ЛИТЕРАТУРНИЯТ ИЗСЛЕДОВАТЕЛ КАТО АВТОБИОГРАФИЧЕН АЗ
Размисли, посветени на книгата на Ирина Захариева „ПРИЗВАНИЕ И СУДЬБА.
Автобиографическая документальная повесть”
Уважаеми приятели на руската книга,
Иска ми се да приветстваме автобиографичната книга, която Ирина Захариева доближава до нас, читателите, които до този момент я познавахме единствено като изследователя - в теоретичното познание от Брюсов до Синявски (всеки сам ще подреди редиците на многобройните й изследвания). В аспетка на жанра: автобиографията на литературния изследовател е явление с особена културна стойност, което предизвиква внимание с това, че чрез нея опознаваме фигурата му като човек, видян в кръговете на собствения си живот: извън редиците на литературата, но и за миг не спрял да мисли и говори за нея: пряко или с тънки художествени намеци. В тези лични редици ще намерим нещо изключително, но спрямо отстоянието от времето, доколко извънредно и преодолимо ще бъде за самия аз в тази линия между спомена и времето, спомена и настоящето?
Приятели, за нас това е очаквана литературна среща. Азът обаче разказва, доверява ни нещо, което със сигурност може и да пре-предадем. Нека си спомним Далчевия стих, който се отнася към опита на изследването и другата страна на монетата: опит личен, опит споделен:
Години да четеш за чуждия
живот на някой чужд,
а твоят, никому ненужен,
да мине глух и пуст.
(„Книгите”)
В настоящата книга литературата се отдръпна рязко (целият арсенал от автори, които Ирина Захариева разкрива досега, някои и съвсем непознати за непосветените читатели като Саша Черный, Даниил Андреев, Николай Рубцов, Синявски-Терц и т.н и т.н, остават в литературните й изследвания: за да заговори опитът, да поразкаже, да предпази дори и приятели, и неприятели…и хора, и читатели. И самият аз вярва, че невидима ръка го води по пътищата на живота: „До сих пор живо во мне ощущение: какая-то невидимая рука ведет меня по дороге жизни.” (Захариева 2013: 7).
Автобиографията е ориентирана към вътретекстовата действителност. Нейният автор се ръководи от принципите на достоверността на мислите си, едновременно с това създава художествен текст (особено ако вече сам е маркирал жанра, както в случая прави Захариева с номинацията - автобиографична повест), използва правото си на художествен замисъл, овладял до съвършенство мярата между факт и фикция. В настоящата книга времето не е видяно в отрязъци, а преливащо, въпреки ясните моменти и дълбоката им преживяност, а вече и осмислени в пространството на книгата, това време е поток: между спомени за войната, спомени за детството, живота в границите на СССР и пътуването към България, споменът за каторгата, северното сияние, скъпите думи, писма на родителите, видяни в литературен стил и всичко това през знанието за себе си и желанието да се познае, намери другият: „Мне казалось, что замужество должно быть смязано с тотальной новизной: другая страна, новое окружение - все другое. Но свыкаться с другим оказалось психологически сложно. И психологические сложности не кончились десетилетиями.” (Захариева 2013: 7).
Този автор, който не се е отказал от рутината на литературната критика, получава възможност да погледне на себе си от страната на друг човек и същевременно така добре разкрива себе си, доопознава всеки момент, всяка връзка, която ще помогне на жанра, но и ще го извади от конвенцията, от правилото, от строгия канон. Тази книга ще помогне и на читателя, защото той не е единствено любопитен, надявам се, той умее да разбира, да извлича ценен опит. Може да съпостави със своя, току-виж се облагороди. Съвременният читател ще помисли върху възможностите на човешката воля, върху способността да се обича, върху личностното и професионалното развитие, в нелеки условия.
Чрез отказа от „игра”, от сюжет, от поза, от страх: литературният изследовател като автобиографичен аз най-сетне обръща внимание на себе си. Той ни посвещава в опита си чрез истината и мъдростта. Ние му благодарим и продължаваме да търсим отговорите на въпросите, които така навреме ни зададе. В книгата си Ирина Захариева осмисля аналогично онази културна верига в руската литература златно-сребърно-бронзово чрез спомена си за детството, юношеството и зрялата възраст. Аз зная, че среброто е нейната брошка: и в литературата, и в живота. Малко хора имат такава брошка и я носят така достойно.
Захариева, Ирина. ПРИЗВАНИЕ И СУДЬБА. Автобиографическая документальная повесть, Изд. Multiprint LTD, София, 2013.
