БЪРБОРКА
1.
Реката Бърборка, която
тече покрай вашто градче,
играе през цялото лято,
тъй както играе момче:
лудува, шуми и се плиска,
лети, сякаш има крила,
поема решително риска
да скача от остра скала,
закача се с пътя и с всяка
мушица, тревица, бразда,
в зората се вслушва и в мрака,
попила небе и звезда.
Ще стигне далечни простори.
Но днес и надлъж, и нашир
бърбори, бърбори, бърбори
реката Бърборка безспир.
Надвесен над нея, макар че
понявга навява тъга,
послушай с усмивка, другарче,
реката Бърборка сега.
2.
Живее из мене отдавна
безстрашен и доблестен рак.
Загубил е в битка неравна
/броиш ли?/ той осмия крак.
А има най-страшните клещи,
с размах и широк, и жесток,
но мрази затуй да се плещи,
намръщен, потаен и строг.
А има най-здравата броня,
кафява и черна по мрак,
но той за това не напомня,
защото е тайна все пак.
Когато луната изгрее
над всяка душа и предмет
и щурави песни запее
щурчето, нали е поет,
бедата започне ли своя
зловещ, ненаситен парад,
той храбро се хвърля във боя
и тръгва безстрашно назад.
3.
Да кажем, че нейде по пладне
дървото отрони листо,
и то във водите ми падне,
и трепне в предчувствие то,
и види го малката жабка,
която брои до едно,
и с ножици в дясната лапка
скрои превъзходно платно
за чудната жълта черупка
от ореха, който откри,
а после най-вкусно изхрупка
мишленцето сиво Кри-Кри,
ще може ли в таз платноходка
сред бури и бисерен прах
из разни моря да се мотка
с моряшка фланелка, без страх?
Поклащам води: - Невъзможно,
макар и под славно платно.
Защото е много тревожно,
че още брои до едно.
4.
Отвек си е такава:
на дъното лежи,
каквото и да става,
не пее, не тъжи.
Говоря й сърдечно:
- Нима ти можеш вечно
на дъното да си?
Тръгни и се търси!
Тя нищо не отвръща,
Не пита: - Накъде?
Самичка си е къща -
нехае, спи, яде.
И с пясъка се слива,
нещастна и щастлива
без песен и сълзи -
немее и пълзи.
Простори не копнее
и няма си мечта.
Тъй мидата живее.
Но жива ли е тя?
5.
От години точно триста
сред тръстики и папур
цапа ми водата чиста
този хубав костенур.
Днес зададох му въпроси,
Кой разумен, кой пък щур:
що върху гърба си носи
вечно своя тих къщур?
Що не плаче и не пее
като онзи хубав жаб?
И не смее да се смее -
От това не е ли слаб?
Що си няма честни рани
като всеки честен риб?
И не иска да се брани
като ракът храбър Щип?
Отговаря с дума бистра
след година, няма спор:
- Как тогава аз до триста
доживял бих в теб, Бърбор?
6.
Ходи в мене хубав плъх,
цял обрасъл в пух и мъх
и тъга добра личи
в бляскавите му очи.
Но защо е тъжен, щом
тук намира си храна,
светлина и топлина,
има си и спретнат дом?
Питам го - не ще да каже,
тропва ядно с лапка даже.
Всички го обичат тук -
слушат тръбния му звук
в радост или при беда
риба, жаба, рак, звезда.
Ни добър е, нито лош,
не е грозен, ни красив -
вярно, мъничко е сив
даже в непрогледна нощ.
Днес ми каза с тиха нотка:
- Няма в тебе… водна котка!
7.
Пасъл, пасъл, пасъл
сладък водорасъл,
сомът се завръща
в родната си къща.
Сресва си мустаците
също като раците,
зъбите си мие,
както ваште - вие.
Водорасъл пасъл,
пасъл и порасъл,
сомът се загръща
в родната си къща.
Ровнал се из тинята,
той заспива в синята
утрин като тази,
за да се опази.
Ври, бушува, шава
вече в мен гълчава -
дреме той, сънува.
И си съществува.
8.
Змията из мене се вие -
тъй гъвкаво, зло острие.
Но може би знаете вие,
не е тя опасна, не е.
Защото зловещите зъби
не крият отрова поне
и колкото тя да се зъби
не е тя опасна, о, не.
Но щом я настъпят, тя спори,
облещила влажни очи,
и съска, когато говори,
и плаши, дори да мълчи.
А иначе в лято и есен,
прегърнала някакъв ствол,
тактува си моята песен,
напомня ключенцето сол.
С другари добри другарува,
обвила върби и брези -
и в мен развълнувано плува,
но никога в мен не пълзи.
9.
Синьо, синьо - от небето,
светло - ей от този ден,
златно, златно - от полето
и прозрачно като мен
то пред смаяни очи
непрекъснато хвърчи.
Питам го: - Защо така? -
то ми махва не с ръка,
а с крилцата си, в които
крие нещо ветровито.
Трепка-трепка, пърха-пърха
над тревата островърха
и току се приводни
върху плискащи вълни.
Но какво е то, какво е,
щом сега е само мое?
Не е птица, ни мушица
тази божия душица.
Просто то е водно конче,
водно конче-вихрогонче.
10.
Бърборка да бъбри не спира,
тъй както нататък върви.
През остри скали се провира,
поклаща листа и треви.
Соли я на риба сълзата,
боли я съдбата на рак,
вали я дъждът мълчешката,
дели я и остров, и бряг.
На всички тя мигом отвръща
я с дума, я с някакъв знак,
защото на всички е къща,
защото на всички е праг.
Тя става огромна накрая,
по-плавна, по-бавна. Но пак
не спира, чудесно го зная,
да бъбри и в слънце, и в мрак.
Ти чуй я. Не спи тя. Будува.
Не ще те остави тя сам.
Защото тоз, който пътува
е винаги много голям.
