ТЕАТЪРЪТ
Измежду всичките изкуства, театралното изкуство е най-мъчното. Ясно е защо. Скулптурата и живописта намират в природата всичките необходими елементи за израз - животното и човека. За музиката е клавиатурата.
Литературата черпи своите жизнени сили от всички среди и от всички класи; тя дори има право да заимствува от историята нейните трагедии и анекдоти. Животът на отделната личност и на социалните групи дават на литературата богат материал за нови постижения; освен това, въображението е нейно обширно царство.
Театралното изкуство, наистина, обгръща всички други изкуства, но то изисква всички естествени дарби и може да се развие и разшири само с фабрикувани средства.
На живописеца стига едно платно и една четка; сечивата на скулптура са глината, ваялото и ножиците; лист хартия и писалка, или дори прост молив задоволяват писателя; седемте октави на пианото улесняват вдъхновението на композитора.
И апостолите на тези изкуства имат право да бъдат сакати, гърбати, безформени и дори глухи като Бетховена, без дa пречи това на тяхното творчество.
Служителите на театралното изкуство, обаче, требва да притежават развита памет, красиви пропорции на тялото, хубав глас. Тези три точки са първите качества, необходими за бъдещето на един голям артист. У един юноша, който избира драматическото поприще, те са материал, за да добие съвършенство чрез изучаване, но той трябва да ги има от рождение.
Към тях трябва да се прибавят други качества, които могат да се добият по-лесно. Той трябва да се научи да владее гласа си, да произнася добре думите, да диша правилно, да има уместни и красиви движения и изразителен поглед.
И все пак нужно е да се разбере, че който притежава всичко това, още не е талантлив артист.
О, още не! Тази съвкупност от дарби, естествени и придобити, е само един прост инструмент, необходим за сценичното изкуство: да могат да се манифестират, да се въплътят чувствата - любовта, омразата, гнева, радостта, кротостта, двуличието, искреността, духовитостта, глупостта.
Между всички тия манифестации, изкуството да се говори най-мъчно се придобива, и мнозина от младите не успяват да го завладеят. Ето защо е толкова малко числото на големите артисти.
Необходимитe естествени данни отвеждат до голямото художество по един път, който минава чрез драматическа школа, или консерватория, както се нарича. Но понеже театърът е преди всичко език, чуждитe консерватории не дават нищо, или много малко, и инородни учители са безполезни.
Обикновено се мисли, че красотата е достатъчна, за да стане притежателката или притежателят на тая красота голям артист, или голяма артистка. Няма по-голямо заблуждение от това. И за нещастие, то се подържа от мнозина, за да не кажа почти от всички, в чиито ръце е управлението и уредбата на театралното изкуство. Трябва да се разбере, че за сцената е нужна не красота, а пропорция.
Но когато тя е само физическа, когато не е придружена от ум и чувствителност, и тя е негодна за изкуството.
Широко или дълго лице могат да се поправят, за това има средства. Има грозни жени, които стават големи артистки. Например Анни Декле, която създаде ролята на Фру-Фру с грамаден, шумен успех, а пък Фру-Фру е едно прелестно същество, за което двама мъже се бият.
Анни Декле беше грозна, но пропорционална, нито малка, нито голяма, безцветна на лице, с изпъкнали очи; обаче, гримировката беше изгладила всички недостатъци и беше я направила почти красавица А ето примерът на друга жена, която беше хубавица, но с много висок бюст, а с твърде къси нозе. Тя имаше и ум, и чувствителност… и всички вътрешни данни за артистка. Но липсваше й пропорционалност. И когато дебютира в „Балзамо” от Дюма-баща, поради тази непропорционалност тя изглеждаше, че през всичкото време на своята игра седи на колене.
И трябваше да се откаже от желанието си да бъде жрица в театралния храм.
И това е щастие, когато оная или оня, които сцената влече, разберат сами, или чрез другиго искрен, прям и просветен театрал, че тяхното место не е на сцената.
Защото със своевременното им отказване от нея, те спестяват за себе си най-горчивото разочарование, най-тежкото деградиране, а за своите близки спестяват най-неприятното робство. Няма нищо по-ужасно в живота от хора, които се мислят за такива, каквито не са. За себе си те се явяват просто неудачници, и понеже падението им става постепенно, те се обръщат на манияци и не страдат много: всичките си неуспехи те приписват на хорската завист и се смятат за гении, които съдбата преследва.
Но те са страшна напаст за своите близки, защото ги принуждават на излишни жертви и ги лишават от оная част на щастие и радост, които живота дължи всекиму от нас. Това са хора, които страдат от боваризъм, най-опасната болест на духа на днешното общество. Те не биха извършили своите опустошения в кръга на близките си ако техните близки бяxa по-умни и по-силни от тях: тогава тe щяxa да спасят и себе си, и бовариста от един излишен живот на неуспех и животуване.
Но тези грешки стават толкова често в живота!.. Някой има хубав глас, а му липсват всички данни за драматически артист. Той попада на невежа театрал, който - наместо да го отправи в музикалния отдел - иска да направи от него непременно актьор. Други има великолепна фигура, но не може да говори, пелтечи, попада също на такъв театрал, който не знае друго място на света, освен сцената, и го тласка към нея, когато пътя му е към кинематографа. И т. н.
По този начин се създават боваристи, безполезни за себе си, неудачници през целия си живот, и тежест за своите близки. Нито те живеят, нито на другите дават да живеят.
А колко идеален би бил животът, ако всякой намереше своето място! Ако всякой извършваше онова, за което е способен, колко красив щеше да бъде живота и колко приятен!
Всеки, когото сцената привлича, трябва да разбере две неща:
1. За драматически артист са потребни известно число естествени дарби.
2. Тези естествени дарби трябва да бъдат развити и усъвършенствувани чрез изучаване и упорен труд.
Само едно от тези условия не стига: трябват и двете, за да може да се стигне до станцията на голямото изкуство.
в. „Провинциален актьор”, г. І, брой 14, София, септември 1926 г.
