НУЖЕН ЛИ НИ Е МОЙСЕЙ?
Или опит за портрет на три истини
Мисъл на Мирабо твърди, че когато революционерите вземат властта, стават същите, срещу които са се борили. Ясно е, че първата половина на казаното не важи за нашите последни десетилетия. Най-малкото защото не революционери, а обикновени партийни хитреци се редуваха да яхват властта. Които почти веднага ставаха същите като предишните. Въпреки предизборните и следизборни обещания, клетви и уверения, че оттук нататък ще е друго…
Макар че „друго”-то , както отдавна е известно, може да стане най-вече благодарение на едно голямо и вечно будно гражданско общество. Показвано ни е неведнъж като пример от света, който живее и днес на запад или юг от нас. Дали и в нашата родина то е вече факт за коректив, или предстои да бъде такъв, времето ще отсъди. Пред времето ще отстъпят и всички настоящи емоции, изказвания и действия в подкрепа за нещо или отрицание от нещо. Мисля, че е твърде повърхностно ако останем само дотук и че днес проблемът е единствено в „разпни го” и „осана”. Той е преди всичко в непредвидимия като завършек психологически сблъсък на три истини в нашия социален и политически живот.
Първата истина е дразнителят. Тя е носител на убеждението на някого, че е роден да бъде управник и трябва да управлява. Тук все още е в сила „права си, дори когато съгрешиш”, затова и тази истина признава единствено за отчет колективната вина, което на практика всъщност не може да съществува. С успех се прилага и Бай Ганьовското изказване за „маскарите”, като задължително всички управлявали преди това са такива. На сцената е популизмът, а зад кулисите работи неограничената алчност и материализиране на поговорката „Пази Боже сляпо да прогледа”…
Следващата истина е свързана с нашата народопсихология. Оформяна с векове в неблагоприятна за бъдещето историческа обстановка, тя не приема мнения различни от нейните. Убедена е в правотата си и я защитава сляпо, но в повечето случаи истински и искрено. Тази истина приема с благодарност всяко едно социално подаяние от държавата, като не се интересува позволява ли го нивото на икономическото ни развитие, как расте или пада брутният ни вътрешен продукт и т.н. Така тя волю или неволю продължава убеждението, че „покорна главица сабя я не сече,” като философски разсъждава, че е по-добре да запази това, което има, надявайки се на още малко, отколкото да стане нещо и загуби насъщната си сиромашка орисия.
Третата истина се оформя от събуждането на образования и мислещ ум. Това е нещо ново за днешната ни действителност. Самият ум е все още опиянен след дългата си дрямка, затова остава неразбран от тези, които не се интересуват от ставащото край тях. Докато от първата и втора истина той просто се отрича, най-вече защото те виждат в него заплаха за съществуването си.
От своя страна и с много по-категоричното „стига вече” събудилият се ум отрича както амбициите на повтарящото се години наред управление, така и балканската ни народопсихология. Защото умът има самочувствието, че знае по какви правила и как живее проспериращият свят, сам е живял, може би, в него и нашенските обяснения за неволни управленчески грешки, за демокрация на българска почва, за корупция …. не могат да го заблудят. Най-малко да го успокоят ако е решил да създава бъдеще за децата си.
Коя от трите истини ще ни представи като европейски народ и нация пред историята, не мога да гадая. За себе си знам, че първите две едва ли ще ни накарат да се почувстваме горди българи. Както и не ни карат досега… А може би все още чакаме своя Мойсей? Оня Мойсей, който четиридесет години водил народа си из пустинята, докато си отиде от този свят и последният обременен от робството в Египет.
Ако е така, остават ни още някакви си седемнадесет години.
