Анита Коларова

Осем хиляди загинали, от които 1764 българи, в битката за Тутракан! Реки от кръв!
Жертвоприношение пред олтара на родината. Паметник-светиня! Подреден и старателно поддържан като Трептов парк в Берлин, но някак си по-интимен в самотата си. Всяка година през първата седмица на септември тук идват хора от цяла България, за да отдадат почит… Единствен от президентите ни е идвал Георги Първанов - това сочат фактите.

БЪЛГАРИЙО, ЗА ТЕБЕ ТЕ УМРЯХА

Неголяма алея с гъсти дървета. Единственото гробище в България, което съм виждала без бурени и запустение, милвано от грижовни ръце, лежащо в родна пръст на 9 км. от Тутракан по пътя към с. Шуменци. Най-голямото военно гробище от войните за национално обединение на България! След него навярно е Сливнишкото.

Като част от Южна Добруджа, окупиран от Кралство Румъния през 1913 г. и превърнат с европейска помощ в модерна и силна крепост, Тутракан е освободен само три години по-късно. Толкова ни е траяло търпението. Атакувана от Трета българска армия, под командването на генерал Пантелей Киселов на 5 и 6 септември 1913 г., крепостта пада само за 33 часа! Градът вижда изумен една от най-драматичните битки в цялата ни военна история. И ликува - отново е наш!

После всичко се превръща в история. Въпрос на рицарска чест за два братски народа, насочили оръжия един срещу друг. Прегърнали се братски пред отворилия се ров. Защото:

Незабавно след епичната битка командването на IV пехотна преславска дивизия приема мъдро държавническо решение - всички убити на бойното поле български, румънски и немски войни да бъдат погребани достойно във форд № 6 на румънската укрепителна линия на крепостта.

„МЪРТВИЯТ НЕ НИ Е ВРАГ”

Мъглата упорито тъче гъсто платно за саван. Чернеят се двете оръдия тип гаубица „Круп”, разположени вляво и вдясно на арката. Мокрите, зъзнещи върби са свели чела. В краката ми тупва тежка кафява сълза - кестенът плаче с плода си. Навеждам се и вземам за спомен твърдото лъскаво топче. За спомен. Мъжка сълза! Нося го в женския си юмрук. Септември се лута между покоя на вечността и блудния вятър. А вятърът е древен номад, скитник, не знае той що е родина. На него ли да се доверим?

Извисява се параклисът - бяла незапалена свещ до онемяла камбана, белеят пътеките, посипани със ситни камъчета, белеят бордюрите и мраморните плочи с имената, белеят гробовете- нежни, кротки и примирени в широки, опънати като по конец редици - две вкаменени роти, които вече няма да чуят команда: „На нож!”. Всичко е бяло, чисто и праведно като ненакърнимата чест. Това е „друг полк”. Няма врагове. Няма омраза. Нито бойни тръби. Нито жажда за власт. Нито алчност. Само кървавите рози с утринен полъх на прясна роса напомнят, че някога тук е имало бран, вълчи ями, укрепления, картечни гнезда и грохот. Под двете огромни могили, всяка със забит отгоре кръст, лежат безименните кости.

Висши чинове и редници спят един до друг. Пробягват сенки. Смърт или безсмъртие е целунало челата? Зачеркнало пътя към дома, откраднало младостта, събудила се само след една нощ с побелели коси, с откъснат крак, с разбит череп, с пропадане в небитието…

Храбри чеда на България от Лозница, Горна Малина, Каолиново, Каспичан, Нови пазар, Провадия, Аврен, Ветрино, Димово, Смядово, Ветово, Перник, Тетевен, Преслав, Враца, Разград, Никола Козлево, Ябланица, Сливница, Добрич, Антоново, Търговище, Попово, Дългопол, Исперих, Самуил, Своге, Вълчи дол, Трън, В. Търново, Златица, Варна, Годеч, Ботевград…

Неизорани ниви! Сираци, невидели бащите си дори за миг, бащи, невидели родените си само ден-два след смъртта им деца… Горест.

Разпилени писма, недосънувани лица, неизречени признания, неизмолени прошки, безутешни вдовици, братя и сестри, майки и бащи… Съдба.

И сърца, с последния си удар запечатали една единствена дума: РОДИНА!

Вечно жилище. Тишина. Внезапен оръдеен изстрел! Затискам с две ръце ушите си и пак чувам грохота на яростта и дързостта. На приливи и отливи фронтът се връща. Спри, сърце, заклевам те, оглушей завинаги!

 НЕЗАБРАВА

Когато завеят зимните вихрушки, които са страшни в този северен край, и степният вълк, водачът на глутницата започне да снове между гробовете и да вие срещу месеца, на тях ще им е топло под снега, ще са щастливи във вечното си жилище. Дано само никога, никога да не узнаят какво ни чака нас - техните потомци в бъдеще, защото забравихме да се обичаме в името на родината!

Поклон пред вашите кости
пред подвига ви мощенъ
пред ваши духъ гранитен
пред ваши гробъ свещенъ
не ще събуди никой
покоя ви всенощенъ
Почивайте спокойно
сънъ сладъкъ и блаженъ!
               /Един неизвестен автор/