Георги Домусчиев

стихове в проза

В ТИШИНАТА НА НОЩТА

Нощ тъмна и царствено-спокойна е надвиснала над изморения от кипежа на деня град. Като далеки и едва уловими спомени мигат на тъмния небосвод безброй звезди. Носи се свежият и тънък аромат на цъфнали сливи. Всичко е спокойно - царува някакво тайнствено безмълвие. Като унесени и вслушани в нещо изничат тъмните фигури на дърветата. Не се чува и най-малкият шепот на листата. Сякаш сдържана и страстна въздишка се усеща в този сладък и свещен покой. И нещо успокояващо, като сладък и лечебен балсам се разлива в гърдите…
Но в тая царствено спокойна нощ, като да чезне сърцето по нещо отдавна желано… Ония неизразимо сладки копнежи, с които сме се залъгвали цял живот, се нижат като задрямали спомени. И отново като да мамят те желанието към безкрая на едно непознато блаженство… Но скръб, тиха и безмълвна като тая нощ, гнети душата. Защото всичко преживяно досега изглежда като досадна и празна шега… И сълзи невидими и никому непознати почват да душат гърлото.
О, сърце мое, колко такива нощи на съзерцание и омайна прелест си преживяло ти!

НА ПОГРЕБЕНИЕ

Край изровения гроб ти стоиш, мили мой, смутен от безполезни и мъчителни мисли. И някакво ледено вцепенение те обзема и в душата ти като да цари дълга зимна нощ. В пустинята на тази нощ отеква като зловещо ехо само шумът от пръстта на ковчега. Ах, тоя глух и странен шум!… Може би само мъртвецът не чува вече тоя шум по покрива на своето вечно жилище. И гледаш ти безучастно, мили мой, как всеки равнодушно хвърга шепа пръст в гроба. И нещо неизразимо на проста човешка реч се прелива у тебе като вълните на мътно и страшно море… Ти виждаш как живият бърза да скъса връзки с умрелия, като че за света мъртвецът е без цена. И всички, като подгонени от някакъв страшен призрак, бързат да се отдалечат от прясната купчина пръст. Като да искат те по-скоро да изличат от душите си мисълта за неизбежния край… Да бързаме и ние, мили мой, по-скоро да излезем от оградата на това гробище. Хайде, назад, пак към безумно веселия и шумен живот… Защото само там чвовек има цена за себе си и за хората. Да бързаме, тръгвай, защото само там ще забравим ужаса на нашето битие!

ПРИКАЗКА

Слушайте, деца, тая малка приказка… Знаете ли вие каква сурова фигура има той? Не, не вярвам да знаете това… Ами че вие не сте имали още както трябва работа с тоя суров деспот. А вие непременно ще имате работа с него… Не, нещо повече - той още отсега е почнал да гнети дори и вашите души.
Ех, ако ви го опиша, не бихте желали никога да го виждате… Той е облечен в такава сива и печална тога - като да е взел плаща на някой мъртвец. Лицето му е червено, дори мораво. По него се чете нещо неумолимо и непознаващо състрадание. Косата и брадата му са разрошени и усукани като на някое чудовище. В тъмните му и дълбоки като бездна очи свети такова нехайство.
В ръцете си, деца, той носи винаги камшик - такъв един жилав и приличен на змия. Че като ви заплющи с тоя жилав камшик… А вие се огъвате като слабо и беззащитно кученце под тия безмилостни удари. Понякога той оставя камшика и като ви сграбчи с тия железни ръце… Тогава вие приличате на безпомощно и слабо мишче в ноктите на котарака.
Но знаете ли, деца, понякога тоя бездушен палач като да се насища… Па може и да се уморява - кой знае? Той ви оставя на покой и подобно на измъченото мишче, вие едвам си отдъхвате за малко. Но кой знае за колко време… Току-виж опак заиграе или ви замачкат неговите лапи.
Друг път, и то съвсем рядко, го обзема един странен каприз… По неговото страшно лице тъпото равнодушие се заменява с надменна усмивка. Тогава той се забавлява с вас… А на щастието, което ви подхвърля като милостиня, вие тъй наивно се радвате. Но ехиден е той, тоя бездушен палач… Той иска да ви накара след това да преживеете още по-дълбоко разочарованието.
Ех, деца, да знаехте какво неумолимо и тежко е неговото иго… Ами, че всеки от нас ежедневно търпи това омразно иго. Дори на някои не стигат сили за това и преждевременно дирят утеха в смъртта. По една ирония на съдбата той понякога сякаш е сляп към някои хора… Но такива щастливци могат да се наброят!
И всички познаваме неговия гнет - и ние, и нашите бащи, и живелите преди тях. Всякой е опитвал неговия жилав камшик и железните му лапи. Да, деца, па след нас иде и вашият ред… Ами, че вие и сега чувствате неговия гнет!
Е, виждам, че се интересувате, ще ви го кажа най-сетне… Ами, че тоя неумолим деспот е самия живот, деца!

ВЕЧЕРЕН ОТДИХ

Заглъхва шумният ден и над морната земя бавно се спуска нощта.
Изминалият ден се изпречва като тежък и мъчителен спомен… Човек се чувства грохнал и измъчен, като да се връща от безбрежно море. Преживелите минути на изтеклия ден му се струват цяла вечност. Над тях като зловещ облак виси скръбта.
И тих и блажен покой изпълва душата му. Той се радва, като да се е спасил от някое бедствие. Иска му се да благодари някому и сякаш молива шепнат устата му.
И тихо въздиша той, и с радост посреща благодатната нощ.

ПРЕД БОЯ

Кажи ми, ориснице зла, какво ме очаква след малко?…
Дали бърза смърт ще скрие от очите ми хубавия свят и от мен ще остане само един спомени; или граната ще ме преобрази в урод и до гроба ще бъда мъчение дори за мои близки? Дали ще бъда отведен в страни далеки и чужди, и там ще ме измъчва позорът на продължителен плен; или из вихъра на лютия бой аз ще изляза здрав и читав и ще се върна пак към мирния труд?…
Кажи ми, ориснице зла, каква участ ме дебне в тоя момент? Аз съм свикнал с твоето цинично безгрижие и спокойно те слушам… Отвори книгата на човешките съдби, да видя какво си орисала за мене!

ЕПИТАФИЯ

Върху посивял от лишеи камък на изоставен и забравен гроб се чете нещо затрогващо душата. Ред по ред, в плачещи и трогващи слова, се излива безутешната скръб на баща и майка. Тъжат те по загубата на едничък син - тяхна единствена утеха в света. И няма кой тяхната мъка и нищо не може да угаси огъня на тая горест!
И уж много години оттогава и като да е било погребението вчера… Толкова е непресторена и неизразимо дълбока скръбта на тия родители. И всеки път с ново увлечение сякаш се чете написаното върху студения камък… Такава дълговечност и преснота вее от тия простички и плачевни слова.
И пред тоя студен камък сякаш по-ясно от всякога поличава световната суета… Сълзите на тия родители отдавна са изсъхнали по изоставения и забравен вече гроб. Нещо повече - и те самите лежат отдавна в тоя гроб, при своя единствен син. Остава само студеният и посивял от лишеите камък с написаните на него плачещи слова… До кога ли и той ще наумява за скръбта на тия родители?

НИКОГА ВЕЧЕ

Кому ли в душата не е звучало ехото на тия страшни думи: „никога вече”. Те като че са някакъв последен и несъкрушим предел на между възможното и невъзможното. И човеку става ясно като две и две, че са приключени сметките му с миналото. Хладен ужас го сковава и той със съкрушено сърце си спомня за онова, което е било и което няма да бъде. Чуе ли някой суровата присъда на тия думи, това означава „край”. Защото те са тревожния вик за нещо безвъзвратно изгубено и човек се озовава пред един свършен факт. Нему остава само една възможност: да се примири с тоя факт. „Никога вече” - това са две думи, които ежеминутно погубват човека. Те, като че са някакъв жесток часовой на неговото щастие, готов всеки момент да каже: „стига”. Но как да се изрази това с езика на житейската суета? Може да го разбере само онзи, който е скъсал завинаги нишката с това щастие. Всякой от вас трябва да очаква неизбежната присъда на тия думи: „никога вече”. Подобно на тежък чук те ще паднат върху главата на всекиго, кому когато е писано.

ВКЪЩИ

Проклетата сива котка най-после постигна своята цел…
От три дни те дебнеше като същински разбойник зад вратата на кухнята. Понякога тя, цяла настръхнала и със заплашително наострени уши, се свиваше на кълбо. Друг път се преструваше на умряла и в полусветлия мрак, като че се сливаше с пода. Само нейните матово-жълти очи светеха с блясъка на хищен звяр.
И най-сетне изписка жаловито в нейните нокти малкото и глупаво мишче…
Разбира се, тая сцена извика у всинца ни вкъщи съжаление. Особено децата, които толкова обичаха сивата котка, останаха като поразени от случката. Те всички единодушно намериха нейната постъпка за безсрамна. Че какво искаше тя от малкото и глупаво мишче?… То, нещастното, се нуждаеше от толкова малко и нищо нейно не искаше. Но проклетата сива котка, опряна на двата предни крака, тъй спокойно и самодоволно се облизваше. Тя беше задоволила една нужда на стомаха и дори дремеше от удоволствие. Тя не разбираше за какво беше тая излишна тревога вкъщи…
И, може би, тя би се учудила да знаеше за какво е тая врява… Тя само се подчини на нещо силно и непобедимо: на онова, което кара силния да поглъща слабия.

ДУМИТЕ НА ЛЕКАРЯ

В болничната палатка се чуваше понякога как скимти като пребито псе някой болен войник. „Той ще умре”, каза съвсем спокойно лекарят и поглади своята прошарена брада. Той приготви инжекция за болния войник и обясни неговата болест с една видима досада… Получил лека рана от куршум и поради отсъствие на бърза помощ, замърсила се самата рана. И сега страдал от отравяне на кръвта. Как, нима трябва да умре тоя войник?… И обзеха ме мисли отдавна известни на тия, които обичат да разсъждават за всичко. „Той ще умре”, повтори лекарят със същото спокойствие и отиде при болния с инжекцията. И тия думи бяха произнесени така убедително, като да се отнасяха за нещо съвсем необходимо.
Думите на лекаря се сбъднаха като неумолима присъда: същия ден войникът умря. И чуха се глухите и отмерени удари на майсторите - почнаха да правят ковчег за мъртвеца. Лекарят ме погледна внимателно под своите нависнали вежди… „Да, смъртта е един прост факт”, каза сякаш на себе си той и глухо се засмя. После пак спокойно поглади своята прошарена брада и се залови да пие чай. И в неговия смях имаше нещо студено като самата смърт и нещо скръбно като живота на самия човек.