СТАНЧО И БЕЛИЦА
Не запомни Станчо ни майчино си хубаво лице, ни нейните сладки, галени думи, ни бащини си топли целувки… Той рано остана клето сираче в оня многолюден град.
Татко му беше млад, пъргав и умен работник и работеше в една барутна фабрика. Един ден се запали барутът и вдигнал във въздуха цялата фабрика, заедно с всички работници…
Загрижи се майка му - млада вдовица, уплаши се от пожара и смъртта на обичния си мъж. Разболя се и скоро и тя замина в гроба…
Дойдоха кръчмари, бакали, хлебари и още в деня на погребението на жената заграбиха заради борч покъщнина, дрехи, обувки…
Всичко взеха, само Станчо не поиска никой да вземе. Цял ден плачеше детенцето, че е огладняло, че му е студено. Крещеше и силно викаше: „Мамо, мамо”… Но никой не се обаждаше. Запустя малката къщица.
Само добрата им кучка - Белица не се отдели от люлката. Тя жално виеше и оплакваше своите умрели господари, оплакваше малкото сираче.
Гладна беше и Белица, ала тя знаеше, че детенцето не трябва да се оставя самичко, не бива да загине. Виеше тя, полайваше жаловито, па поглеждаше малкия Станчо право в очите, близваше го по бузичките. Отриваше сълзите му, па се навеждаше да допре муцунката си по ръчиците на детето сякаш искаше да ги стопли…
Умно куче беше Белица и милостива повече от ония хора, които прибраха покъщнината и мълком се отдалечиха…
Дойде стражар. Предаде детето на една бабичка, която пожела да го отгледа. Заедно със Станчо в бабината къща се пресели и Белица.
Минаха няколко години. Станчо бързо растеше. Но Белица все не се отделяше от него. Тя бе и за сестра и за другарка на Станчо. Обичаше я повече от всичко, защото беше израсъл по нейните благи милувки. Той само на нея като на човек откриваше мислите и желанията си.
Умря н бабата. Отново Станчо изпита лошавината на самотията и бедняшкия живот. Но една добра черта имаше у него - наследство от родителите му: той не подложи ръка да проси, а с работа си изкарваше своя хляб.
С труд Станчо можа да си спести няколко лева, с които си купи сандъче, четки, боя за обуща и други потребни неща. Стана ваксаджия.
Тичаше из дългите улици на града, подсвирваше с уста, потропваше с крака, когато бе студено… Но юнашки, с труд и пъргавина се бореше в живота.
И при тоя скитнически живот Белица не го напусна нито за една минута. Тичаше подире му, а седне ли той някъде, тя се качваше върху сандъчето му, приклякваше и го заглеждаше направо в очите, сякаш искаше да му проговори: „Бъди здрав и весел, мили другарю. Тегловен е за нас този живот, но ние ще го преживеем братски и юнашки… Може би не върви вечно тъй светът. Може би ще дойде време, когато няма да има захвърлени деца и голи сираци… А защо ли не се нареди живота тъй, щото за всеки, който работи, да има добра храна и топла стая и весел живот”.
Тъй сякаш си думаше на ум Белица и Станчо разбираше мислите й. Той радостно се усмихваше, па гласно й отговаряше:
- И аз, драга ми Белица, подучих, че ще дойде някога такова блажено време на земята. Казаха ми, че било написано и по книгите. Ех, честит е е, който докара туй време и блажен ще е, който ще го дочака… А сега нас ни чака работа, драга дружке, работа черна и тегловна, за да изкараме коравото парче хляб…
Тъй грижовно, но твърдо казваше Станчо, докато си отпочинеше. А след това бързо ставаше, нарамваше сандъчето, подсвирваше и бегом се затичваше по многолюдните улици на шумния град…
Сп. „Светулка”. Кн. 1, 1906 година
