Георги Н. Николов

Под това заглавие (1) позабравеният днес Гьончо Белев обединява четири свои книги: „Иглата се счупи”, „Нови хора”, „Червена заря”, „Към прелом”. В поясненията си към белетристичната поредица авторът споделя: „Започнах с ограничената среда на моето родно градче, където въпреки това, макар и в малък мащаб, животът следваше своя закономерен ход и в същността си не се много различаваше от живота другаде. Смятах, че ще е по-убедително, ако го дам като очевидец, т.е. от първо лице, отколкото като страничен наблюдател, от трето лице. Изхождайки от схващанията ми за начина, по който трябва да възсъздам епохата - а тя като всички други си има своя специфика, - аз вмъкнах множество песни, руски романси, стихове, защото те бяха доста обикновен начин на общуване, особено между младежите, на срамежливо изказване иначе скривани чувства. Същите тези схващания наложиха да няма за мен, от една страна, централен и странични герои, а от друга, епизодични личности, създадени, за да изтъкнат по-ярко главната, централна личност. За мене всички са действуващи лица, необходими, за да оживят епохата или събитията, които рисувам. Затова именно моите романи са „населени” с толкова много хора”. Поредицата е нашенски художествен модел на сага. В случая, за живота на Минко Минин, граден между хребета на две столетия. И продължаващ с емоционалния спомен на разказа до финалните акорди на Балканската война. Този период е отдалечен от нас, засенчван още тогава, та до днес, с нови граждански трусове. С национални катастрофи, смяна на държавни управленски модели и балкански стремеж към европеизация. Но не можем да го отминем - той е панорама за България в процес на замяна на старите патриархални одежди с други. Какви? И по какъв начин? В разделеното на групи и махали градче Стипоне, повече селско по дух, дюкянджийският еснаф е на доизживяване. Бащата на Минко е кожухар - занятие, някога доходоносно. Но не и конкурентно пред фабричните стоки, носени от Орце Солунчето. Разорението му е въпрос на време. Заедно с него и други дюкяни из чаршията ще замлъкнат. Предстои пролетаризиране, но хората не разбират практическото му значение… все още. И таят надежда, че спасение ще дойде: в досегашния поминъчен модел, или в миража на големия град. Няма кой да разясни, че случващото се е неизбежно. Че е мащабен процес. Водещ след себе си политизиране на българското население върху разностранните идеи на класовата поляризация. В „Иглата се счупи” са почувствани първите индикации, но те се приемат индивидуално. Като орис, сполетяла това, или онова семейство. Трагедията остава между четирите му стени и се приема философски - така било писано. Държавният апарат, „чиновниците”, е представен от учителите, съдебните служители, полицейския пристав, духовенството. Те са друга планета - заплатена, сигурна в правата си. Градчето се пълни с македонски бежанци. Разказите за турските безчинства и солунските атентатори връщат спомените назад - към Левски и нявгашните предосвобожденски идеали. В споровете из кафенетата се цитира Дарвин с невероятното твърдение за произхода на човека. Русофилството се олицетворява с Лев Толстой, а западните възпитаници пораждат „учени” спорове върху значението на папата и римския католицизъм. Животът привидно върви все още равен. По-възрастните вдигат сватби, младите усещат смутени любовни трепети. Техническият прогрес опъва първия прожекционен екран и първата грамофонна плоча изумява недоверчивите слушатели. Градчето е умалено копие на България, в която осъществяват сблъсък познатото от време оно и капитализирането на обществото. Страната мудно се отърсва от рухото на ориенталщината, без да е готова да вникне в манталитета на ясните стоково-парични закони. В които правоимащи са единствено собствениците на фабрики, складове, банки. Стипоне се люшка между старо и ново и времето постепенно отмива прежните поколения от страниците. Те остават в своя свят, прилични на черно-бели снимки в пожълтял албум. Непотребни дори за спомена на потомците. Защото времето бездушно ги тласка напред - да открият верния път в годините. За Минко той лъкатуши през банката и лесничейството. През несподеления копнеж към Гюлфер и примамливата отрова, изповядвана от младежите-санинисти. Двете следващи книги от сагата: „Нови хора” и „Червена заря”, акцентуват върху знака на лутане в себепознанието. Напомнят скачени съдове и в тяхното взаимно преливащо се повествование Минин постепенно съзрява. Започва да разбира, че животът е многообразен, понякога - трудно предсказуем. Пребиваването в село Гюлкьой, в Пловдив, Рудан, София, освобождават младия човек от редица илюзии, за да го залеят с други. Житейският театър извежда на преден план банкера Карапанчев, тютюноработничката Стрема, синдикалния активист Алипи Метишев, галерия от фабриканти и сиви тълпи несретници. Всеки персонаж е подчинен на лична орис, но в предопределеността на ясни социални рамки. При работниците - във вече оформилия се професионален колективизъм. При имащите икономическа и политическа власт - в капсулирана прослойка, трудно допускаща „външен” човек. В разнородния конгломерат от епизодични образи, характери, убеждения и стремежи Белев запечатва шарения манталитет на цяла една епоха. Нека я наречем условно „довоенна”. България още се развива и преобразява. Продължава да е „селска”, но с увеличаващо се фабрично работничество. Което трябва да оцелява в спойката от взаимно доверие, чрез разтваряне на личното „аз” в професионалната общност. Нов начин на живот търси и потокът македонски бежанци. Те не искат само работа и хляб - спомените и страданията са болезнени, чети непрестанно минават от двете страни на границата. Кове се тъжната история на част от българското население. Останало в пределите на Македония, или принудено да емигрира заради физическото си оцеляване. Твърде мътна е политическата картина и у нас. Разказът на Гьончо Белев за комуната в Рудан подсказва за пробуждане на част от хората и стремеж да защитят не само личните, а и общите граждански интереси. Нещо мимолетно като факт, но показателно сред явни беззакония и нагли икономически апетити. В този водовъртеж учителството има свои традиционни задачи: да буди местните люде за истините в живота. Самото учителство не е еднородно - сред многото идеалисти се спотайват гонители на келепира. Но повечето знаят, че освен в класната стая, са потребни на сивата тълпа. Минин има лична възможност да оцени делата на тези често объхтани от живота просветители. Да разбере, че личното и общественото не винаги се преплитат в съзнанието им. Но основната им маса е чиста, непокварена и вярна на мечтите за равнопоставеност. Събирателен образ е даскалицата Загорска - грубоват, откровен народен трибун, способен да разпалва масите. Близък до нея е Боян Иванов - бъдещ македонски войвода, не по-малко себеотдаен. Разказът в „Панорама на една епоха” прилича на нива от безброй човеци. Едни в ролята на плодни създания, други - на отровна плевел. Няма как да бъде иначе - епохата на Фердинанд е време на политически и социални противоречия. Време на социално нагнетяване, което ще избухне. И едновременно: това са години на чист патриотизъм. Съвсем понятно „Панорама…” е съградена от три условни скални къса - за България, за Македония и в кулминация - за Балканската война. Преосмислена в книга четвърта: „Към прелом”. Тук откриваме по-друг Минко Минин - сравнително изграден като личност, част от интелектуалната среда на вестник „Буря”. И по-късно: военен кореспондент по бойните полета, пряк наблюдател на героизъм, на зверства, холерни лагери и човешка саможертва. „Мисля не е излишно да прибавя - уточнява в поясненията си Белев - аз съвсем не исках да дам войната сама по себе си, а повече политическата обстановка, предпоставките и въздействието й. Що се отнася до сраженията, те не са автентични. Аз не съм стратег и не смятах за уместно да използувам военните реляции, които имах на ръка. Намерението ми беше с художествени средства да създам у читателя представа за тогавашната война въобще”.
Сагата-четирилогия не може да се преразкаже. Читателят навлиза във време, което днес изглежда монотонно и чудато. Но само по себе си то продължава да бъде актуално, защото е панорама за градежа на нова тогава държава. В нея се извършва разслоение между града и селото - чрез поминъка, социалната преориентация на хората и политическите задачи. Изповядвани от царисти, социалисти - широки и тесни, от антисемити и създаващи се една след друга партии. Готови да запълнят с лозунги гражданската пирамида. „Шарена” е картината на духовността: руските идеи и западноевропейският консерватизъм пускат корени в не по-малко консервативната почва на българската народопсихология. Признателността към Русия е силна, пресни са спомените от Освободителната война и Сан Стефанския мирен договор. Затова са убедителни надеждите, че тя отново ще впрегне военната си мощ срещу тегобите на населението в Македония. Турция си остава традиционен враг и мнението за война измества алтернативата за Балканска федерация. Днес знаем волята на историята след недалновидните решения на Фердинанд. Но до Първата национална катастрофа е още далече. Сега населението трябва да бъде хвърлено в барутни делници, свиквайки и с мисълта, че жертвите са оправдани в името на висш идеал. Тази ранна България, преди и по време на войната, е врящ купел от разнопосочни страсти. На едрия капитал трябва простор за утвърждаване в условията на дива конкуренция. Той прелива извън местните граници. Съюзява се с равностойни финансови структури и дава ново лице на стопанската картина. В нея основната маса се пролетаризира. Появяват се Георги Димитров и Васил Коларов: нов тип политици, носители на взривна идеология. Те проверяват верността й в схватки с официалната държава и така онагледяват нейната актуалност пред работничеството. Вече няма място за кабинетно мъдруване какво да се прави. Уличните стълкновения сами коват закони и сами издигат водачите си. Либералната интелигенция е съпричастна към бунта на мравките, но на думи. Истинската реалност й е непозната, дори плашеща. В „Панорама на една епоха” интелигенцията е носител най-вече на съчувствие. Същото, което отправя и към раите в Македония. Страдащи от бейове, чорбаджии и от взаимната ненавист между върховисти и федералисти. Над всички в страдалната земя се издига делото на Стариот, но нашенската несговорчивост взема жертви дори без намесата на врага. Идеята за война, решена в двореца на Кобург, има скрит подтекст -наболелите проблеми да се тушират на бойното поле. Където политическите, социалните и пр. различия ще отстъпят пред каузата на братята-македонци. А след последните победни залпове лесно ще се сложи ред и в домашните работи на България…
На този фон минава животът на Минко Минин - нявгашно наивно дете от Стипоне и настоящ представител на столичната интелигенция. Останал чист и непокварен в безбройните си митарства. Но непревърнал се, както читателят предполага, в идеологическа икона. Продължава да бъде личност, пред която времето отваря нови и нови врати. Показва различни начини на съществуване. Позволява му да се докосне до аромата на „висшето” общество и до празната софра в крайните квартали. Минин постоянно се сблъсква с изненадите на живота. Защото самият живот не го е допуснал до верен старт в неизбродните си дебри. В броеницата на годините от кафеджийче, през банката, в лесничейството на Рудан… до журналист и военен кореспондент, той непрестанно се самоизгражда. В епохата си Минко Минин е обикновен човек, който търси своето място. Амбицията му е адекватна на потребността от работа. Той е бивш представител на селската низина, изпълваща от немай къде градските площади. Гладна и злобно-обнадеждена, че и на тях ще излезе късметът. Тази тълпа, простила се с нивите и плуга, се влива в суровото тесто на наемното работничество. Тръгнало към вътрешна класова спойка, но все още будено, просвещавано и организирано от тесните социалисти. Тези тъмни, измъчени люде неусетно ще се разделят на две. За едните осигуреният дневен хляб всецяло изпълва смисъла на живота и те не търсят друго. Отговарят на страданията с пасивна съпротива и непротивене на злото. Другите прозират, че трябва да се борят за права. Те са по-висше стъпало на социалната низина и гледат света с отворени очи. Такъв е и Минко Минин. Дружбата му със селското учителство, с македонски харамии и столични несретници осветява деня му с нови житейски истини. Че обществото е изтъкано от добро и зло. И който прави зло, очевидно се подрежда по-добре от решилите да живеят честно и праведно. Че между едните и другите стои репресивен апарат, олицетворен от самата държава. Школа за самоопределение при Минин е журналистическото поприще. Но и на него героят не стига до ясно изразени политически позиции. Преживял е много, но в „Панорама…” остава по средата на авторовия художествен замисъл. Гьончо Белев е заявявал решението си да я продължи с описание на Първата световна война, на Октомврийската революция и т.н., но не е успял. Затова самата четирилогия изглежда недоразказана. Това обяснява защо дори най-запомнящите се герои: Данчо бабин Сусин, Мито Ачкакански, Стрема, македонският революционер Димо Димов-Будин, Калина, Гоце, Мила Михайлова, Димка, албанецът Кацори, са само пълнеж на твърде пространния разказ. Минко Минин също е показан в застинало развитие. Моделирано, но незавършено и оставящо много въпроси за „по-нататък”, при липсващ финал на сагата във време и пространство. Читателят може само да гадае какъв би бил той. Затова днес „Панорама на една епоха” изглежда тромава. Мудно разгръщаща сюжетната сцена и грапавините на епохата си. Тя е с познавателна стойност за цялото творчество на Гьончо Белев и за актуалните граждански проблеми, които го вълнуват. И от този ъгъл на оценъчност несъмнено има място в българската литературна история. В - народната памет също, защото контактува с националната ни идентичност… тогава. А без нея народът ни би бил глух и сляп, без история и самочувствие. Както впрочем днес. Устремен към европейското семейство гол, забравил националната си носия закачена на вододела през 1989 г. Как ни приема Старият континент, виждаме повече от две десетилетия. Впрочем, за този прием сами сме си виновни…

—————————–

1) Белев, Гьончо. Панорама на една епоха : Избрани произведения в 2 т. - София : Бълг. писател, 1960.
Т. 1. Иглата се счупи ; Нови хора.
Т. 2. Червена заря ; Към прелом.