РОДИНА
РОДИНА
„Призри ме, спаси и помилуй,
ти стара, прастара Родино!”
Ем. п. Димитров
И ето при тебе
отново се връщам,
целувам смирено
там цветния бряг.
В очите ми сълзи
низронени капят -
и пеят в лазура
прелитащи птици.
Полето ме среща
с усмихнати злакове,
гората ми шъпне
сърдечни слова.
Аз сякаш се раждам
наново сред тебе,
о, родна земя:
упойвай ме сластно
с дъхът на цветята,
с лазурната песен
на свойто небе.
Аз свеждам смирено
чело, - благославям
узрялите тучни поля,
и шъпна унесен:
честита бъди
навеки, свещена Родино!
Аз страдах и плаках
по чужди земи -
и с болка към север
извръщах очи.
Но тъмни балкани
преграждаха взор,
и сини мъгли
сплътени закриваха
лазура на родни простор.
Там спяха сред мрак
поля и долини,
разсечени от бистри
и бързи реки.
Жадувах да зърна
полетата родни,
горите вековни
и нашите бедни села -
с колибите черни,
с кошарите, дето
спят тучните руни стада.
И брата селяк
с очи богомолни
в полята забързал,
привикнал на труд -
в сърцето с дълбока
и мъдра любов -
и с трепет пред Бога:
всемъдър дарител
на всички блага!
Родино, честита
навеки бъди!
С любов ни приемай,
изпращай ни с скръб.
Кръз мрака високо
ще дигнем светилник -
и в свода ще блесне
лучиста звезда -
пречиста любов.
И твоето име
ще бъде за нас
към подвизи зов -
ще бъде закон!
—————————–
сп. „Обществена мисъл”, година VІ, книга 2, февруари 1925
НОЩЕН ДЪЖД
Глухо плиска дъжда във прозореца…
Тая нощ сякаш е бездна зинала
и небето се губи в просторите,
като сянка, злокобно преминала.
Вътре в стаята самичък, заключен,
аз мълча и си мисля за клетата -
онзи страшен, онзи тягостен случай -
със момичето под колелетата.
В тая нощ на зловещност, когато
глухо плиска дъжда във прозореца,
сякаш чувам как гърмят колелетата
и шумят насъбраните хора.
Мълча. Как ме гледат разтворени те -
тия мъртви очи на момичето!…
Равнодушно се трупат там хората…
А в душата ми вехнат помничета.
И не смея да прошъпна аз име,
да не назова това на клетата;
само мисля, мълча и боли ме
за момичето под колелетата.
ГУРБЕТЧИЯ
След скитане дълго се връщам
в тебе, родна безплодна земя -
закопнял за бащина къща
и за майка остала сама.
Няма край теглила по гурбет
низ световния горестен път,
а годините глухо вървят
и стареем ние в божия свят.
Тъй е Бог отредил!… По света
да се скитам, да тичам за хляб -
и в далечна земя, в самота
да тъгувам аз, майко, за теб.
Ех, неволя!… Но де по-добро?
Не веднъж ли свиреп като смърт
ме настигал вятърът в път,
и валял ме е дъжд из ведро.
Ала има ли дни за живот,
ще забравя неволи, тегло -
и в тебе, мое родно село,
аз ще бъда със дом, със имот.
сп. „Демократически преглед”, година ХVІІІ, книга ІХ-Х, ноември-декември 1926
