Филип Марински

                В памет на сестра ми Мария

Тази мискинска думица Гюлдоню псува през целия си живот. Ама и тя му го връщаше: въвре ли се в ухото му, караше го да се втриса, като че ли е излязъл гол на Ветриво борище по Водици.
Разбра истинския й смисъл не тогава като ерген, когато баба му разстла новата си синя аба на миндера и я погали с длан, като че гали живина: „Гаткахме (2) го, чодо, и тъй, и инак и… най-манусип е да ти вземем Караянкоска Нюга.” Разбра го по-сетне, когато същата тая Нюга… Та тъй.
Тази дума смути душата и на осемдесет и девет годишния старец, вече пътник за Отвъд.
От три дни около кревата на Гюлдоню се мотаят близките му. Доню Гюлов умираше. Около него бяха синове и дъщери, внуците, жена му. Не беше дошъл само най-големият му син, че бил със счупен крак и в гипс. Край одъра на умиращия някой изказа мнение, че ще е най-добре Дончо, докторът - синът на Цвета, като се връща от София, да се отбие при вуйчо си в Пловдив и да го вземе с колата - и с гипсиран крак в колата бива. И, макар че от три дни очите на Гюлдоня гледаха някъде покрай челото му, все в една точка на тавана, сега при тази дума се извъртяха насам-натам, сякаш искаха да се скрият от това „мунасип”, после се впулиха отново в тавана.
Инсултът беше дълбок и необратим. Тъй каза докторът, извикан за помощ. Още като видя очите му, обърнати с бялото навън и падналата като отсечена лява ръка, която вдигна и пусна, докторчето отсече „Въпрос на дни.”
След доктора в стаята на болния се настани тишината. Върху екрана на онемелия в ъгъла на стаята телевизор се отразяваше като в прашасало огледало как влизат новодошлите, как присядат до умиращия, как го зоват - първо плахо и тихо и после все по-настойчиво, докато го извадят от унеса. Гюлов Доню за секунди сякаш идваше на себе си, събираше с мъка и усилие трескав поглед върху лицето на викащия го и отново потъваше в дълбокото. Имаше, значи, все още едно кюшенце в поразения му мозък, което държеше връзката с този свят. То беше като последна искрица в покритата с пепел главня на дотляващо огнище, която само бурният вятър може да накара да проблесне.
Ако можеше Гюлдоню да говори, сигурно щеше да разкаже много неща от дългия си живот, за да не носи товара им Там. Сигурно нямаше да отмине и това, защо тази нищо и никаква дума „мунасип” терзаеше душата му… Откъде щеше да започне ли? От онази човешка навалица в църквата, чакаща причастие, разбира се…
… Службата беше свършила и богомолците кротко се занареждаха пред олтара. Много народ беше на този Великденски празник и хората се усещаха все по-близо един до друг от напора на следващите. Тъй и Доню се видя притиснат до Зора, а пред очите му, на педя разстояние - косата й. Дълга и руса, измита с отвара от букова пепел, тя непокорно изтичаше изпод трендафилите на забрадката й. Дъх на планинска усойка носеха тези потоци и, омаян от хубостта им, Доню захласнато гледаше как тази свилена коса краде жълти отблясъци от маналите (3), а свещите оглеждат люшнатите си пламъчета в нея.
Отдавна учестяваше пулс Донювото сърце, когато срещнеше Зора. Пет години по-малка от него, тя винаги даваше да се разбере, че е наясно какво искат да й кажат очите на този израснал и втасал за женене мъж. Тъй, преди още да го бяха изрекли с думи, сърцата на двамата бяха казали всичко.
Там, в черквата, Доню усети една потребност да се докосне до това чудо златисто. А не биваше! Беше грозно и си беше чисто светотатство - там, в божия храм да дава воля на плътски желания. Ала Доню го измисли! В едни свещник вдясно и напред от него, нагрята от пламъците свещ бавно се сгъваше встрани. Присегнал да я вземе и угаси, Доню усети със страната си плътния допир на Зорината коса. Тъй близко и силно я усети, че колената му омекнаха. Изправил се отново зад Зора, момъкът видя как момичето бавно извърна глава и нежно притвори клепки. А когато ги вдигна, зениците на светлите очи излъчваха щастие.
Какво беше нататък ли? Беше броеница от драгост.
Хорото вървеше неподредено, ако до Зора не беше Доню, попрелката (4) беше недовършена, ако двамата не са заедно… И вървеше животът като безкраен празник, докато един ден…
… Един ден портата на Гюлоската къща хлопна и в двора влезе стара Караянковица. Донювата баба я посрещна ухилена, затвориха се двете в долния кат и какво са думали, какви сметки са правили - след седмица Донювият баща върна сина си от външната порта.
- Немой ме връща, не видиш ли, че съм тръгнал да товаря сено.
- Сеното ще почака. Вържи кобилата о плета и влез вътре!
А вътре в стаята:
- Седни и чуй какво ще ти река!… Време ти е да се задомиш, а както усещам, не можеш да си сториш хесапа (5) както трябва… Не ми пресичай приказката, зная какво ще ми речеш - Зора! А какво ще ти донесе Зора?… Затова мисля тебе да не те питаме, га да сечем тая работа.
- Питайте ми сърцето, щом мене няма да питате! - опита да се защити Доню.
- Когато става дума за ниви и ливади, за жива стока, за чували вълна и мяхове със сирене, сърце се не пита! - отсече бащата. - Надиплена ималка (6) не тежи, надиплен фукарлък не радва! Пък ти си си турил глава да надиплиш фукарлъка с тоя на Зора. Възгеч!
- Е, тогава? - запита Доню.
- Нюга! Най-мунасип е да вземем Караянкоска Нюга. Е, вярно - има малко навдигнатко под калашника й, ама ти няма да я седлаеш, я… Къде може да се мери Зориният род по ниви, имот, стока със стария Караянко?!
Теменуга Караянкоска в лице беше като писана, но малката, все още едва забележима гърбица, я правеше плаха и несигурна, караше я да се усеща белязана. За това повдигнатко под дрехата й говореше Донювият баща. Него, навдигнаткото под калашника на Нюга, старата Караянковица реши да плати на първо време с двайсет лакти вапцана аба. Сетне щеше да додаде и стока, и земя, и пендари…
Тя ще му подражее (7), ще му подражее! - беше отсякла старата Караянковица, притискайки топа аба в скута на Гюловица. Старците чукнаха по филджан ракия, съгласиха се, че е мунасип, и го сториха истина.
И тръгна тя, една такава тръгна - без ищах, без сърце, без радостчица. Ако имаше все още радост - тя беше крадена и идеше от това, че докато бабиците разнасяха армагани по дворовете на Гюловци и Караянковци и се стягаха да разгласят годежа, Доню късаше лакти по зрелите ниви, на които жънеше Зора. Промъкваше се и пълзеше в неожънатото, та хем да го хора не видят, хем да е близо до нея. Да я гледа, да й говори, да я слуша, да я усеща близо до себе си.
- Язък за момчето! Превиха му врата…
- Зарежи тая работа. Хубавко си направиха сметката Караянковци, ама и Доню, галиба, хич не е против.
- Че за какво да е против човекът? Заради нищо и никакъв кусур на една жена, отведнъж да се видиш сайбия на имот и на стока. Лошо ли е?
- Без драгостчица живот се не захваща, ей!… Ще затрият живота и на двамата…
- От една работа, сторена без мерак, хаир няма! Тъй знам аз!
Ей такива едни приказки не даваха мира на селото. Селска уста - плевнина врата, запушване няма.
А Зора… Зора като разбра, че работата върви към сечене на годеж, заотбягва Доня. Един ден, като си жънеше, закачи сърпа на рамото си и докато правеше въже за сноп, огледа се на всички страни, че се обърна към мястото, където в нивата, полегнал на кълка, Доню кълцаше със зъби сламка и я гледаше.
- Това да ти е сетно, Доньо. Не идвай повече, няма за какво. Върви си при главеницата. Там ще те посрещнат с ихтибар (8). И барем ще си изправен, няма да се сурнеш по корем.
- Важното е, че аз нямам мерак да ида! Пък и нищо не е станало. Хорски приказки са това, мене слушай.
- Не е било Караянковци да решат нещо и да не е станало… С добро те моля, не идвай повече!
Доню като да хвана приказката й на плитко и на другия ден пак се изкашля от фундуците край Зорината нива. Зора чу и като събираше в движение сърп, паламарка и торба, провикна се към отминаващата за махалата комшийка:
- Како Шино-о-о! Чакай да си вървим заедно, че ми е нещо нефелито - и тичешком настигна жената.
Доню остана в храстите, обеднял като просяк. Там той изведнъж разбра, че онова, несравнимото, е превалило зад баир и връщане няма. А нататък?
Нататък го бяха измислили.
Обявиха годежа и бележиха ден за сватбата.
А в този ден, както си му е редът и по обичая извикаха Гайтан Георгя да обръсне зетя.
Доню, подбраден с бял кенарен пешкир, седеше на хармана под клонатата череша на купешки стол. Гайтан Георги беше закачил бръснарския каиш на сух, откършен в дъно черешов чеп, а таса с топлата вода беше затъкнал в чатала на черешата. Бавно, без бързане, бръснарят наклабучи пяната, опита с нокът наточения бръснач и започна:
- От зет, дето го е моя ръка бръснала, много деца чакай. Кадемлия ли съм, късметлия ли - не знам, ала е тъй. Кога жениха на Пахуня големия син…
Гюлдоню не го слушаше. Точно срещу къщите, отсреща по Самарите, нещо блесна - веднъж, че дваж… Жетварка размяташе големи, пълни и дълги ръкойки жълта пшеница и те лъщяха на слънцето. Вързала първия сноп, жетварката рязна височко за въже и запя:
„От мен без изин (9), юначе,
когуну срьощнеш да галиш…”
Познатият, обичан глас помилва ухото на Доню, а сменните думи на песента свиха сърцето му, та го усети колкото орех. „От мен без изин, юначе”, а не „от мен ти изин, юначе…” Зора беше намерила този начин да прати открито хабер на младоженеца колко силно се противи сърцето й на всичко това, което става в махалата.
Доню нададе ухо в песента. Гайтан Георги продължаваше да бъбри, бръсначът стържеше четинясалата страна и пречеше на младоженеца да слуша.
- У-у-у уф! - изпухтя ядно Доню, вдигна ръце, вклещи китките на бръснаря в яките си пръсти и ги отлепи от страните си. Ръцете му трепереха от вълнение.
- Пусни ме, мечко! Ще ми потрошиш китките… - простена Гайтан Георги и направи опит да се освободи.
- Шъ-ъ-ъ-ът!
Отсреща, на Самарите, пееше Зора. Размяташе ръкойки и пееше. И с песента си казваше всичко.
Доню изчака края на песента и една дълбока въздишка, дълбока и покъртителна, се изтръгна от гърдите му: „ О-о-о-о-ох!”.
- Доню, сине, немой въздиша! Запей и ти, сине, запей „Теменуго, Теменужке!” - провикна се престорено весела стара Гюловица някъде от двора, откъдето беше чула песента на жетварката.
- Аха! -само рече Доню, което се разбра като „Така става то!”
А когато отидоха да вземат Нюга - сърцето му не трепна. То беше се свило в най-тъмното ъгълче на гърдите му като бито животинче и трепереше. Как сватбари и момари показваха салтанатлък и бабаитлък, как сякоха пазарлъка за момата, как доведоха двата бели коня - кон и кобила - и качиха младоженците, Доню като че не видя. Всичко сякаш ставаше далече-далече от него и той - спокоен и равнодушен, наблюдаваше цялата тази дандания някъде отстрани. Вървеше, където му кажеха, правеше, каквото му наредяха… А пред очите му блясваха като мълнии, разметнати срещу слънцето, ръкойки зряла пшеница… И онзи напев, нарочно променен: „От мен без изин, юначе…” Изплува младият мъж от този безкраен унес, чак когато някой му помогна да възседне, бутна в ръката му повода на бялата кобила с невястата и рече: „Карай!” Гайдите подхванаха невестинското кланяне, както е по обичая. Край! Това беше.
Отиде си сватбеният ден, разотидоха се хората. А на другия, по примрак, Доню отвори вратата на кьошка, където Нюга редеше в сандъци невестинската си руба, и рече:
- Хо, докато оправиш сандъците и нагодиш вечерята, аз ще ида до магазина да кракна, цигари да си взема.
Кракна Доню не само до магазина. Като взе цигарите и излезе, в окото му се мярна онази нива, от която преди два дни Зора беше пяла. Насреща беше нивата, затова… И без да разбере как, Доню се усети, че улови пътеката за Самарите. Преди да тръгне по нея, се огледа и като не видя никого, бързо се совна (10) между дърветата.
Когато излезе на нивата, вече се смрачаваше, та купчините неизвозени снопи чернееха. Доню намери мястото до камъка, където беше седяла на пладнина Зора и сам седна. Поседя в мрачината, вдиша дълбоко няколко пъти, сякаш искаше да усети въздуха, който тя беше дишала, и внезапно усети как го връхлита желание да допре страната си до онази коса, която го опи в черквата онзи Великден… И тогава Доню бавно затвори очи и легна ничком в стърнището. То си беше истинско стърнище - с бодящи срязани сламки и паламида, с хардал и камъни, но той прекарваше през него галещо ръката си, сякаш галеше буйните потоци, преливащи под забрадка с трендафили.
Колко беше лежал тъй - Доню не помнеше, ала тази вечер запомни завинаги. Помнеше я, когато се родиха двете му деца. Сещаше се за нея и при всеки допир до Нюга и наред с радостчицата, която му носеше, караше го да чувства гузен. Защото Нюга беше жена като бабулчица (11) - кротка, хрисима и грижовна. Над децата трепереше, гледаше нищо да им не липсва, а него, Доню, гледаше като Господ. Като събереше всичко това накуп, мъжът сам се упрекваше: „Какво искаш от тая женица, а? Кажи!”… Кому да каже Доню и как да го каже?! Сърчището, пусто да опустее, се не отваря! То я не пуска да влезе. Пък и как да й място отреди, когато другата не пуска да влезе. „От работа без мерак, хаир няма - тъй знам аз!” Кой беше рекъл тази приказка? Който и да е бил, стигнала бе приказката до ухото на Доню. И толкова години по-късно Доню се чудеше: аферим ли да му рече или да го псува, че беше познал. В неговия случай беше познал!
А Нюга завехна.
От какво - никой не знаеше, та пак тръгна гаткане. Едни се кълняха, че от студено сърце най-лесно се умира. А да се найде някой да рече, че сърцето на Нюга не мръзне? Няма, я… Други ровеха в още по-невероятното - че от пинтийлък (12) Нюга си недояждала. За трети работата била от ясна по-ясна - Нюга си била болнава от времето, нали за това старият Караянко я дипли с толкова имот, дорде я ожени.
Тъй или инак, женицата тръгна назад и стъпи в гроба.
А Доню? Сега какво?! На млади години с две деца без майка? Не ще би, трябва да му се търси колая… И колая се викаше Калуда, поокъсняла мома, която прие в сърце и Доня, и децата му. Народи Калуда още два пъти по толкова, изкути (13) ги всичките и Доня не остави без грижи. Да, ама…
… Някъде къде шосето до Кьорпеткови изфорсира кола и млъкна. След малко в стаята на умиращия влезе с патерица големият му син. На повикването му Доню не реагира. Изглежда онова светло кюшенце в мозъка му, което почти три денонощия държеше връзката с този свят, вече гаснеше. Само непоразената ръка на смъртника зашари с пръсти но завивката, сякаш търсеше нещо.
И кой можеше да знае, че Гюлов Доню погалва за последен път онова стърнище, което за него беше нежно и меко като буйна моминска коса, пличнала се като свила изпод забрадка с карамфили?

—————————–

1. подходящо
2. редихме
3. свещници
4. седянка
5. сметка
6. имане
7. ще му стане драга
8. уважение
9. разрешение, съгласие
10. провря се
11. буболечка
12.скъперничество
13. отгледа