Дафинка Станева

Често човешката съдба ни дава ни възможността да опознаваме някого не пряко, а чрез създаденото от него. Така се случи и в общуването ми с руския поет Валерий Латинин, когото продължавам да опознавам повече от неговата поезия, а по-малко - от мимолетните ни срещи.

Още в ранните години на своето творчество Валерий Латинин доказва, че е разнопосочен поет. В неговите стихотворения усещаме диханието на природата и тътена на историята, мъката за Родината, болката за съдбата на казачеството. Виждаме сърдечния и променлив образ на любовта, пронизва ни тъгата по степта и родния дом…

В неговите стихове ще открием възторга от подвига на личността, осъзнала своята мисия в живота /”Смърт и безсмъртие”/, ще ниомаят проникновените философски размисли за света и за човешкото несъвършенство. Ще се докоснем до богатството на руската реч и на руската душевност.

В своя зрял период Валерий Латинин е преди всичко поет-гражданин. Осъзнава, че в днешно време на хората им е нужно прямото слово, словото като куршум. Днешната поезия на поета, роден край тихия Дон, е подчинена на идеята за съхранението на Отечеството, за запазването на божествената искра у човека, за единството на православието и славяните, за противостоянието на глобализацията и на новото варварство.

Същността на тази поезия е събуждането от заспалия в „сладкия плен” на Мамон съвременен човек, споделил съдбата на мелничните коне, безропотно обикалящи в кръг около своите господари. В нея няма да намерим обикнатата от мнозина мъглява и отвлечена метафоричност, която води човешката мисъл по пътеките на безнадежността. Валерий Латинин е пределно лаконичен, поезията му носи болката на помъдряването, увереността в избрания път за справедлив и хармоничен свят.

Чрез стиховете си Валерий Латинин воюва за човешката душа, притисната в капаните на глобализма.

Така той продължава най-добрите традиции в руската поезия, винаги обърната към страдащата Родина и към страдащия човек. Тревожният въпрос: “Къде отиваш ти, Русийо?”, е отправен към съвременниците, за да потръпнат сърцата им от болка. Погледът към славното минало на Отечеството буди у читателя позабравената гордост от подвизите на дедите и… срам, че не прилича на тях.

Патриотичният патос е съчетан с темата за спасителната сила на православието, което според автора има великата и нелека мисия да укрепва човешкия дух в борбата му за оцеляване в днешния разяден от вездесъщата алчност свят.

И като мотив от епическа балканска песен в стиховете на поета звучи мъката за разединеното славянско семейство, което носи своя дух, съхранило е жертвеността си, но ден след ден се разтваря в заобикалящата го отровна среда на унифицираната култура.

Гняв и болка за едва дишащата справедливост, надежда и копнеж за единение - такива чувства звучат в стиховете за славянството на В. Латинин. Но той е уверен, че славянският “камень преткновения” ще устои на натиска на глобалния воденичен камък, който днес подтиска човека.

Малка част от стиховете на поета, като китка степен ковил, вплетен в славянския венец на поезията, са намерили място в неговата книга „Славянски камък”, издаден в библиотека „Славянска прегръдка” на „Славянската артистична и литературна академия” - Варна. Но и от тях читателят може да се убеди, че поетът е последователен в своя избор да воюва за човешката душа със слово и дело.

Валерий Латинин, Славянски камък, библиотека „Славянска прегръдка”, 2013, Варна