Змей Горянин

И тогава не знаех, па и сега не знам откъде бяхме придобили този глупав и смешен навик, когато видим свещеник да се побутваме един друг и да си казваме “предавам ти попа”.
Че това е глупаво, смешно, просташко и неприлично - никой не може да спори. Но ние го вършехме, без да се замисляме, макар че не бяхме съвсем малки.
Случката, която ще разкажа, е от времето, когато за първи път бях обул дълги панталони и бях „изкласил” - сиреч, вече бях влязъл в първи клас на прогимназията. А ясно е, че учениците от прогимназията не бива да вършат глупостите, които са простими за децата от отделенията.
Тъкмо върху този важен въпрос разсъждавахме един септемврийски следобед, защото бяхме видели как няколко деца измъчват едно куче, и след като ги бяхме разгонили, успяхме да спасим жертвата им, която сега седеше срещу нас, махаше рунтавата си опашка и с влажния си поглед ни благодареше.
- Какво благородно животно - каза Джоро. - А тия деца щяха да му вържат камък на шията и да го хвърлят в Марица! Пфюй! Жестока работа! просташка работа!
- Добре, че минахме оттам - каза Петьо, а Боян го прекъсна, за да направи едно твърдо заключение:
- Такива работи могат да вършат само хлапетиите от отделенията. Когато човек влезе в прогимназията - работата става друга. Прогимназистът вече трябва да бъде сериозен, да обмисля постъпките си и да…
В това време, кой знай защо, обърна глава назад и не продължи разсъжденията си, а тупна Петко по рамото и каза:
- Предавам ти попа!
Петко дори не се обърна, а тупна мен със същите безсмислени думи. Аз мигом погледнах назад и видях на десетина крачки зад нас младия свещеник, който току-що беше дошъл да служи в черквата „Св. Георги”, като заместник на престарелия поп Мартин.
Ударих по рамото Джоро, но от бързане, вместо да му прошепна, викнах му доста силно:
- Предавам ти попа!
Думите ми прозвучаха толкова силно, че не можеше свещеникът да не бе ги чул. Тази мисъл ни изплаши (защото все пак разбирахме, че сме направили нещо неприлично!) и ние четиримата - без да си кажем дума, се спуснахме да бягаме.
Не помня как се спънах, но се прострях по очи на тротоара, усетих силен удар в главата, ушите ми забучаха и…
Почувствах, че някой ме дига на ръце и тича с мене. Отворих очи: носеше ме свещеникът и тичаше. Сетих се, че ме отнася в аптеката, която беше наблизо. Ушите ми още бучаха, главата ме болеше много силно, но не от това ми се напълниха очите със сълзи. една необикновена мъка ми подтискаше сърцето при мисълта, че бяха се подигравал, или задявал, или - да го кажем - глупял с един човек, който сега искаше да ми помогне. Сигурен бях, че ако свещеникът ме бе ударил, по-малко щеше да ми е тежко.
Казах през сълзи:
- Пуснете ме, дядо попе. Аз мога и сам да ходя.
Свещеникът ме пусна, загледа ме усмихнат и благ и малко запъхтян от тичането.
- Ах, момче, момче! - рече той. - Как така се спъна? Палавник такъв! Тъй тича ли се? Хайде да бързаме в аптеката.
Там спряха кръвта от носа ми, намазаха раненото ми чело с нещо, което много щипеше и ми казаха, че мога да си ходя. Каза ми го аптекарят, ала свещеникът не ме пусна току-тъй. Той излезе с мене из аптеката и започна разпита:
- По-добре ли ти е сега? Боли ли те много главата? ами далече ли живееш? Ще можеш ли да стигнеш сам до в къщи или да те изпроводя?
Отговарях на запитванията, а пък сърцето ми се късаше от мъка. Ах, защо не ме натупаше здравата? Защо ми говореше с толкова доброта и грижа? Не знаеше ли, че потъвам в земята от срам? И нито думичка не каза за нашето неприлично „предавам ти попа”! А непременно го беше чул.
Преди да се разделим, той ми подаде ръка, аз я целунах и ми се струва, че я наквасих със сълзи. После като го погледнах, видях в лицето му само доброта.
Тримата ми приятели ме чакаха на близкия ъгъл. Никой не продума нищо. те бяха наблюдавали станалото по-добре от мен и навярно и на тях им беше също тъй срамно, както и на мене.
На следния ден срещнахме пак младия свещеник, но вече никой не помисли за неприличния навик. Напротив, някак си се стегнахме и когато достигнахме до него едновременно свалихме шапки и поздравихме:
- Добър ден, отче!
Той се засмя, спря ни и ни запита как съм, а сетне на дълго ни разпитва за училището, за игрите, за всичко.
От този ден - не!, по-право - от предния ден, когато бяхме засрамени от добрия свещеник - ние станахме негови най-добри приятели. Отначало бяхме само четиримата, а сетне - всички момчета от махалата.
Историята не ще е пълна, ако пропусна да разкажа една подробност.
Месец по-късно Джоро ни намери край Марица, където играехме на „прескочи кобила” и ни каза:
- Натупах един хлапак, че ще има да ме помни. Представете си, вървя си аз из улицата, а той минава, удря ме и вика: „Предавам ти попа?”
- Кой? Нашият дядо поп ли? - запитахме всички заедно с явно възмущение.
- Не. Друг поп беше! Но все едно! Аз го натупах за простащината му, за глупостта му, за… изобщо натупах го.
Продължихме играта на „прескочи кобила”, но предварително взехме решение да не разказваме станалото на „нашия” дядо поп, защото той с добрината си, без друго щеше да ни нахока.

сп. „Християнче”, год. ХV, книжка VІІ, Пловдив, ноември, 1946 г.