НОЩ
НОЩ
Като луди коне, с огнедишащи ноздри,
необюздани, диви, свирепи,
полетяха низ родните степи
буйни хали със гръм и със трясък;
и над плахата морна земя,
нощ по-черна от ада простря се.
О, нощ черна, която притиска
като камък гробовен душата!
И в която и вопли, и писък
се отекват страхотно в тъмата.
Потъмняха полята
смутени,
почерняха селата
смирени.
И настръхна пръстта хлебородна:
всеки слог бе свидетел на стръв,
всеки злак бе поръсен със кръв,
със свещената кръв на народа.
Моя майко-земя, моя обич безмерна,
моя скръб и отрада в света!
Ще забравиш ли някога тая нощ черна
и на твоите синове бедни кръвта?
ПРИМИРЕНИЕ
В тез дни на стръв и озлобление,
от кръвни разпри ужасен,
със гетсиманско примирение
да можех - блед и вдъхновен -
да обредя навсъде хижите,
где всяка радост гине в мрак,
и черният синджир на грижите
опасва бедния селяк.
И там, сред глухите проклятия
на тоз народ обезверен,
да шепна тихо: братя, братя,
и аз не помня светъл ден,
и моят друм се вий в падините
на безначалната печал,
и мракът среди който гините
крила над мене е прострял.
Но в тези дни на озлобление,
на дива, ненаситна страст,
аз нося свято примирение,
и диря братя между вас.
НАРОД
Познавам черний кръст на твойто бедствие,
народ - и бос, и гладен, и окъсан;
и каменистий друм, със кръв оръсен,
на твоето безволно, сляпо шествие.
И твойто шествие под туй заключено небе,
в което безответно твоят поглед хлопа,
и безответно мрат и стон и вопъл,
о племе, със несгодите обручено.
На чернозема в черните обятия
роден и в нищета отрасъл,
и с черния синджир на грижите опасан, -
молитвата ти стон е и проклятие.
Вълните ти се плискат низ просторите
на родните посърнали полета,
где кат елмаз блести потта от теб пролята,
а мъртви небесата бдят отгоре ти…
Но в мишците ти дреме непробудена
мощта на твойто бъдеще честито…
И вярвам аз в деня, кога сърдито
ще да възправиш ти снага отрудена.
И в тоя ден на царствено възшествие,
народ - и бос, и гладен, и окъсан, -
ведно със теб, - твой син невръстен, -
ще слея моя друм във твойто шествие.
И възродено от твоето величие,
сърдцето ми отрада да усети:
че твойта скръб е скръб на Боговете,
а мойта малка радост - ничия.
сп. „Обществена мисъл”, година VІІ, книга 6, септември 1926 г.
