Димитър Гимиджийски

Мръкна и селяните наизлязоха от кръчмата. На една маса остана сам воденичарят дядо Ненко, паспалясал, прегърбен и с лула в устата. Той беше изкривил врат, гледаше неопределено и сякаш се чудеше за нещо. На друга маса стояха трима и разговаряха тихо. На тезгяха мигаше лампа с жълта светлина. Кръчмарят влезе навътре и остави посетителите си сами.
Беше срещу Коледа.
Тримата говореха за караконджори, вампири и таласъми.Разговорът им трая продължително време. Дедо Ненко ги слушаше, но смътно разбираше за какво говорят - той беше си пийнал и ума му се люлееше от приятен шемет.
- Да му мисли дядо Ненко, че ще ходи нощес на воденицата.
- А? - не разбра дядо Ненко.
- Караконджорите ходят по водениците тая нощ.
- По земята има всякакви гадове - измърмори старецът и погледна към тезгяха.
Той поиска ракия, но никой не му се обади. Тримата продължиха разговора си, а дядо Ненко стана, надникна към тезгяха пак и като разбра, че няма кой да му даде ракия, излезе.
Вън беше тъмно. Вятърът се катереше по покривите и стените, пищеше под стрехите и брулеше снежинки в лицето на стареца. Той се спря - искаше му се да пийне поне една ракия още, но размисли и реши, че е време да се върне на воденицата. Той тръгна. Вървеше полека и наслуки из тъмнината, олюляваше се от ракията и се прозяваше. Когато излезе вън от село, виелицата го удари със студеното си ветрило по лицето и му напраши очите със сняг, а тъмата почна да го оплита в черните си мрежи. Стори му се, че някой го спира, после ненадейно го тласка и той почва да върви по-бърже. Една черна плащеница мина пред очите му и се метна на главата му, а в краката му се изпречи голям камък. Дядо Ненко се препъна и падна по лице на снега. Той помисли, че някакво кълбо се сропа в краката му и почувствува, че нещо тежко го наляга.
Виелицата профуча край ушите му, завъртя сняг и го брулна право в лицето на стареца. Дяволска работа!
Той се помъчи да стане, но краката и ръцете не го слушаха, а нещо му тежеше на гърба. Разбра, че каракончо го е налегнал и се развика.
- Какво искаш от мене? Засрами се, не видиш ли - стар човек съм!
Каракончо го натисна по врата, скочи и избяга с виелицата към близките дървета край пътя. Чу се глух шум, който бърже затихна. Клонете на дърветата изпращяха. Дядо Ненко си поотдъхна в снега, стана с мъка и продължи пътя си.
- Какво иска от мен, стареца! - приказваше си сам - проклета гад! Толкова свине са заклали сега-да върви да пие тяхната кръв! Какво съм му сторил аз, та иска да ме удуши!
Той продължаваше да ругае, олюляваше се из пътя и чувствуваше болка от падането. А виелицата се мяташе като полудяла ту отляво, ту отдясно, изкрещяваше в ушите на стареца, промъкваше се под краката му и се мъчеше да му открадне абата или калпака. Изведнъж тя избухваше в пиянски смях над главата на стареца, а след това притихваше в някаква жалба зад стените край пътя.
Дядо Ненко стигна с мъка воденицата. Двете кречетала пеexa звучно, виелицата играеше по покрива и в комина, а в кътовете стоеше невярна тъма и се криеше срамежливо зад черни платна. Воденичарят стъкна огъня и във воденицата светна. Той нагледа двата коша, провери сандъците с мливото и насипа в кошовете жито и царевица. Двата воденични камъка се олюляваха и пригласяха със своите пресипнали басове на пеещите
кречетала, а две бели ветрила насипваха брашно в сандъците.
Ниско плющеше водата от двата улея.
Дядо Ненко седна край огъня и се замисли за караконча: смаза му кокалите тоя дявол, но не можа да му изпие кръвта. Да пази Господ от такава гад! Кречеталата пееха, воденичните камъни монотонно басираха, водата отгласяше. Тоя несмълкващ концерт унесе стареца с протяжната си мелодия и го приспа.
Огънят загасна. Дедо Ненко усети в съня си как две ледени ръце полазиха по шията и по гърба му, а после го притисна нещо тежко. Той изохка и отвори очи: в воденицата беше тъмно, кречеталата тракаха мерно по камъните, а отдолу улеите шумяха. Той усещаше болки по цялото си тяло и трепереше от студ. Навярно злият го беше мачкал на сън. Но отде може да е влязъл?
На вратата се почука тихо. Дядо Ненко погледна плахо и се ослуша. Може би му се е счуло. Потропа се пак.
- Кой може да тропа по това време? -помисли старецът, но не поеме да шавне.
Потропа се за трети път и дядо Ненко вече разбра, че каракончо тропа. Но не знаеше какво да прави.
- Теп, теп, теп… отвори да вляза! - чу се отвън някакъв нито човешки, нито зверски глас. Дядо Ненко продължаваше да мълчи и да гледа изплашено в тъмнината. Ами ако налегне да счупи вратата? В тоя миг вратата скръцна тайнствено и във воденицата премина хладен дъх, като дъх от гроб, а вън изсвири фъртуната. Отново скръцна вратата и отново профуча вятърът отвън и бърже потъна в нощта.
Дядо Ненко бе воденичар от тридесет години, сам е плашил много пъти децата с каракончо, но никога не бе го виждал, никога тоя зъл дух не бе го посещавал. Сега обаче, - нямаше съмнение - каракончо почуква на вратата, хили се и напира да влезе. Дядо Ненко знаеше, че има някакви думи, които трябва да се изговорят, за да се прогони насилника, но в тая минута никак не му идваше на ум какви бяха тия спасителни думи.
Вратата скръцна за трети път, вън мина някаква хала, сякаш залюля много дървета, изплака жаловито, избяга нейде и току изведнъж се върна разсвирепена, блъсна силно вратата и я отвори. Във воденицата се втурна черна сянка, прилична на високо космато животно, изправено на задните си крака, с конски копита, с черна човешка глава, на която имаше дарак. Каракончо. Той изтича като бесен, прегази дяда Ненка, изви се спирално нагоре и изчезна в комина. Във воденицата навя сняг и стана студено. Вятърът раздуха пепелта от огнището и в него се показа червена жарава. Котката се прехвърли през огнището и избяга. Старецът стоя една минута замаян, но жаравата го успокои. Той стана, хлопна вратата и я заключи.
- От жаравата се уплаши - помисли той успокоен и накладе огъня - ако нямаше огън, навярно щеше да почне да ме души или щеше да ме набоде на дарака и да накачи червата ми по клечките и гвоздеите на воденицата. Боже опази! - Дядо Ненко нагледа мливото, седна до огъня и запуши.
Виелицата не стихваше… Някой тичаше по покрива на воденицата, опитваше се да вдигне плочите, хвърляше се към реката и отново се катереше откъм другата страна.
- С това нещо шега не ще - мислеше воденичарят. - Почна да се катери по покрива и търси от де да влезе, защото се бои да се спусне през комина, за да си не запали козината.
А злият продължаваше да тича по покрива. Той се улавяше с ръце за стрехите, увисваше по тях като рогат дявол и внезапно скачаше ниско. След минута той вече тичаше като бесен около воденицата, дращеше стените, цвилеше от злоба и правеше някакви невероятни скокове над водата.
Дядо Ненко слушаше всичко през шума на виелицата, чуваше ясно стъпките на гостенина, но стоеше сгушен до огъня, окуражен от светлината. Внезапно пламъкът на огъня се разлюля, около огнището се вдигна прах, а злият се изкиска с нечовешки глас в комина, показа за миг черното си лице и излезе нагоре в облак от прах и сняг. В огъня нападаха сажди от комина.
- Не смее да се спусне - мислеше дядо Ненко и хвърли съчки в огъня.
Виелицата препускаше сивите си коне отвън, галопираше в снега и воденицата бучеше. На една от стените две дъски бяха отковани и дядо Ненко чу как каракончо ги хлопна и почна да дращи по тях. Той беше слязъл от покрива и сега търсеше дупка по стените, за да влезе. После блъсна вратата, но като разбра, че е заключена, притича до счупените дъски и отново ги захлопа.
- Махай се от там, дяволо проклети!-извика де до Ненко, но злият духъ се изкиска насмешливо, изплези дългия си език през дупката, прати шепа сняг във воденицата и хукна някъде.
Вятърът постихна малко и воденицата заработи равномерно- нейната песен -безкрайна и ритмична -унесе стареца и той задряма край огъня. Но нечакан шум го разбуди: долу във водата се сгромоли нещо и силно забуча. Двата воденични камъка забързаха прекомера, кречеталата заудряха тревожно, а кошовете затрепериха. Най-после гостенинът беше решил да направи някоя сериозна пакост. Той се спусна бърже по единия улей, слезе при перките и ги завъртя колкото му сили държат.
Дедо Ненко слушаше неспокоен: той чу как се смее някой и как се изкачи бързо въз улея, бутна нещо - навярно затули страничната вада, в която се оттичаше излишната вода - и двата камъка отново се завъртяха с бясна скорост. Всичката вода от вадата нахлу в улеите.
- Тоя обесник ще изпочупи и перките и вретената. - Но дядо Ненко не се решаваше да излезе и спре водата. А той се къпеше под воденицата, въртеше се като луд върху перките, уловен с една ръка за вретеното и стъпил с крака в края на летящите перки, а смехът му се сливаше с бученето на водата и с шума на кречеталата. Воденичните камъни виеха като ранени животни, клатеха сивите си туловища и всеки миг издишваха своите бели ветрила - брашното. Ветрилата станаха по-гъсти и над тях се вдигна прах.
Дядо Ненко се косеше: той знаеше, че ако се не оттули страничната вада, перките ще се изпочупят, а камъните може да се повредят. Целата воденица трепереше - чудовището я друсаше със здравите си ръце, продължаваше да се върти на перките и се смееше диво.
Дядо Ненко стана - той не можеше повече да търпи тая гавра с воденицата. Требваше да се направи нещо, да се прогони тоя побеснял дух. Той взе една главня - бродникът се бои от огъня - и отвори вратата. Снежен прах го удари в лицето, но той излезе бързо, стигна оттока и блъсна с крак насъбрания сняг, който бе заприщил вадата. Надникна и долу при перките. Каракончо щомъ видя главнята, скочи от перките във водата и изчезна под воденицата. Дядо Ненко видя само дарака на главата му и извика след него:
- Ще ти запаля козината, пакостнико проклети. Да не си се пръкнал по света! - И с ругатня побърза във воденицата и пак заключи вратата.
Сега вече камъните се въртяха спокойно и кречеталата пееха като други път. Из воденицата играеха хоро леките сенки от пламъка на огъня. Тъмата сгъна своето черно платно, сви се в най-далечните кътове и оттам се метна като котка на черния таван. Няколко бледи момичета - слаби отблясъци - зъзнеха по стените на воденицата и свираха нозете си между чувалите.
А дървените търбуси гълтаха бялото брашно и стояха мълчаливи и безразлични.
Дядо Ненко стоеше край огъня с лула в устата, умислен и прегърбен. Той още усещаше болки от краката на караконча. Навън затихна -види се пакостникът се умори и престана да обикаля воденицата. Или пък си беше отишъл. Ако петлите са пели, върнал се е в гроба си и там ще стои до другата вечер. Ако не са пели - може да е отишъл да търси малки деца; той обича да пие кръвта на малките деца. Най-после, може да е отишъл да се дави със селските кучета - лани са го виждали да тича край плетищата и да дразни псетата. Божи работи! Види се и без такива гадове не може на тоя свят. Пък и на него кой знае добре ли му е: всеки го мрази, всеки се бои от него. Гроб му е къщата и не може да отиде душата му на онзи свят - проклет е от Бога.
Дядо Ненко се бе унесъл във философски размишления, когато вън отново зашумя виелицата. Тя, навярно, идеше отдалеч - конете й дишаха тежко. Но постепенно шумът се усилваше, коминът почна да свири, а бесният дух затича отново около воденицата. Той потропа на вратата, блъсна я силно, а после дръпна счупените дъски на стената, метна се на покрива и бутна една плоча. Плочата падна във водата.
Виелицата плачеше и крещеше от злоба, нейните побеснели коне цвилеха и разравяха с краката си облаци сняг… пакостникът полудя - той препускаше около воденицата, ровеше снега с копитата си, слизаше долу и завърташе перките, играеше по покрива, кискаше се злобно в комина, изтичваше до някъде по пътя като истински кон и пак се връщаше. Изведнъж нещо тежко изтрополя на покрива - нощният гост беше вдигнал плочата на комина. Той се спусна бързо почти до самия огън, разпиля пепелта, удари дяда Ненка по лицето със сняг и като облещи кръвясалите си очи, изчезна пак през комина, уплашен от пламъка.
- Тоя бяс го прекали - разсърди се дядо Ненко и се прекръсти - ще бутне целия покрив.
Виелицата напираше по стените, бучеше и шибаше с ледени камшици задъханите си коне. Каракончо се носеше с нея, надпреварваше се с конете й, танцуваше из въздуха и тропаше с тежките си копита. А шишовете на дарака му, удряни по стените, звънтяха. Той беше разсвирепял, че не може да влезе във воденицата, хлопаше зъби и се готвеше да разкъса стария воденичар.
Единият камък забави хода си и спря. - Каракончо беше затулил улея и се чудеше още какви пакости да извърши. Една от счупените дъски изпращя: той я счупи, пъхна цялата си глава през нея, изръмжа като куче и избяга. Дядо Ненко бърже пренесе един чувал с жито и запуши дупката.
Другият камък забърза. Долу бучеше водата в единия улей, плискаше шумно и камъкът се въртеше все по-бързо. Пееше само едното кречетало - пискливо и изплашено. Запрелият камък потреперваше като повален гигант, в жилите на който още биеше един голям, но бавен и замиращ пулс. Сенките прибираха полите си около огнището и се прегръщаха, за да се стоплят.
Старецът требваше да излезе отново. Той взе голяма, разпалена главня и реши да гони с нея вилнеещия. Отвън го шибна студения камшик на виелицата и профуча край главата му заплашително, но той не се върна. Единият улей беше запушен със сняг. Дядо Ненко го отпуши и водата тръгна. Изведнъж нещо го сграби за лицето - виелицата го брулна с искри от главнята и със сняг - и той затвори очи. Стори му се, че някой го дращи с нокти и иска да го души.
- Бягай, ще те запаля! - изруга дядо Ненко. Но злият дух не му даваше да си отвори очите, блъсна го по главата и го натисна. Дядо Ненко почувствува дъха на човек, изваден от гроб и усети тежест на раменете си. Чудовището се качваше на гърба му, готвеше се да го повали на земята и да го разкъса.
- Брей, остави ме, не виждаш ли, че съм стар! Нямаш ли милост? - охкаше старецът.
Виелицата избухна над воденицата, прошумя под стрехата и заглъхна с диво отчаяние в близките върби. В тоя миг откъм селото се чуха петли. Дядо Ненко отвори очи и видя, че каракончо бяга с всички сили по пътя, а след него се дига облак сняг. Той чу тежкия тропот на копита, който замираше в тъмата, чу повторно петлите и се успокои: щом пропеят първи петли, злият дух си отива в гроба.
- Слава Богу - прекръсти се дядо Ненко - Во име Отца и Сина и Святаго духа, амин!
Тия спасителни думи беше забравил той да каже по-рано.

сп. „Гребец”, № 4-5, 1935