САМОТА
САМОТА
Градът е стар, изглежда запустял,
дохожда само поща във неделя.
Години гледам през прозорец бял
как жителите гинат от безделие.
Несретник там се скита край брега,
в морето дири дългочакан кораб.
Ей пак дойде нечакано снега,
но аз ни срещам, ни изпращам хората.
Изпратила съм само мъртъвци
и в тази стая със стените сини
сънувала съм сватбени венци,
минавали са покрай мен годините.
И всеки ден изпридам ново повесмо,
и всяка вечер сричам книгата любима.
Дори и не очаквам никакво писмо,
защото никой вече не ми помни името.
***
Ако зажалиш нявга за драмска ракия,
дойди на гости
с кон шарколия.
Татко ракия ще ти налее,
старите песни ще ти попее.
Ако зажалиш нявга за одринско вино,
дойди на гости
кротко и мирно.
Мама ще вино от изби извади
и мойта жалба ще ти обади.
Ако зажалиш нявга за момини устни,
прескочи нощем
портите пусти.
С одринско вино, с люта ракия
момини устни ще те опият.
БУРИ
Когато буря забушува над земята
и на небето заиграят мълнии,
и прах подгонен въздуха изпълни,
забрулени дърветата в гората
изтръпват в ужас и простират клони,
като ръце над бездни и падини,
прегръщат се страха си да прогонят,
додето бурята далеч отмине.
В такава нощ на неизвестност безутешна,
когато бурята извий над мене
и аз простра ръцете си ранени,
кои ръце протегнати ще срещна?
Като прекършени от буря клони
на скута ми ще паднат, ще треперят.
Додето бурята невярна гони,
те само там опора ще намерят.
У ДОМА
Мама хвърля трошици на птиците -
те над двора летят на ята.
И от нейните тъмни зеници
капят тежки зърна доброта.
Като птици децата ти пръснати
прелетяват понякога тук
и през зимата в нощите късни
твоят дом е далечният юг.
Дните детски минаха под твойто дихание.
И днес, майко, ти с мисъл ни храниш
и с зърна доброта от ръцете, очите
с тях глада си в света да наситим…
Но напразно е всичко, напразно
и остават ръцете, очите ти празни!
ПРОСТА ПЕСЕН
Любимият ти често е на път,
лодкарят с ладията пак замина.
Конопените цветове цъфтят,
девойко малка, в твоята градина.
От тоз коноп какво ще изтъчеш?
Платно за ладията по света
или въже сама ще изплетеш
да я привържеш здраво за брега?
На връщане любимият ти бърза,
ти за въжето не мори ръце,
а по-добре кажи ми - как привърза
това свободно скитнишко сърце?
КАМЕНАР
Безкрайни нови пътища
изплитат гъста мрежа,
от пусти горски къщици
до светнали крайбрежия.
Но каменарят беден
знай само път единствен -
от родното си село
до склона каменисти.
Той чука там прегърбен
сам камъни до късно
за пътища, за стълби
и за гробове кръстове.
Защо ли му са пътища?
Към неговата къща
планинската пътека
отива и севръща.
За хижа до земята
и стълби са ненужни -
той, птиците и вятърът
без стълби влизат дружно.
И се усмихва само,
и със усмивка тука
надгробния си камък
през цял живот сам чука.
УТРО
I
Върхът надява светла риза
над свойта сива твърдина,
зората по скалите слиза
като пробудена жена.
Пристъпва като сянка лека,
запява утринен псалом
и със планинските пътеки
навлиза в всеки селски дом.
II
Морето с раменете мощни
далечни кораби люлей.
Един рибар, все мокър още
вечерната си песен пей.
В очите си той носи здрача
на задимената кръчма
и дигнал празен кош, сам крачи -
и търси пътя към дома.
Но кошът и домът са празни
като самото му сърце.
Сега е мъртъв за съблазни,
сега леглото му е цел.
Той ляга, без да се събува,
пропада в страшна тишина
и в тази тишина сънува
далечна хубава страна
и по избухналата радост
познава стар, жадуван бряг,
и вижда как момиче младо
изпраща там един моряк.
ЖАЛБА
Цветето на стаята тъгува -
от години чака своя плод.
Гледа през прозореца и чува
гръм през пролет в тъмен небосвод.
То не знае плодните полета -
душен кът е неговият свят;
вижда само долу, че дървета
над главици детски ръсят цвят.
И вода едва приема бледно
то от слаби старчески ръце.
Мисли си: „Аз можех да отгледам
пъпчица под моето сърце!”
Минаха за майчинството дните,
майко, неродила ни веднъж.
Другите цветя са вън честити,
че ги къпе пролетния дъжд.
Вечер погледни във тази стая -
как живей старица в тишина;
само пеперуда тук играе
и пилее сенки и петна.
НАШАТА ЗЕМЯ
Пронизва слънцето простора
и над дъбравата клони
и тя е като тежък кораб,
закотвен в твойте дълбини.
И като тъмната дъбрава,
така сред твойта древна степ
един народ, земя корава,
забил е корените в теб.
Орачът радостно нагазва
да сее плодните бразди
и буди в сънната ти пазва
праха на славните деди.
Дълбоко в теб клокочи нощем,
шуми подземната вода
и вятърът разнася още
ек от прабългарска езда.
С еднаква обич ти обгръщаш
мъртвец, и зърно, и живот.
И ти, земя, една и съща
различен даваш всеки плод.
Земя - от пръст, метал и камък
еднаква ти си всеки миг,
но със коравия ти залък
расте един народ велик.
