още няколко грамчета само - само няколко думи ще бъдат достатъчни. Хайде, да видим как ще ми ги изрече всемогъщият хазяин на окръга; колко му е да промълви съвсем по човешки, че ми разбира личните мотиви, но нека и аз, от своя страна, да не ги затруднявам сега засега - и толкоз: цяла планина ще се смъкне от плещите ми. И няма дори да погледна към Хасково!

…………….

Ще се чудя отпосле как съм могъл да бъда толкова наивен, че да очаквам подобна „мекушавост” тъкмо от човека, който беше свикнал да се разпорежда яко със съдбата на повече от триста хиляди души. А ето, в едва дочакания понеделник и до айряна даже ред не достигна. Е, оставаш, нали? Толкова троснато ме посрещна Хазяинът, че и досега не смея да твърдя кой от двамата ни се оказа по-изненадан от онова, което се изтръгна мигновено из моето пресъхнало гърло: не, няма да остана!

…………….

Нищо работа, ще кажете, а седнал да ни се пъчи, сякаш е извършил чутовен подвиг. Нищо работа - да, но тя беше извършена в кабинета на същия този Георги Петров, пред самия Гиги, както го наричаха помежду си и зад гърба му всички негови подчинени и сподвижници, но никой не смееше да не каже на черното бяло, ако той го е казал вече, та камо ли да му се опълчи. Всъщност, опитал се беше веднъж един от секретарите, Димитър Римпопов май че се казваше, да изрази свое мнение, което не съвпадало с мнението на Първия, но още на следващия пленум го застигнало сурово жигосване като рушител на партийното единство - и дим да го няма! Та искам да кажа, че…

…………….

Но ето какво си спомням най-често, когато си мисля за пълното самоуправство на Гиги - за случая с Николай Хайтов си спомням. И тука ще си позволя малко повече подробности. Както трябваше и да се очаква, Хайтов ни беше допаднал най-много измежду всичките български писатели и по тази причина му потрошихме сума ти време да го развеждаме из целия окръг, без да изключваме почти дежурното прескачане и до Жълтуша. Но и самият писател не можеше да устои на неутолимия си мерак да броди из долини и по балкани, както се казва, та понякога и сам подемаше инициативата да ни споходи. Точно такъв беше случаят, когато му хрумнало да разгледа къде биха могли да бъдат заснети някои от епизодите на неговия „Петко Войвода”. И ето че и на моя милост му провървя поне веднъж, драпайки подир него, да се възвиси „някъде на юг от Джебел, до орловите гнезда”, сиреч сред порутените зидове и щерни на величествената Устренска крепост. А от нея се откроиха пред очите ми не само чудесата на половин Родопа, кажи-речи, но и самият Хайтов ми се видя „не в жилетка трикотажна”, както се беше облякъл в действителност, „а с юнашко наметало и с препасан сур силях”. Няма да скрия, че бях поласкан от неговия отзив, когато още на следващата ни среща му подадох посветеното стихотворение. Добре си ме докарасол, каза, почти като Борис Димовски в един от неговите дружески шаржове, само дето не си ми сложил един боздуган в ръката. Но за сметка на това, отвърнах, сега моите ивайловградчани ще ти връчат в същата ръка един пламнал факел, за да им запалиш огъня на културните празници, както се разбрахме вече. Но и друга мисия сме ти стъкмили. И му споделих, че в тамошното АПК, с което бяхме проглушили вече ушите на цялото отечество, понеже му беше първото отроче от подобен род сдружения, нещо започнало да понакуцва. Та сме се разбрали с моя съквартирант от ергенските години и незаменим приятел Славчо Трендафилов кого да помолим за съдействие: ще му изложи Славчо всичките си директорски тревоги, а пък един Хайтов ли няма да знае как да помогне. Разгеле, съгласи се човекът да направи каквото може, като отиде на среща при самия Станко Тодоров, с когото си имали взаимно уважение - и да хванем направо бика за рогата. Но кой да подозира, че още по пътя към София ще го застигне хапливата заръка на Гиги: „Хайтов да си гледа писателството и да не се набърква там, където не му е работата!” Така, де… Нека да се знае кой може и кой не може да си има вземане-даване с министър-председателя по нашенските болежки, по кърджалийските.

…………….

А сега, казах си, шапка на тояга - и пей, сърце! Нищо, че вратата за излизане от височайшия кабинет ми беше посочена доста безцеремонно някак си, а точно на прага ме застигна суровата закана за партийно наказание - нищо! Вече съм катурнал планината от плещите си и много отчетливо се виждам по пътя към новото поприще: на четиридесет напълнени години съм; с четири издадени книжчици и с петата почти довършена; нямам кой знае какво самочувствие, но и не се влача на поетичната опашка; пет пари не давам, че сърдечното ми пороче се възползва от пламналите разправии, за да си поиска повече горчиви хапчета. А дори и измъчената ми раздяла с градчето край моята Арда, с което си бяхме допаднали взаимно, не се оказа чак толкова болезнена, понеже се извърши точно по този начин - не както трябваше…

…………….

Най-после - край: бих могъл да поставя последната точка и да си отдъхна от тези мои накъсани възпоминания; стига ми толкова вторачване назад, стига въздишки! Но ето че още нещичко току ме подбутва да го измъкна и него на показ. Тъкмо по времето на онова дълго „вразумяване”, когато продължавах да се дърпам все така упорито и твърдоглаво, Георги Петров ми изтърси ни в клин, ни в ръкав, а може би съвсем на място според него - един от последните си аргументи, подир който а-ха да прихна, ако не знаех точно къде и пред кого се намирам. Ти знаеш ли, изрече, при каква разкапана партийна организация си тръгнал да отиваш, при какво чудо? Ха сега, де! Само това не знаех, нито ми трябваше да зная, защото ме придърпваше само учреденото вече писателско дружество и литературният алманах, който щяхме да издаваме. И отново, за кой ли път вече, се оказах един наивник, дето никъде го няма.

…………….

Да бе мирно седяло - не би чудо видяло! Нали така беше казано, та да не се чуди човек откъде идват най-често и бедите, и белите. А при мене това се случи още на втората година от ужким щастливото ми преместване в Хасково. Не си спомням вече по какъв повод - дали на централен пленум или в някое от честите „съображения” на Тодор Живков беше подаден поредният сигнал за „огън по малката правда и по грешките на растежа”. Хубаво: огън-огън! Но как ще стане тази работа с нашето перо, примерно, ако не го насочим към публицистиката? Вече си имахме на мегдана литературния алманах „Юг”, но алманасите, както се знае, са доста тромави издания. Виж „Хасковска трибуна” е друго нещо, пък и брат ми е на кормилото на вестника в момента - защо да не му помогна поне с една „парлива” статия? И така хубаво му помогнах по най-бързия начин, че и досега изтръпвам целия, като си припомня как от пламналия огън едва не изгоряха само двете ни хухленски кратуни. Бих разказал за какво по-точно ставаше дума в тази статия, но ще спомена само един от началните й пасажи, за да остане повече време и място за светкавичния отзив, който последва. „…не, не е толкова малка „малката правда” - бях отбелязал черно на бяло, - нито пък толкова безжизнена, че да я изтръгнем с един замах. И особено когато замахът се изчерпва само с гръмки закани”.

…………….

И ето: в ръцете ми е стенограмата „от обсъждането на статията на П. Василев „Споделям с болка и тревога”, състояло се на 10.04.1980 година в ППО при ОК на БКП - Хасково”. Едно твърде любопитно достояние, впрочем, и твърде „драгоценно”, което обхваща цели тридесет машинописни страници. Но още от встъпителните думи на секретаря Ст. Щерев се разбира, че имало и „предварителни разговори в Окръжния комитет на партията, където членуват три поколения комунисти в първичната организация”. Хайде да видим сега кой ще поведе хорото на мераклиите да се изкажат. Повежда го, както се полага навярно, активният борец против фашизма и капитализма Никола Караиванов. „Критиката в статията - подхваща дългото си излияние борецът- ветеран - не е градивна, не е партийна… тези неща, засегнати в статията, това са само прикритие, за да се хвърлят стрели и упреци към хората, които останаха живи, към активните борци… че има деца на активни борци, които заемат местата на тези, които са по-кадърни, по-даровити, може да има някой случай, но тука бият по средите и по децата на поколенията, произлязли от нас…В навечерието на чехословашката контрареволюция имаше такива нотки най-напред. Но, другари, България не е Чехословакия. И затова, че нашата партийна организация веднага реагира на тази статия показва, че ние не сме чехословаци… мерки се вземат своевременно… Този брат П. Василев не е ли помислил за братчето си, че не трябва да се поместват такива статии. Тази статия не може да мине така и няма да го минем бегло”…”Сутринта на оперативката също се споделиха мисли по статията - поема думата секретарят по икономиката Й. Костадинов - …иска ми се още веднъж да споделя с тревога за активните борци - за привилегиите. Знае се, че голяма част от техните деца влизат на общо основание и завършват с червени дипломи, така че… Но явно този въпрос ще влезе в Бюрото на ОК на партията, това е орган на Окръжния комитет… и трябва да се види на каква класова позиция застават и автора, и вестника”… Филипов, секретар на ОК на ДКМС: „проблемите не са типични”…. Н. Нанев: „…да се даде на партийните организации в окръга, да видим каква е тяхната зрялост по отношение на тези въпроси”… А. Атанасов: „Аз мисля, че това е един политически погрешен ход и необмислено от класово-партийни позиции”… Ст. Щерев: „…на две места в статията се споменава за две десетилетия и нещо. Подтекстът ме тревожи. Това ми напомня периода след Априлския пленум на ЦК на БКП”… Б. Наков, бивш главен редактор: „Писането във вестника е хвърлен камък… Искам да кажа, че окръжните вестници се получават във всички посолства, а тази статия спокойно може да се прочете по радио „Свободна Европа” - и без никакъв коментар, това е богат материал за тези хора”… Спас Тянков: „Считам, че тука друга алтернатива няма. Ние трябва да видим кого обслужва този материал в края на краищата”… Ох, писна ми вече от взиране и ръката ме заболя от прелистване на стенограмата, за да извадя поне „есенцията” на отделните разточителни и настръхнали изказвания. А какво ме беше заболяло по време на самото обсъждане в препълнената зала на Окръжния комитет, изобщо не искам да си припомня.

…………….

Ами сега? Каква я мислехме с брат ми Димитър - каква излезе! Той си получи неизбежното строго мъмрене, а на мене се отвориха най-преките улици към градските аптеки и към трето вътрешно, което пък се оказа точно срещу болничната морга, та да си имам едно наум, санким. Но и късмет сме изкарали все пак, дявол да ни вземе! Защото изречената закана, че „това няма да го минат на бегло”, вече предхождало твърдото намерение и към прокурорите да се запътят. И добре, че един от „най-прозорливите” успял да ги препъне: Абе, вие, допущате ли, казал, че подобна статия може да се отпечата, без да са я поръчали и одобрили от най-високо място; хайде, холан - я да не се правим на толкова наивни, че знае ли се какво може да произлезе от тази история!

…………….

Ето, така се отървахме от допълнителното хокане и мачкане - само благодарение на този страх за собствената кожа, който се прокраднал изневиделица у едного от „трите поколения комунисти” - и му се бяха отворили очите на четири, за да види и онова, което изобщо не съществуваше: височайша поръчка и благословия на „възмутителната” статия… А ми беше изтърсил Гиги - ни в клин, ни в ръкав - при каква разкапана партийна организация съм тръгнал да се местя. Хайде, холан - ще се опитам и аз да не съм толкова наивен: я вижте каква могъща сплотеност беше демонстрирана само, какво чудо! Пък и ти, господинчо, казах си, няма ли отново да се нахвърлиш върху „малката правда”, че и братчето си да придърпаш даже към неизбежното дране на живо, а? Или не е останало вече нищо за споделяне „с болка и тревога”, а?

…………….

Иронията настрана, но ето над какво си блъскам главата в момента и от какво произтичат най-вече тези мои проклети екстрасистули и душевни гърчове. Много отрано научаваме откъде започва да се вмирисва рибата. Но кой да ни подсети, че започне ли да се разкапва една партийна структура - и то не само в окръжни мащаби - вече никой и с нищо не може да предотврати жестоките метастази, които ще изсмучат жизнените сокове на целия обществен организъм. Поне моя милост, наивникът или глупакът може би, през всичките си възрасти не искаше да проумее тази истина и все така си насърчаваше възторжените помисли и пориви - та чак до оглушителното сгромолясване и пълната покруса, когато ще изтръгне извън душата си: И дваж по-силно ме боли, че бях от своите предаден!

…………….

Край на всяка нехайна походка - по руини, човече, вървиш!
… и кръгът се затваря: на Илинденя съм, на една от хухленските мистерии - на Ванчовите мистерии бих казал, ако трябва да се изразя съвсем по нашенски, понеже са си чисто негово хрумване и негова промислена направа. Не му стигаха сякаш всевъзможните му мъчнотии на този мой племенник Иван Бунков около главното му редакторство на „Нов живот”, когато трябваше да го спасява при надвисналата гибел, но се емна да избавя и родното ни село от същата участ. И колкото по-очевидна е моята омърлушеност и безпомощност пред явната угроза, толкова по-обнадеждаващи са неговите усилия да ни внушава, че не може да има край и свършек на нещо, което си е провряло могъщото коренище дори отвъд новата ера. Вече е насъбрал пред родната си къща какви ли не каменни изваяния и археологически находки, някои от които са му подсказали точното място на уникалното древно светилище под самото село. А за самия връх, за Илинденя, върху чийто юго-източен хълбок сме си разположили къщите, неговите предположения са направо смайващи: цяло градище се е потулило под спечените пластове от пясъчник и хума, достатъчно е само да се копне малко по-якичко, за да се доберем до античните му отломки. Тази работа ми се струва толкова невероятна, колкото беше невероятно и онова жилаво предание, че на самия гребен на оголения връх, пред самото параклисче, което заварихме все още непокътнато през детските години, се е намирал много дълбок кладенец с ледена и бистра водица. А ето че доживяхме и от нея да отпием тъкмо на сегашния ден Илинден, благодарение на промушените тръби на специалната помпа точно на мястото, което сме запомнили от край време като една окръглена долчинка с прорасла между камъните хилава тревица. Що се отнася до старото параклисче, обградено от десетина поизкривени дъбчета, мога с пълно основание да прибавя и собствената си вина към всеобщата немара по време на умишленото безбожие, когато допуснахме да се съсипе до едничките си оголени зидове. Но който си беше запретнал ръкавите да спасява, намери и сили, и възможности за пълното му възстановяване до самия купол и до първата камбанка…

…………….

Та ето ме, казах, на една от поредните мистерии - сред възбуденото гъмжило от отечествени знаменитости, предимно литературни, но и от другите клонове на родната ни духовност, някои от които биха могли да претендират дори за хухленско гражданство, понеже са се отзовавали не на една и две покани. Някъде по мръкнало вече, та чак до малките часове, те ще имат възможност да се представят пред пъстрата публика, която ще се разположи почти като в античен театър върху каменни скамейки, с лице към притихналите в ниското къщици, но и към вековните ни съседи, които са само на един поглед разстояние оттатък Арда. Но сега за сега продължава трескавото припознаване и преплетените възклици, след като сме отдали почит на посечените си деди и прадеди пред паметната плоча на лобното им място и сме издрапали - в накъсаната върволица или на тумби, на тумби - до осветеното вече параклисче. Пустият му Ванчо, поемам с изострено ухо умилителната признателност на ония, които не могат да се нарадват на сътвореното чудо, виж как го измисли, та да се открием, че знае ли се вече на кого е писано и друг път да свърне към този наш Илинден. Там е работата, че и аз не зная какво ми е писано, след като съм напълнил вече седемдесет и няколко лазарника, хем напук на всичките си болести и болки, поради които се страхувах да тръгна. А сега ще взема да се поразгледам едно хубаво, че то накъдето и да се обърна, все на себе си ще попадам и все на старите си дири ще се натъквам. Към Пазлака ли да се вторача най-напред или към Цимбела? Ей ги и Каракачанските колиби, където едва се задържахме, прегърбени, върху почти отвесната ни нивичка, докато прибирахме овеса. Още по-нататък - на връх на Селището - се раждаше най-охранената ни пшеница, но веднъж се случи така, че бяхме спънали задното колело отдясно, а колата ни пак се преобърна на стръмното и снопите направо се овършаха в пламналата жега. Нещо подобно се случи и отвъд Арбалъка, където се бяхме засилили тютюн да сеем, но кравите ни се разжеглиха от напъване и препълнените с вода каци и бурета се понесоха надолу с такова бумкане и кънтене, че едва смогнахме след това да им издирим разпръснатите дъски и обръчи. Ами онова жестоко премеждие, което ни застигна точно на Теньковото мостче? Вече си бяхме натоварили колата с изпраните черги при моста на Голям дере и някъде по средата на пътя ни завари такава бясна буря с градушка и зловещи мълнии, че баба ни Кера ревна на възбог да ни оплаква всичките, а по-голямата ми сестра и брат ми заскимтяха от ужас. Само на мене не ми се полагаше никаква паника, понеже трябваше да направлявам колата с впрегнатите кравички, без да мога да виждам дори до рогата им. И да се чуди човек как успяха тези нещастни животинки да ни измъкнат през въпросното мостче, което нямаше никакви перила, а беше останало поне на метър под мътните талази, понесени с невиждана сила към клокочещата бездна. И няма да ми се вреже в съзнанието този 19 юни, ли? И досега си спомням как баща ми едва не припадна, когато ни пресрещна тичешком, след като беше зарязал черпака и тенджерите на лятната детска градина, за да ни спасява някак си. И хубаво, че поне Тането се избави от нашата страхотия, понеже беше наета като вая у бати Яньове - да бави първородното им момченце…на което - както се казва - орисниците му били нарекли вече да прави, да струва, но един ден да се нагърби със спасяването на Хухла по всякакъв начин, включително и с едни мистерии, примерно…

…………….

Лесно ми беше на по-млади години да си измислям отправни точки за поетичните залисии. А с тази моя южна тераса може и да съм прекалявал даже, че то на погранична вишка ли не я превръщах и на какво ли не още, за да обзирам най-нажежените кътчета на тази настръхнала наша планета - и да изповядвам своите необуздани страхове и заклинания. Е, сега поне не ми се налага да търся по-добра наблюдателница от Илинденя и така, както съм кукнал на най-високото и малко встрани от нестихващото гъмжило, имам усещането, че ако припаля една цигара, ще мога да изтръсквам пепелта й върху най-близките къщи на селото. Само до нашата къща няма да мога да поръся, понеже е в самия център. Но тя пък така се е изпречила пред очите ми с цялата си окаяна разсипия, че ми идва вдън земята да потъна от срам не само пред хората, но даже и пред всичките тези щурчета и буболечки, които са плъпнали наоколо. Но на кого ли да взема и да разправям, че преди десетина години се бях наканил да й пренаредя керемидите и да постегна прогнилите вече корнизи на покрива, само че когато издигнах високата дървена стълба и започнах да се изкачвам по нея, усетих такова внезапно олюляване, че побързах да се смъкна обратно, преди още да стигна до средата й. Нищо не се получи и от уговорката ми с Никола Вълчев да си покаже майсторлъка, а други куражлии така и не се намериха. И сега вече - ще не ще - къщата ни ще трябва да изчака с този хлътнал покрив, изгнило балконче и с изпочупените стъкла по прозорците, докато един ден се завърне от Америка нашият Пламен - по-малкият син на по-малката ми сестра, върху когото се падна незавидната грижа да я спасява. И като си помисли човек към колко ли още Пламеновци се е вторачила милата ни Татковина с подобно нетърпение, един Господ знае как бихме могли да си изтрием позора.

…………….

А какви звездни мигове преживяха тези наши къщи и какви възторзи! Ако не ме лъже паметта, това се случи през далечната осемдесет и трета година, когато…

…за първите път задръстихме селцето
с такова стадо от коли, с такава
лавина от възбудена гълчава,
че сигурно и гръцките войници,
насочили към нас далекогледи,
зацъкаха учудено с езици
за първи път, откакто сме съседи.