Таня Танасова-Тодорова

Годините напипват пътя.
Да се обръщам ли назад?…
Ах, колко хора, колко пъти
едно и също все твърдят:
Че прошка нямало за никой -
щом си роден на този свят
все някога смъртта те спипва
и дълго свещите горят.
Горят в Провадия, в Боженци
и в София, и в Дългопол,
където пуснатото зрънце
пониква, расне, става бол.
Душата на поета сее
зрънца, слънца и доброта.
А ние жънем, песни пеем…
след всяка дума - по сълза.
Да, пътят свършва много бързо
дали е равен или не.
С живота винаги забързан
май не сме били насаме.
Все пак остава. Не се лъжа!
Остава нещо да пламти -
една усмивка, малко тъжна,
и поглед, пълен със звезди.

2000 г.