Димитър Гимиджийски

Козарчето лежеше в тревата под габър. На близо дремеха козите на сянка. Но къде се бяха запилели овчарчетата?
Друг път те идваха преди него тук. Навярно са прибрали овцете си да дремят долу, при реката.
Вятърът шумеше в близката гора, тревите леко се огъваха, а листата на габъра трепереха. През тях се мяркаше синевата. Една усойка описа дъга във въздуха и се изгуби. Но след нея остана синкава следа.
Снощи Ганка се скри, когато той мина край тях. Защо тя се криеше? А като замина, след него прозвъня смеха й. Той се обърна, но не я видя - тя навярно беше в градината.
Той ще й набере момини сълзи и ще й ги занесе. Тя е хубава като момините сълзи. Ще набере и перуника от ливадите, и заешка трева - и тях ще й занесе. Само не знае дали ще ги вземе. Тя винаги му се смее и го подиграва, а на устата й цъфти червено цвете. Защо са толкова червени устните й? Очите й стрелкат, когато те поглеждат, а ръцете й тънки, тънки…
Козарчето се обърна и видя Балкана. По небето пътуваха малки, бели облачета. Къде ли отиваха? Дядо Банчо казва, че дохаждали от морето, пристигнали по нашите места, а после минавали над Балкана и отивали към Тракия. Понякога облаците замръкват над самия Балкан и преспиват по върховете. Едни приличат на памук, толкова са бели, а други са тъмни и страшни.
Балканът стоеше спокоен, грееше се на слънцето и гледаше на север. Какво ли се вижда от най-високия връх? Дядо Банчо казва, че се виждало цяло поле чак до Дунава.
Ганка не ходи с овцете. Тя цял ден си стои долу, вкъщи. Защо тяхната къща е вън от село? Другите къщи са в село, а тяхната - край пътя за Балкана.
Довечера той ще я изварди и ще я види. Да й занесе ли цветя? Ами ако тя ги не вземе?… Козарчето дълго мисли как да направи, та Ганка да не му отказва цветята. Дядо Банчо веднъж му бе показал едно бяло цвете, прилично на звезда и меко като нови навуща. Брал го бил в Планината - само там го имало. Растяло между скалите и не всеки могъл да го намери.
Но той ще отиде на Балкана, три дни ще обикаля и пак ще го намери! За Ганка. Ами кой ще пасе козите? Той се замисли. Вълци ги яли, красти! От тях човек мира няма.
Ако Ганка иска, той ще я заведе на Балкана. Ще й покаже всички места, ще се покачат на върха, ще слизат в доловете, ще обикалят пасищата, ще наберат много цветя - тя обича цветята. Ако иска Ганка!
Той ще се научи да свири на кавал като Нанка Соколът. Ех, да можеш да свириш като него! Или да имаше пушка като горския - да бие сърни! Горският ще се загуби два-три дни, па като изникне изведнъж, сякаш от земята, и ще почне да вика и да се кара. Но Соколът не се плаши от него - сече дърва, дето му падне. Ех, Соколът!…
Той пак ще пита дяда Банча за бялото цвете. Веднъж само да го намери - ще видим тогаз какво ще прави Ганка!
Козарчето заспа, уморено от разни мисли, които се тълпяха в малката му глава. Вятърът галеше лицето му, а габърът тихо шумолеше над него.
- Ставай, дебелако! - Козарчето усети ритник и се събуди. Над него стоеше горският с пушката през рамо. - Не видиш ли, че козите са влезли в гората? Сега ще ти извия врата!
Козарчето скочи уплашено и затича към гората.
- Рай, красти, шуга ви яла! - завика от далеч то.
Горският стоеше неподвижен като дърво и го гледаше.

*
Стадата пъплеха бавно по склона, нагоре от кошарите.
Балканът се протягаше сънен в утринните сенки, спеше му се още, но слънцето вече изгряваше и не го оставяше да спи.
Овчарчетата вървеха намусени след овцете.
- Цочо, дай ми от твоя хляб.
- Не давам.
- Аз пък няма да ти дам свирката.
- Ще си купя.
Когато стигнаха билото, цялата долина на реката се къпеше в белите блясъци на слънцето, а Балканът стоеше светнал и усмихнат. На север, в далечината се белееха къщите на града.
- Козарчето казва, че ходило в града.
- Мен много ми се иска да отида, но няма кой да ме заведе.
- Не виждаш ли пътя? Тръгни и право там.
- Ами да се загубя?
- Не щеш.
- Ти защо не отидеш?
- Не искам.

Овчарчетата заговориха едно през друго. Всред града имало една висока страда, прилична на селската камбанария, и на нея - часовник. На пазаря, при часовника се продавало всичко, каквото потърсиш: свирки, шекери, ножчета с бели чирени. А пък хора - навред по улиците хора - само стоят, ходят и нищо не работят. Къде ли им пасат овцете, като нямат мера?
- Какъв град е това - малко по-голям от нашето село ! Аз искам да отида в Цариград.
- Ехе, кога ще отидеш в Цариград? Много го знаеш де е?
- През Балкана.
- И още зад две планини.
- Ами!.. . Нататък е все равно, поле… Дядо Банчо казва.
- Дядо Банчо лъже.
- Не лъже. Той е ходил. Там хората носели се фесове, имало черкви с златни кубета - светят на слънцето.
- Дотам има една неделя път.
- Неделя ли? За цял месец не можеш стигна.
Те насядаха и загледаха към Балкана. От долината на реката вееше хлад, слънцето бавно се възкачваше по небето. Какво имаше, наистина, зад Балкана? Те се замислиха. Дядо Банчо им беше разказвал, че имало широко поле, додето ти погледа стига, насято с жито. Все ниви, ниви и ниви…
- А голямата река?
- Тя не е като нашата. Тече сред нивите и минава покрай много върби.
- Да може човек да хвръкне и да кацне на Балкана. Оттам ще види житата и морето. Кога порасна, все на Балкана ще паса овцете - като Дуля Мустакатия.
- Аз пък ще сляза в града.
- Какво ще правиш там?
- Че какво ще правя на Балкана? Овце са ми омръзнали да гледам.

Овчарчетата се опомниха и скокнаха - хлопките на овцете едва се чуваха. Те затичаха по звъна.
- Пак са влезли в ливадата.
- Тичайте, че ако ни усети, дядо Стоян ще ни пребие.
Изкараха овцете из ливадата и тръгнаха из пасищата по южния склон на хълма. Овцете пасяха чевръсто, няколко хлопки се обаждаха ритмично.
Насреща се показа говедаря дядо Банчо. Той спря говедата и седна без да погледне овчарчетата. Тоягата му легна на земята до него.
- Дядо Банчо, разкажи ни за Цариград!
- Не, за змеят.
- За Тракия.
Но дядо Банчо гледаше мрачно и мълчеше. Овчарчетата не можаха да изкопчат дума от него и си заминаха след овцете.
Когато се отдалечиха, те видяха как дядо Банчо стана, премести говедата и пак седна умислен и загледан към Балкана.
- Дядо Банчоо! - подразни го едно овчарче, но той не се обърна.
- Лъжеш, всичко лъжеш - обади се друго.
- Дядо Банчоо, заведи ни на Балкана да видим Тракия.
Чуден човек беше той! Трийсет години живял по Балкана лете с добитъка, но сега вече стои долу - види се, остарял е. Навсякъде ходил, всичко видял и все разказва. А понякога млъкне, гледа Балкана, не продумва. Иди го разбери!
На пладне овчарчетата слязоха при реката, дето обикновено дремеха овцете си. Там беше и козарчето.
- Козите ти окраставели - закачи го някой.
- Какво? - озъби се козарчето. Всички млъкнаха - бояха се от него, то беше по-голямо от тях. И можеше да ги набие.
Те се съблякоха голи и се нахвърлиха във вира. Козарчето стоеше на страна и ги гледаше.
- Пенчоо, окъпи се и ти.
- Да те хареса Ганка.
Козарчето светна очи от яд, но не каза нищо. Всички се подбиваха с него. Но те ще видят какво ще направи той!
Над мургавите тела се пенеше водата в бели бисери.
Смеха на децата се сливаше с шума на водата, и над малката река звънеше весела песен.

*
Овчарчетата бяха налягали в тревата около дяда Банча. Той приличаше на дрипав пророк. По ливадите падаха дългите сенки на дърветата, и във въздуха стоеше свежо затишие. Низко пееше реката.
- Понякога, по право пладне, горите почват да трептят и да се люлеят така от само себе си, без вятър. Под земята се чува бучене, а реките почват да плачат. Изведнъж, от невиделица се показва облак, загърмява небето, светкавици заблестяват, буря налетява върху горите и огъва дърветата… Тъй се обажда царят на горите, който живее в една канара.
Децата зяпаха право в устата на говедаря и го слушаха със затаен дъх. Козарчето беше седнало малко настрана и сумтеше.
- Де е тази канара? - плахо попита едно овчарче.
- В Усойната. Там живее царя на горите, но никой не може да пристъпи до жилището му.
Няколко чифта светнали очи се устремиха върху говедаря.
- Ти виждал ли си го?
Дядо Банчо помисли, погледна овчарчетата и каза:
- Виждал съм го.
- Е, какъв е, разкажи ни.
- В канарата на Усойната има дупка - през нея минава царят на горите и отива в планините си. Той има палати от злато под земята. Но който отиде в тия палати, умира, и царят го изяжда.
Я виж ти! Работата ставаше опасна. Овчарчетата се спогледаха плахо, а козарчето се намръщи и измърмори нещо на себе си.
- В тия палати живеят жената на царя - една стара вещица - и дъщерите му: самодивите. Всяка нощ той ги подбира с един камшик, подкарва ги навън и ги кара да му пеят и да му играят на самодивската поляна. А той стои сред хорото, пляска с ръце и ги гледа. На разсъмване, щом пропеят петлите, всички се прибират в палатите. Само когато царят е много сърдит, излиза денем, праща облаци от невиделица, праща страшни гръмотевици и разлюлява горите…
Веднъж бях изпаднал при канарата в Усойната - загубено говедо търсех. Види се, царят бе подушил - той отдалеч подушва човешкото месо - и канарата почна да трепери, а през гората зафуча вятър и заогъва дърветата. Почудих се, какво става. Гледам - пред мене се показа един старец с опашка, на главата му венец от листа, а очите му светят като въглени. Уплаших се и почнах да бягам. Нещо изтрополя зад мен, премина наблизо и след малко видях стареца между дърветата. Той тичаше като бесен, въртеше се около мене и се кикотеше страшно. Аз все бягах. По едно време гледам, почна да се катери по дърветата като дявол, а козята му брада трепери. Помислих, че ще се хвърли на врата ми и с мен е свършено - ще ме отвлече в скалата и там ще ме разкъса. Хукнах на друга страна и излязох на една поляна. Обърнах се назад - нямаше го. Само гората шумеше страшно, и дърветата се огъваха до земята. Далеч се чу смеха му, после замлъкна, а след това и бурята затихна. Тая поляна ме спаси, инак щях да си умра в гората. Царят не дава да се ходи из неговата гора.
Всички замълчаха учудени и плахи. Но след малко едно рече:
- Соколът не се плаши, ходи, ходи и в Усойната за дърва.
- Хвали се той - отвърна дядо Банчо. - В Усойната, при канарата, никой не смее да се мерне.
- Каква ли паша има там!
- Трева до колене, но и добиче не може да пристъпи там.
Децата напразно молиха дяда Банча да им разкаже и за змея. За него обеща друг път да разправи. Той стана и тръгна след говедата. Овчарчетата също се дигнаха и догониха овцете. Само козарчето още стоеше на местото си, зашеметено от разказа на дяда Банча и мислеше. Слънцето се притули зад Венците, а по срещните ливади налягаха дълги сенки. Ниско пеexa звънците. Козарчето стана и се загледа неопределено. Ех, да можеше и той да разкаже на Ганка една приказка! Не, той не можеше - слушаше само, пък не запомняше. В ума му беше всичко, което е чул, но не умееше да го повтори. От де е научил дядо Банчо тия приказки? Лъжеше ли или наистина е видял, каквото разказва? Царят на горите щял да го изяде! Да можеше и той да го види! Ще стои на едно място, ще го разсърди, да го изяде. Нека го изяде! - да се свърши теглото му! Оная вечер то изварди Ганка на пътя, подаде й цветята, пък тя ги взе, разсмя се и ги хвърли. Той избяга. Защото тя му хвърли цветята. Той само за нея ги беше набрал. Ще трябва да разпита още веднъж дядо Банчо за бялото цвете.
Козите тръгнаха напред, козарчето ги последва и се спусна по рътлината. Отсреща беше се изправил Балканът, почервенял от слънцето. Но козарчето не гледаше - то вървеше след хлопките и мигаше. Ами ако отиде при царя на горите и го помоли да му стане слуга? Ще му носи вода, ще му шъта, ще му пасе козите, ще върши всичко, на каквото го накара царя. Какви кози има той? Навярно съвсем бели, с дълги бради и златни рога. А дъщерите му? Хубавици, с венчета на главата и с дълги спуснати коси. То ще изварди кога спи царят, ще грабне най-хубавата и ще избяга с нея! Да види тогава Ганка! Но да го усети царя? Ще го погне, ще го стигне и ще го разкъса, или ще го улови за крачулите и ще го хвърли да падне чак отвъд Дунава. Не, по-добре да не ходи при царя на горите - кой знае какво ще му се случи.
Тая сутрин Ганка беше в градината - козарчето я видя, но не поеме да се спре. Дали и тя го беше видела? Овчарчетата вървеха след него с овцете си и то не поеме да се обърне към градината - ще му се смеят.
Балканът потъмня, последните червеникави петна по върховете се изгубиха. Мръкваше. Козарчето се опомни и подкара бърже козите надолу. А в една градина грееше слънце - в Ганкината.

*
По ливадите плъпнаха хора: мъже със запретнати до лакти ръкави, жени с бели забрадки и деца с голи глави и боси. Над всички грееше ярко слънцето от сутрин до вечер и невидими пламъци опияняваха. На пладне слънцето жареше с огнени блясъци и хората се къпеха в топлина и пот. Навред трептеше светлина и очите ослепяваха, главите се пукаха от пека. Над ливадите, над горите, над доловете и пасищата се спущаха блестящи водопади.
Косите звъняха тихо и постилаха дълги откоси. Тe се впиваха като сребърни змии в тревата, лъсваха и пак се скриваха в откосите. Защо толкова много бързаха косачите? Цял ден те описваха дъги по ливадите и зад техните стъпки оставаха остригани полукръгове.
Овцете пасяха по окосените ливади, а овчарчетата се прескачаха едно друго - нямаха друга работа. Говедарят стоеше прав горе, на хребета и гледаше косачите, Той приличаше на бостанско плашило.
- Дядо Банчооо, ела да косиш! - нададе вик едно хлапе. Никога не бяха го виждали да коси, или да върши друга кърска работа. Той пасеше говедата и разказваше - друго не вършеше.
- Козарчето отишло в града. Трети ден го няма.
- Избягало от Ганка.
Децата се разсмяха весело. Защо ли пък бяга? Дядо Добри му пасе козите. Дано не се връща - ще го закачат, а то ще ги бие.
По ливадите жени и деца обръщаха и събираха откосите. Овчарчетата седнаха на сянка и гледаха косачите.
- Соколът напъва с косата. Какъв се е прегърбил.
- С брадвата му е по-леко, Ходи все в чуждите гори да сече, но горския не смее да му направи нищо.
- Да го повикаме да ни посвири.
- Соколеее!
Никой не се обади. Соколът забил нос в земята, върти бърже косилото и се не обръща. Редом с него върви Иван Дългият. Двамата приличат на щъркели. Довечера дядо Стоян ще ги почерпи с ракия, а после ще останат да спят в ливадата. Тогава ще свири Соколът.
- Да дойдем да го слушаме.
- А кой ще пази кошарите?
- Сурю.
Голямото куче, което лежеше наблизо, чу името си и шавна опашка.
- Да играем на свинки - предложи едно овчарче и скочи.
- Не, не ща.
- Горещо.
Те се протягаха на сянката и говореха лениво. Звънците на овцете пееха наблизо. Низко, по ливадите шатреха хора - оттам пристигаха гласове. Един малък облак пътува на север.
- Облакът отива към Дунава.
- Дунавът е дълбок колкото нашата къща - цяла може да потъне в него.
- Охоо, само една къща! Цяло село може да потъне. И комините ще завие водата.
- Не вярвам - осъмни се някой.
- И Средни Дял и Балканът могат да потънат - толкова е дълбок.
- Я хората с какво го минават?
- С лодки - плават.
- Колко ми се иска да видя Дунава! Дядо Банчо се е къпал в него.
- Защо се не е удавил?
- Проплавал го.
Мнозина ахнаха от учудване.
- Къде е ходил?
- В Румъния. Там се печелят пари. Който иде, с пари се връща.
- А дядо Банчо защо няма пари?
- Похарчил ги.
Косите звънтяха много тихо, а косачите продължават да подстригват ливадите. Едно момиче запя, и песента му се пренесе над ливадите като свежа сребърна струя. Овчарчетата слушаха.
- Ганка пее. Няма козарчето да я послуша.
- Защо козарчето мисли все за Ганка? Дядо Банчо казва, че е омагьосано. Требва да пие сварен бурен, за да се развали магията. Ами магията от де се взема? Имало бабички, които правели магиите, - чорлави и беззъби. Ганка млъкна.
- Ганкее, попей още!
- Дядо Банчо се изгуби - прехвърлил е с говедата оттатък, в дола. Там имало много трева, но той не пуща никого - сам пасе. Но горския ще го улови. Завчера взел звънците на Гулените - пасли в държавната гора. Нека! Горският много обича да пие ракия. И като се напие, почва да пее жално.
Овчарчетата се вдигнаха и преместиха овцете в друга окосена ливада. Днес не ходиха да се къпят - реката беше мътна от вчерашния дъжд. Но утре ще се окъпят и ще ловят риба. В Мечи вир ще отидат - там е много дълбоко. Мечките ходят да се къпят нощем. Защо ли няма кой да ги убие - тия страшни мечки? Миналата година циганите прекараха две през село. Уловил ги Димо мечкаря. Той е влизал и в дупките им - дядо Банчо казва.
Овцете изпъплиха на хребета. От там се показа далечен хоризонт, над който се спущаше червено слънце. Златен прах плуваше над долините. Сурю очерта гръб на самото било, излая без причина и заприпка към стадата. Едно овчарче се учеше да свири и оглушително пищеше със своята шарена свирка.

*
- Млъкни!
- Защо? Ще приказвам.
- Онемей ти казвам - не чуваш ли?
Овчарчетата се смълчаха край огъня. Нещо много сладко течеше през въздуха.
- Самодива пее.
- Я не дрънкай!
- Не чуваш ли?
- Чувам, зер - Соколът свири.
Жалбата на далечен кавал течеше все по-сладко във въздуха, опиянителни звукове се догонваха.
Защо тъй сладко приказваше кавала? Толкова сладко, че боли от сладост. През тялото минават топли тръпки, спущат го в хладки вирове и очите се замъглят. Някой ще заплаче. Да го чуе Ганка и тя ще заплаче, макар че винаги се смее. Де се е учил Соколът да свири така хубаво? Кавалът му бил направен от черно дърво - донесъл му го някой от много далеч. Соколът никому не си дава кавала - само той свири на него. Казват, че и друг да го вземе, ще свири с него като Сокола - дървото само свирело. Ех, да може човек да открадне тоя кавал! Но Соколът го крие. А да те хване, какъвто е голям, душата ти навън ще изкара.
- Кога стана голям, ще си купя кавал.
- От де ще вземеш черно дърво?
Първото овчарче се замисли. Наистина, от де можеше да се вземе такова дърво, като Соколовото?
- Не, не може да се намери.
Кавалът изплака и млъкна. Високо някъде по върха, се нададе вик. Отговориха му от срещните хълмове.
Овчарчетата лежаха на открито, около огъня. Над тях грееше звездно небе. Един старец минал с кош плява и поръсил небето от север на юг - направил белезникав път.
- А как е вървял по небето?
- Той бил сам дядо Господ.
- Че къде е носил плявата?
- Да нахрани воловете си.
– Не може ли вятърът да отвее плявата?
- Не, на небето е тихо, няма вятър.
Ниско шумеше реката, а Балканът бучеше глухо: там гората се люлееше от вятъра. Балканът стоеше изправен като голяма сянка, хвърлена от друга земя.
- Колко ли е страшно сега там?
- Не приказвай за Балкана, ще ни чуят самодивите. Самодивите играят само нощем - денем не смеят да излизат. Като се зазори, отиват при царя на горите в канарата. Казват, че Соколът им бил свирил да играят. На бас се уловили: ако го надиграят, ще го приберат в канарата, слуга да им бъде; ако ги надсвири, ще вземе най-хубавата. Свирил, свирил, уморил се, а те все играят. Още свирил, едва шавал пръсти, а душата му била на зъбите. И самодивите все играят… Но зазорило се, самодивите отлетели и никой не спечелил облога… И дядо Банчо казва, че това е истина. Но Соколът не признава.
Нощта пътува много бавно- само сутрин, на разсъмване, забързва и се скрива из долищата. Тя не спи - гледа от небето с един милион светли очи. А в потайно време, когато всички хора заспят, тя ляга тежко върху самата земя и почва тихо да плаче.
- Колко много звезди има по небето? Кой ги е направил?
- Дядо Господ.
- От какво са направени?
- Казват, че взели ясни камъни от короната на един цар и ги нахвърляли по небето.
- Лъжат.
- Требва да попитаме дяда Банча, той знае.
- Ще го питаме.
Близката гора се разтревожи - през нея сякаш минаха ято птици. Птиците прелетяха, отшумяха долу, към реката, и замлъкнаха.
Изплака уловица. След малко се обади друга. Проклети бухали, за какво ли са се развикали така! Всяка вечер пищят и плачат - също като малки деца.
- Ууу, ууу…
- Колко страшно плачат! Денем спят, а нощем плачат. Дядо Банчо казва, че уловиците се превръщали на вампири.
Овчарчетата потрепереха и промениха разговора
- Козарчето се върнало от града. Утре ще дойде да пасе козите.
- Защо е ходило?
- Кой го знае.
Сънят се спусна от небето и кацна на очите на уморените деца. Те заспаха. А на небето грееха един милион звезди и плявата на дяда Господа бавно се въртеше. Уловиците се обаждаха тревожно и техния плач зловещо разсичаше въздуха.

*
Козарчето отби вляво козите и удари нагоре, въз реката. То не искаше да отиде при овчарчетата - ще му се смеят. Защо всички му се смеят? И Ганка, и овчарчетата, и горският…
Само дядо Банчо не му се присмива. Колко е добър дядо Банчо. Козите вървяха сериозно и клатеха бради. Хлопката на пърча ги водеше. Реката подскачаше от камък на камък. Тя цял ден подскача, играй и пee, а не се изморява. Тя иде чак от Балкана, минава през село и отива далеч надолу. Колко много път минава! В полето приличала на заспала змия- едва шавала.
Козарчето се върна от града завчера. У тях го набиха. В града се беше главило в един хан. Чорбаджийката му се скара още първия ден и го прати да рине яхъра. А вечерта спа на една пейка в кръчмата. Там миришеше на ракия. Един пиян каруцар хъркаше на пода. На Пенча на втория ден домиля за козите. Кой ли ги пасеше? Той си спомни горите и ливадите и му стана мъчно. А Ганка какво ли правеше? Нещо го опари по сърцето. На третия ден избяга от хана и се върна. Само Ганка и бялото цвете бяха в главата му. От тях не можеше да се отърве и не можеше.
В гората ечеше брадва. Козарчето се вслуша и продължи пътя си. Напред се показа дрипавата фигура на дяда Банча. Козарчето забърза - ще го стигне и ще го разпита за цветето.
Двамата се изравниха и тръгнаха редом.
- Дядо Банчо, де ще намеря бялото цвете?
- Далеч е то, момче, трябва да те заведе някой.
- Ти ми кажи, аз ще отида сам.
- По скалите расте. Защо ти е дотрябвало?
Козарчето се изчерви и не се реши да каже.
- Нищо не помага това цвете. Но има биле - трябва да се свари и да пиеш от него, за да се развали магията. Ти си магесан. Или пък ще тръгнеш по ливадите да търсиш разковничето.
Главата на козарчето клюмна. Значи, бялото цвете няма да помогне! А той какво си мислеше!
- Пуста магия!
- Разковничето потърси - каза убедително говедаря. - Намериш ли го, каквото поискаш, твое ще бъде.
Надежда трепна във внезапно светналите очи на детето.
- Какво е то?
- Стръкче с четири листенца, - Дядо Банчо подробно обясни.
- Какво ще правя като го намеря?
- С него в ръка ще постигнеш всичко, каквото поискаш!
Отново светнаха очите на козарчето. Сега знае какво да направи: ще обиколи всички ливади, ще търси по цял ден, ще го намери непременно. Ганке ле!…
Дядо Банчо се отдели с говедата в една ливада, а козарчето потъна с козите в шубраците. Сърцето му се напълни с радост. Разковничето - веднъж само да го намери! Най-напред - една хубава свирка. Не, Ганка ще срещне, ще й каже…
Козарчето не знаеше какво ще й каже. Ще я види, ще я вземе, ще я понесе на ръце, далеч ще забегне с нея. Очите му се замрежиха от щастие.
Козите се изправяха на задните си крака и дърпаха ниските клончета. Колко бяха смешни! Козичките! Отсреща светнаха окосените ливади - там бяха овчарчетата. Само да не се научат и те за разковничето - ще тръгнат да го търсят. Козарчето се прехвърли с козите през реката, натири ги в един дол и тръгна по ливадите.

*
Овците и козите дремеха под големия орех край реката. Козарчето се измъкна към ливадите. От няколко дни то търсеше нещо из тревите. Овчарчетата бяха забелязали и се смееха. Какво ли търсеше? Навярно бурени, да развали магията.
- То ходило при врачката.
- Не при врачката, а в града.
- Лъже, не е в града - при врачката. Тя му казала какъв бурен да набере. Бурена дири.
Те се смееха и хвърляха камъни във вира.
- Да се надхвърляме.
- Да се надхвърляме.
Хвърлиха поред надолу, по течението на реката. Камъните описваха дъги и падаха чак в долния вир.
- Крали Марко може да хвърли от тук чак в село.
- В село ли? - присмя се някой. - Охоо, от тук чак до Дунава.
- Той вдигнал цял воденичен камък. И като го метне от тук през Балкана, та право в Цариград.
Децата се спогледаха. Дали наистина беше така?
- А крачките му - много големи. Скачал от връх на връх и с глава допирал небето.
- Не хвърляйте, дявол да ви вземе, ще ме ударите! - чу се гласа на Сокола, който идеше отдолу.
Овчарчетата спряха. Соколът мина и ги изгледа сърдито.
Те се побутваха и подсмиваха. На рамото на Сокола блестеше брадва. Той отмина с бавни стъпки.
- Соколеее, я посвири малко.
- Посвири, посвири с кавала.
Соколът се обърна, усмихна се широко и пак закрачи.
- Кавалът ти откраднали, не можеш вече да свириш.
- Горският ще те улови, ще му кажем в коя гора сечеш.
- Сокол, Сокол, Сокол…
- Чичо Соколеее, не можеш да хвърчиш, пък си сокол.
- Орел, орел…
Децата крещяха след него, но той беше отминал и не ги чуваше.
- Да отидем за ябълки.
- Аз знам де има.
- Кой ще пази овцете?
- Няма да ги откраднат.
Овчарчетата слязоха надолу, край реката и се прехвърлиха през плета в една градина. Едно се покачи на ябълката и почна да бере. Ябълки падаха по земята и другите ги събираха и пълнеха пазвите си.
- Бягайте!
За един миг всички изхвръкнаха през плета. Само онова, което беше на ябълката, схърлузи на земята и стоеше уплашено на едно место - не знаеше къде да бяга.
- Проклятници, поразници - развика се Ганка и ги погна с камъни.
- Ганке, Ганке, какви сладки ябълки имате.
- Ела и на теб да дадем. Ето ти една.
Те се оттеглиха спокойно, а Ганка хвърляше камъни по тях и ги кълнеше.
- Господ да ви убие!
- Много ти здраве от козарчето.
- То ни прати на вашите ябълки.
- За тебе ще се ожени, козарска жена ще станеш.
- Ганке, Ганкеее, не можеш ни стигна.
Овчарчетата избягаха с весел шум нагоре, а Ганка ги погледна, погледна и се върна назад.

*
Овцете пасяха по Дълга поляна и се побутваха с глави. Едно голямо агне, наколеничило, дърпаше майка си. Звънците се обаждаха рядко - те бяха уморени. В далечината на север се виждаха пръснати бели облаци, увиснали във въздуха, като че ли ще слязат на земята. Те стоят на едно место и си избират път - чудят се коя посока да вземат. Западния хоризонт беше легнал спокойно върху билото на далечната височина. Там се сливат земята и небето. А оттам нататък какво има? Пак земя и пак небе. Ако се покачиш на височината, ще видиш друга земя и над нея пак небе. Колко е далеч. Зад ония планини е София. Там живее царят в голям палат колкото Балкана.
- Какви ли дрехи има царят?
- Той носи златни дрехи. Когото види, пари му дава. Ех, защо не можем да го видим!
- Колко ли пари има царят?
- Един чувал пълен! А какви гозби яде!
- Все млинове и печени пилета. По сто пилета му готвят.А пък ракия пие с големи чаши като казан.
- Какъв си е царят? Той с крака не стъпа на земята - возят го в големи каруци. Не, той язди кон, какъвто никой няма. Вран кон, с бяла звезда на челото. Юздите му златни.
- И след него вървят по хиляда войника.
- Като порасна, ще стана войник.
- И аз ще стана.
- И аз.
Всички ще станат войници. Ще им дадат по един кон, по цял ден ще яздят. Ще имат и саби - лъскави, като оная, на стражара, който дохожда зимъс в село.
Пладне беше минало отколе. Дядо Банчо лежеше под едно дърво и гледаше планината. Овчарчетата минаха край него.
- Я завърнете кравите ми - каза равнодушно говедарят, без да погледне към тях.
- Спи му се - пошушна някой.
- Сам да си ги завърне крастите, не съм му измикерин.
Те заминаха по поляната. Горе, край гората, се мярна козарчето. То вървеше с наведена глава, спираше се, търсеше нещо по земята. Магията го беше съвсем прихванала. То се изгуби в гората, а овчарчетата нададоха подигравателен вик след него.
По икиндия над Балкана увиснаха черни облаци и почнаха да протягат руната си на север. Избухна вятър и залюля гората. Дърветата се навеждаха и изправяха. Те се кланяха като попове. По небето блеснаха светкавици, чу се сподавен тътен.
Пастирите се разтревожиха. Дъжда ги завари на къра. Едва се добраха до Станчовата дайма. Добитъка се струпа около даймата, а пастирите влязоха вътре. Из въздуха течаха черните нишки на дъжда, небето бучеше, а светкавиците разсичаха облаците и ослепяваха очите. Сляха се небето и земята - дъжда плискаше, по хълма се свличаха пороища. Ниско бучеше реката, горите се люлееха и плачеха.
Дядо Банчо седна до огнището, овчарчетата гледаха дъжда, а козарчето глождеше една кора хляб. Добитъка стоеше неподвижен на дъжда. Мръкна, бурята не спираше, доловете ревяха, реката виеше, пороищата плискаха.
- Ами сега?
- Ще спим тука.
- Да накладем огън.
След малко всички се натрупаха около огъня. Дядо Банчо разказваше за морското чудовище, което живеело на дъното на морето и всеки ден изяждало по един човек.
- Де е морето, дядо Банчо?
- Далеч, момче, много далеч от тук…
- По-голямо ли е от Дунава?
- Ехе, какъв ти Дунав! Додето ти очи видят, все вода и вода.
- Ами какво има зад морето?
- Друга земя. Там живеят хора с четири крака и се хранят с риба и змии. През три планини беше морето - голямата вода. По него плават бели кораби. Какви ли са тия кораби? Колко ли е страшно да си в тях!
Вън съвсем пригьмня и бурята почна да притихва. Овчарчетата задрямаха около огъня, дядо Банчо хъркаше, подпрян до стената, а козарчето не спеше - гледаше с широко отворени очи.
То ще забегне - ще иде да се не види - през девет планини, ще търси вълшебното стръкче с четирите листенца. Ще го намери и ще се върне. Ако го не намери, ще се качи на един кораб, ще отплува по морето, ще стигне чуждата земя, дето живеят страшните хора с четири крака. И няма да се върне. Нека знае Ганка - няма да се върне!
Късно през нощта надникна месеца в даймата като око на циклоп. А пастирите спяха във фантастичното царство на приказките.

*
Защо си толкова хубава, Ганке? На устата ти цъфти червено цвете, очите ти засмени, а ръцете ти тънки… Когато се смееш, сребърни звънчета се отронват и звънят весело. Колко е сладко да те гледа човек! Като кога слуша кавала на Сокола.
Заесени се. Тревите изгоряха, а горите наведоха клони и побледняха. Брадвите на дърварите се чуваха по-често. Сеното прекараха в село и сливите узряха. Добитъкът се върна от Балкана.
Козарчето се спря сред една широка ливада. То потърка чело… Имаше една градина, в която живееше младо момиче. Колко слънце грее в градината! А момичето се смее. Ганка.
Там, дето лъкати реката и отразява сребърни блясъци, живее тя. И денем и нощем грее слънце там. В градината цъфтят много цветя, невидима ръка ги бере и ги посипва по главата на Ганка. И тя става с тях още по-хубава. Ганке, дай си тънката ръка!
- Пуста магия!
Козарчето наведе глава и затърси по земята. Нямаше и нямаше… Лъжеше ли дядо Банчо? Стръкче с четири листенца! Колко пъти го е сънувал. То кръстоса всичките ливади, рови по синорите - нямаше. Тревите бяха прегорели.
Във въздуха стоеше затишие. Козарчето се спря и загледа надолу - там дето извиваше реката.
Овчарчетата го приближиха, но то гледаше унесено и не ги виждаше. Какво ли мислеше?
- Урочасало.
- Не може да развали магията. Съвсем урочасало.
- И дядо Банчо не може да развали магията.
- И врачките.
- Змеица го залюбила. Отслабнало.
Козарчето стоеше неподвижно и гледаше там, дето лъкатеше реката.
- Пенчооо, събуди се, козите влязоха в гората - изкрещя някой в ухото му.
Козарчето се стресна и се обърна. Козите се не виждаха никъде.
- Красти, вълци ги яли!
То бавно се помъкна по синора с наведена глава и затърси чудодейното стръкче.
- Магьосан, магьосан!
- Коз, коз козици . . . Коз, коз козици…
- Окраставели.
- Шуга ги изяла.
- Козарче, козарче…
- Урочасало.
- Ганка няма да те вземе, защото пасеш кози и миришеш на пръч.
Но козарчето нищо не чуваше - то беше заникнало в земята и търсеше с очи. А зад гърба му звънеше веселият смях на овчарчетата.

сп. „Гребец”, № 9-19, 1935