Карло Луканов

Когато дойде време да тръгна на училище, това беше 1806 год. моят баща Тодор Луканов, който обичаше и уважаваше Георги Стоянов, и го свързваше тясна дружба, настоя решително да постъпя в училището, на което Г. Стоянов бе главен учител.

Трябва да ви кажа, че тогава ние живеехме оттатък реката, под Текийския баир, а училището, където преподаваше Георги Стоянов се намираше на другия край на града - при Окръжната болница.

Така и аз, седемгодишно момче, а по-късно и моят по-малък брат, сега професор-хирург Алберт Луканов, трябваше да изминаваме всеки ден огромното за нас разстояние, което делеше нашия дом от училището, и често в студ и мраз - а вие знаете, колко сурови бяха зимите по това време в Плевен - да прекосяваш целия град, за да бъдем ученици в това училище, което тогава се смяташе за образцово.

За нас това беше много тежко, почти един час път на отиване и връщане, при несгодни условия, но ние не се оплаквахме, а желанието на баща ни беше безпрекословно, защото той държеше на всяка цена да се учим именно в това образцово училище под прекия надзор и ръководство на известният в целия Плевен учител и педагог, редактор на детското списание „Светулка”.

Трябва да добавя, че Георги Стоянов се радваше на голямо уважение не само сред учителските среди, но и сред цялото прогресивно население на града.

Това, което ми е правило особено впечатление, и което съм за помнил и до днес, е неговата силна, безгранична обич към децата.

А и те се отплащаха със същото. Защото децата чувствуват и знаят кой ги обича и му се отплащат със същите чувства на обич и на дълбока признателност.

Юбилеен лист „Георги Стоянов”, 15.11.1968 г.