Стефан Мокрев

На височината в Лозенец, край София, живееше в мъничка къща семейството на Милан печатаря. Милан работеше на машината в една голяма печатница и със спечелените пари изхранваше жена си и двете си момченца Пейчо и Любчо. Донасяше им хубави книжки, които работеха в печатницата. Пейчо, който беше ученик, много се радваше на пъстрите книжки. Четеше ги и разказваше на братчето си. Много пъти майка им ги извеждаше в градината, под вишните, прегръщаше ги и им четеше приказки за славни юнаци и за далечни страни.
Така те дочакваха татко си и го срещаха с радост.
Дойде лятото. С него дойдоха лоши дни за семейството на Милан печатаря. Работата в печатницата намаля. Уволниха много работници. Уволниха и Милан. Смехът в къщата престана. Милан ходеше по цял ден из града да търси работа. Връщаше се вечер късно сърдит и без пари. От два дни Миланови си лягаха само със сух хлебец. Гладът изписа черни бръчки по лицето на Милана. Майката отслабна, а децата побледняха. Майка им тръгна да дири работа и се услови чистачка в един дюкян. Пейчо и Любчо останаха сами.
Пейчо, разбрал нещастието на родителите си, забавляваше с книжките братчето си. Привечер двете момченца седнаха до ниския прозорец и зачакаха завръщането на майка си и татко си. Любчо започна да плаче от глад и да търка сънливите си очички, а Пейчо взе една книжка и го залъгваше:
- Ела, Любчо, да ти прочета приказката за цар Крум.
Любчо послушно коленичи до батко си и слушаше.
- Имало едно време един славен български цар. Казвал се Крум Страшни. Народите от Добруджа и Тракия били под неговата власт. Той имал силна войска, много злато и яхал вран кон…
- Батко, гладен съм…
- Мълчи, Любчо, мълчи! Мама ей сега ще си дойде.
И започваше отново:
- … Цар Крум победил гърците. Хванал в плен императора им Никифор. Убил го, а от главата му направил чаша, с която пиел и черпел болярите си.
- Искам да ям бе, бате.
- Их, мълчи! - пресичаше го Пейчо. - Слушай да ти прочета друга приказка. Имало едно време… в една далечна страна, един чуден кладенец. Вместо вода от него извирало мляко и мед…
- Гладен съм, батенце!
- … Веднъж до кладенеца спряло едно малко момченце. То било сираче. Майка му умряла, а баща му…
Любчо слага глава на коленете на Пейча, заспива. Навън е тъмно. Далеко трепти София голяма и пъстроцветна. Пейчо, прегърнал братчето си, се заслушва в стъпките на минувачите. Чака майка си и татко си. А те все още не идват.
Вечерен ветрец шуми в листата на вишните. Погалва лицата на Милановите деца, сбира прахта по улицата и си играе с нея на гоненица.
Пейчо седи замислен и нарежда в ума си жални приказки, каквито някога майка му разказваше:
Имало едно време…

в. „Славейче”, г. І, бр.9-10, май и юни 1937 г.