ДЪРВОТО
ДЪРВОТО
Дървото умира сред лято.
И никой под него не сяда.
Напусна го птичето ято
и непрекъснато шумата пада.
Докато правеше сянка,
почитано беше дървото.
А сега от величието му останка
са клоните сухи, стъблото.
Покровителят вече умира.
Капят листата последни,
ала слабият все пак намира
на хладно къде да поседне.
СЕЛО
Мъртвите не са на живите опора.
Не се чува крясък на дете.
Пиша стихове, а няма хора -
стиха ми няма кой да прочете.
И аз го нося като своя мъка -
в сърцето ми не се побира той.
Загуби ли се вече пъдпъдъка!…
Тъй пусто е навсякъде, покой.
Но иде облак - сянката на бога.
Потръпват съживените листа.
Дъждът единствено обхожда
напуснати от хората места.
И пак трева пониква, но защо ли
когато няма кой да я коси?
Приведено дървото ми се моли,
но моят стих не може да спаси
селото с високите тополи.
КРУША
Тук децата ни лятос играха.
И за ябълката, и за крушата люлката вързана беше.
Едно птиче над тях постоянно с крилата си маха
и паякът с мрежа мухите ловеше.
От града с рейса пристигахме ние на селска прохлада.
Пояхме, което бе с обич садено.
Ред за поливане имахме в сряда
и ни радваше всичко все още зелено.
В село децата ни хубаво спяха.
Събуждахме ги да играят отново.
Съживяваха двора ни - старата бащина стряха.
Като водата бе детското слово.
Ала сменя се времето - слънчево, облачно, разнообразно.
Вече не спират водата след дългата суша
и на лястовичките гнездото е празно…
Вятър люлее днес в люлката капнала круша.
ПРЕДЧУВСТВИЕ
Детето ни в дома го няма.
Камиончето самичко си остана -
гледам го, посягам да го хвана -
но ръката ми за него е голяма.
Камион от камиончето не става.
Но детето ще расте, подир години
в дома ще дойде да ме види, ще поседне,
към играчката си няма да погледне
и по пътя си отново ще замине.
На живота си почти накрая
по килимите краката си ще влача -
с камиончето ще си играя -
все едно с детето… И ще плача.
ЛИСТА
Внукът ми листа събира
и на златен гердан ги ниже.
Дете е то и не разбира,
че всемогъщото време се движи.
Ала дървото сезоните знае,
листопадите, острата брадва.
Детето под него играе
и на жълтата шума се радва.
Не е шума, а моите години -
събира ги внукът ми да не ги пръсне
вятър по долове и по рътлини.
Да не ги влачат пороите мръсни.
Есенна мъдрост - богатство голямо -
и радост, и мъка, и обич, и рана.
Дано не се скъса конецът само,
ще се изниже гердана.
КЕСТЕНИ
Падат кестените и по тротоара подскачат.
Изобилно дървото ги дава - не му се свиди.
Преминава по тях минувачът,
но към пазара е тръгнал, не ще да ги види.
Тъй постоянно коли и хора ги мелят.
Накапали преди кестеновите листи,
търкаля ги вятърът - целия път ще застелят,
но пътят ще се очисти.
Казвам на внука да помни от мене:
земята ражда и плодове горчиви.
Ето кестените - в хубав град посадени,
тук пораснали, но си останали диви.
По света има толкоз горчилки,
има страдания, пътища криви.
Не растат никъде сладки билки.
Но децата трябва да са щастливи.
1989
