Слово за Никола Иванов след прочита на „Подреждане на балната зала” (част първа и втора) и „Книга за Иван Динков”  Национален литературен салон „Старинният файтон”, 31 октомври 2011 г.

Елена Алекова

Откакто у нас започна т.нар. преход и още краят му не се вижда, в литературния живот възникна тревожна тенденция: критиката се запревръща в изчезващ вид. Едни си обясняват това с класово-партийния подход, който, видите ли, бил доминиращ в трудовете на някогашните критици и сега, когато той е преодолян, критиците нямали критерии. Други го свързват с бума на рекламата в средствата за масова информация и отказа на вестниците и по-сериозните периодически издания да публикуват критически изследвания и отзиви или да нямат такава възможност. Трети - с тоталния хаос и децентрализацията в книгоиздаването и книгоразпространението, което пречи на критиците да имат цялостен поглед върху литературната продукция. Четвърти - със „световната конспирация”, целяща създаването на едно преживящо общество от консуматори, неспособни да мислят с нещо по-нагоре от стомаха. Пети - с умишлено размиване на ценностите. Не на последно място се сочи и фактът, че да се занимаваш с критика е неблагодарно дело и въобще е въпрос на хоби - едно, че литераторите са малобройно и почти затворено общество и човешките отношения между тях (от рода на „ти на мене, аз на тебе”, снизходителните потупвания по рамото или сръдните и разправиите) до голяма степен предопределят нежеланието на критика да грабне писалката; друго, че критиката не осигурява на критика хляба насъщен, а това никак не е маловажно в днешно време, защото за да пишеш критика, не е необходимо само вдъхновение и „малко свободно време”. Нужен е размисъл. Нужни са прозирания и прозрения, изискващи много време и много-много свобода, включително - от мисълта за хляба. А когато хляба го няма, няма как да мислиш за критика? Към всичко това бих добавила още, че се случва и просто дарбата да пресъхне, да секне вдъхновението или вниманието на критика да бъде насочено в друга посока, но това вече е нещо друго…

Факторите, предопределили кризата на критиката днес, разбира се, действат комплексно. Да оставим, че за „критиците” в кавички понякога е достатъчен и само един от тях, за да млъкнат, озъртайки се със свито сърце.

Но има критици, които категорично обезсмислят всякакви фактори и опровергават всички мнения от рода на „критиката изчезва”, „вечна й памет на критиката” и т.н. Обезсмислят ги не само днес, а във всички периоди от литературната история. Критиците по Божия воля. Ролята на критиката за литературата е съхранителна. Не дай Боже да се посегне на „държавата на Духа” - и духовността веднага излъчва личностите, които да я съхранят. В частност литературата, застрашена от размиване на ценностите и национално обезличаване, излъчва своевременно своя критик по Божия воля.

_ _ _

Никола Иванов е критик по Божия воля. В „Подреждане на балната зала” (част първа), още в самото начало, той бърка директно в раната:

„Има ли през последните петнадесетина години литературна критика в България? Ако я има, в какво състояние е тя? Може ли да й се вярва и да се доверяваме на преценките й? Създава ли обективна и вярна представа за постиженията и недостатъците на съвременната ни художествена литература? Подрежда ли и степенува ли по художествени критерии, проверени и изпитани от практиката? Притежава ли достатъчно характер, който е необходим, колкото самия талант?”

Отговорите, който той дава във водещата си статия „За литературната критика и още неща”, са по-скоро в посока НЕ. Но неговото лично дело, непрекъснатото му горене в литературата и за литературата обръщат посоката. Към редицата на посочените от него съвременни критици бих искала да добавя само и Петко Тотев - един от тихите сеячи на нови идеи и семена в литературната ни нива, създател на собствен литературнокритически космос, прорязван от провидчески мълнии и асоциации, завихрян от магикомистически формули, озвучаван от дълбинното клокочене на смисли, които разумът на човека от началото на ХХІ век все още е неспособен да побере и разбере.

Като казах „космос”, тъй и ще продължа и ще подчертая: МЕРИЛО ЗА ДАРБАТА НА КРИТИКА Е ТЪКМО В СПОСОБНОСТТА МУ ДА СЪЗДАДЕ СВОЙ КОСМОС, „ДА ПОДРЕДИ БАЛНАТА ЗАЛА”, ДА ИЗТРЪГНЕ ОТ ХАОСА В ЛИТЕРАТУРНОТО ЖИТИЕ-БИТИЕ ХАРМОНИЯТА И ДА Я РАЗКРИЕ ТАКА, ЧЕ ТЯ ДА ГО ОСВЕТИ И ОБЛАГОРОДИ. Това е призванието на критика по Божия воля. Мисията на критика по веление свише. За разлика от текстотълкувача, дитирамбопееца и критикаря.

Никола Иванов е сътворил свой космос. Дори заглавието -„Подреждане на балната зала” - на двете му знакови книги недвусмислено говори, че тъкмо това е искал, че го е направил, че е успял.

На пръв поглед, особено след като вече си прочел неговите книги, си казваш: „Ами естествено, какво по-лесно от това да имаш мнение, да имаш любими поети, да имаш дар слово и да напишеш думите, които те според теб заслужават, а после и да спретнеш някоя и друга книга по силата на природните и не само природните закони!…” Е, да. Когато „мъките по идеала” (по Инокентий Аненски) са вече минало и книгата е сервирана пред теб в завършен вид, са съвсем близо до ума точно мислици от този род. И само авторът си знае колко напрежение, колко усилен труд, колко преодоляване на съпротивата - съпротивата на „материала”, на себе си, на „обществените мнения”, на „общоизвестните истини”, на папагалските заучености, - са му коствали тези „мъки по идеала”. Колко мъжественост! Колко бдение! И колко самота!

И най-важното - в своите книги Никола Иванов не само прокламира високите нравствени постулати на критика: естественост, безкомпромисност, обективност, чувство за мяра и чувство за навременност, добронамереност (доколкото е възможна, без да се посяга на обективността)… Но и ги следва неотменно. Той е самите тях. В този смисъл стойностната книга е следствие, резултат, плод на висока нравственост. А не причината за нея. Иначе книгата не би се получила дори при наличието на мнение, на симпатии и на дар слово. Колко пустословни текстове озвучават пространството - по премиери на книги, по разни четения, по творчески и юбилейни вечери, по бляскави литературни „балове” - и отшумяват без следа! Защо? Няма позиция в тях. Няма характер. Само думи, които не носят послания, които не значат нищо. В горчивите си констатации за съвременната поезия в статията „За биографиите и библиографиите” Никола Иванов недвусмислено предупреждава:

„…Гражданското поведение и творчеството са просто скачени съдове, преливат едно в друго. Няма как, след като си подлога, лакей и слуга в гражданското си поведение, да си съвсем различен, честен и почтен в творчеството си.”

Критикът по веление свише не казва нито една случайна дума дори в случаен разговор. Идва ми наум, когато стана дума за това, и безкомпромисният Здравко Недков, когото също бих добавила към редицата стойностни критици в нашата литература.

Гостувах в Пазарджик. След срещата, по стечение на обстоятелствата, Никола Иванов ме изпрати до гарата и в непредполагащия каквато и да е сериозност разговор в очакването на влака разбрах, че нито една негова дума не е случайна. Дотогава не бях и подозирала, че има такива хора.

През всяка дума на критика по веление свише за литературата прошумяват повеи от отвъдността. Повеите на отвъдността превръщат и най-обикновените му отзиви в необикновени. Такъв например е отзивът на Никола Иванов „Поезия на съкровените думи” за стихосбирката на Красимир Симеонов „Нищо повече”, невключен в книгите:

„Чрез стиховете си поетът иска да се докосне до неща, които са свързани със съкровените тайни на човешкото битие, да прогледне и провиди зад видимостта на нещата, да премине оттатък думите. Задача, която могат да решат само най-талантливите. Но той разбира и усеща, че до тайните може да достигне, като дълбае дълбоко в себе си, докосвайки най-потайните кътчета преди всичко на собствената си душевност. И само тогава ще ни принуди да му повярваме, защото ще застане пред нас, оголен до предела на възможното…”

Отдалечете се за миг от факта, че тези думи са казани за конкретна стихосбирка, за конкретен поет, и отново ги прочетете. Едва ли някой би се похвалил, че напоследък е чел или чул по-проникновени редове за задачата на поета, за смисъла на поезията, за съществуването на човека до самия ръб…

_ _ _

Какво трябва да притежава един критик, за да е критик по веление свише? Естетически вкус - за да пресява стойностно от нестойностно, истинско от илюзорно, изглеждащо. Доблест - за да оповестява това, което мисли. Характер - за да отстоява изборите и принципите си. Чисти очи - за да съзира още в корена пошлотата, безвкусицата. И чисто сърце - за да провижда в невидимото, да долавя недоловимото. Само така той може да пренесе настоящето в утрешното и да прокарва мостове от миналото към бъдното. За да осветява и него. И него да го облагородява. Това също е призвание на критика по Божия воля. Мисията на критика по веление свише.

Всичко това Никола Иванов притежава. Когато говорим за отвъдността например… Вижте само какво Никола Радев пише в предисловната бележка към „Книга за Иван Динков” (2009):

„Помня, свидетел съм, как след като излезе монографията и анкетата, макар да бе все още премълчаван, Иван Динков сякаш се успокои. Беше някак отвъден, всепрощаващ, озарен от полъха на въздаянието, което Бог отрежда на своите многострадални, белязани чада.”

Има някаква мистическа връзка между това състояние на поета, уловено от Никола Радев, и цялостното излъчване на думите за творчеството му в монографията на Никола Иванов. Особено онези озадачаващи с монолитната си сила прозрения за стиховете на Иван Динков, заковаващи се съзнанието на този, който чете. Родени от съприкоснова с една чиста, пределна лирика, проникновенията на Никола Иванов сякаш са се извисили нагоре, досегнали са отвъдността и са се спуснали отново, докоснали са поета, осиявайки и него с неярките отвъдни лъчения, които носят. Ето как през думите за стихотворението „На мама” например струи нетукашната светлина:

„В езика на Поезията, превръщаща и мълчанието в език, драмата е достигнала до собствените си безмълвни бездни. Така „На мама” става творба колкото за „дуалистичността на битията”, толкова и за нашата участ като говорящи същества, осъдени да тръпнем пред бездната на безмълвието, но и пред здрачните догадки в литературата.”

Докато мислиш за Никола Иванов и припознаваш в него достойнствата, нужни за един критик, за да се каже, че талантът му е подаден свише, също прелитат през главата мислици: „Но какво по-естествено от това да си интелигентен, доблестен, непоколебим, чист и проницателен и да станеш критик?…” Работата е там, че на света - въпреки крещящата му безвкусица - има много интелигентни, доблестни, непоколебими, чисти и проницателни хора, но те не пишат критика. Критикът в литературата се създава бавно. Защото не качествата предпоставят раждането на критика - човек може да притежава вкупом много достойнства и пак да не стане критик. А тъкмо раждането на критика предпоставя създаването, структурирането на особена порода човек, ако мога така да се изразя, който, предчувствал призванието си, сам „отглежда” в себе си качествата, нужни му, за да се осъществи като критик. И това далеч не е лесна работа. Изисква воля. Изисква откази от себе си, от съблазни, от изкушения. Изисква постоянни бдения, безпощаден труд, непрекъснато служене. Това са то „мъките по идеала”. Те изискват безрезервно самоотдаване. Никола Иванов е себеотдаден на идеала безрезервно. (Като си спомня в този ред на мисли някои нещастни хорица, дето си въобразяват, че са критици, не мога да не се разсмея на глас!). Тъкмо безрезервното самоотдаване, самоотверженият аскетизъм води до онзи пробив, онзи скок „от бита към Битието”, за който говори Никола Иванов в интервюто си към „Подреждане на балната зала” (част втора):

„Значимото изкуство задължително предполага преминаване от бита към Битието, само тогава изкуството има стойност.”

И още… голямото изкуство се твори в тишина. То поначало е противовес на крясъка в литературата, на гръмола, на суетнята, на… „бала”. И ако Никола Иванов тръгва от твърдението на Нешо Бончев: „Литературното поле не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти…”, а после елегантно го преодолява: „Впрочем - и комплименти. Но за онези, които наистина ги заслужават…”, - бих искала да кажа, че лично аз виждам неговата „бална зала” висока, светла и просторна. Но не по време на бала, а в тишината след бала, когато суетнята е отшумяла и са останали онези, дето разчистват залата. Защото за какво са поетите и въобще хората на изкуството, ако не за да разчистват боклуците на битието в тишината след бала, когато дори изречена шепнешком, думата се носи из цялата висока, светла и просторна зала, пробива стените и отправя предизвикателства и въпроси към самата бездна!