ЕСЕН В БЪДАЩЕ
ЕСЕН В БЪДАЩЕ
Над твоите ширни поляни
Пак стихналий свод е надвесен
И в пурпурни багри обляни
Полята ти кървави, есен.
Из твойта природа приветна
Аз бродя самотно унесен, -
Чаровна и тъй пъстроцветна,
В мечти пак унася ме есен. -
След много - далечни - години
Аз виждам се тука пренесен, -
Че зная, кат сън ще премине
И воят и устрема бесен.
Де гръм из дълбоки окопи
Разтърсвал е свода надвесен,
Край златни, натрупани снопи
Ще пее жетварка наесен.
Де ножа звънтял е - цафара
Ще среща там бъдната есен, -
За днес, като в приказка стара
Гуслар ще разправя унесен.
***
Втъна вагона ни в мрак.
Лес. Осветлен е той пак.
Трена се вие по бърдото голо:
Бърза и спуща се вече надолу.
Пак канари. Тунел. Ей гърми
Вече по моста железен. Дими
Дим задушлив, - на далеч
В фигури странни се стели той веч:
Ту цял замрежат те бързо прозора,
Ту се проточат - верига от хора -
Гонят се леко, премятат, летят -
Мили другари на път!
АЛЕЯТА
Цъфнаха липите, мирис пак повея;
Спомняш ли си, мила, нашата алея?
Дъжд не превалява, шлейф с ръка подзела,
Ти вървиш със мен под старата омбрела.
Шепот тих - а радост пълни ни сърдцата;
Двамата държиме си ръка в ръката.
Кротко дъжд се лее, свежест се разлива;
Празната алея, ето там, завива…
Бързо и във трепет устните се сляха, -
Пусто е - от нигде нищо не видяха…
Смях - като че скрихме нещо със измама;
И вървим нататък весели и двама.
Дъжд вали полека, лепнат ни нозете,
Градинаря сякаш че ли се досети: -
Малко се повглежда той през храсталака
И, отново седнал, бързо пак затрака.
Тук-таме по пътя локви се разляли,
Виснат мокри клони, като че заспали.
Сита, напоена е земята стара, -
Лекичко нависва вечерна омара.
Немощно върбата клоните си свежда,
Пътя ни случайно татък ни завежда…
- Сладка моя радост! - Никога раздела!
Смях и шепот пак под старата омбрела…
Цъфнаха липите, мирис пак повея -
Спомням си днеска нашата алея…
ПОВЕСТ
И простихме се. При сбогом силно стисна ми ръката,
И самотен и замислен тръгнах аз покрай реката.
Странни мисли, странни чувства мен в главата се тълпяха -
Нейните целувки още ми на устните горяха.
За скръбта си, за мъжа си - всичко ми разкри сърдечно:
Колко много тя ме люби и че ще ме люби вечно.
Колко много скрита мъка, колко много болка люта -
За един миг само сладък, за открадната минута.
И суетен и безцелен тоя свят пред мен възстана -
И една голяма жалост ме за хората обхвана.
А върбите, край реката, свели клоне над водите,
В нега сластно тихо шушнат своите копнежи скрити.
Тях зефира, свеж галйовник, бързо крадешком целува
И зарад пригръдки нови той нататък отминува.
А самотен и замислен аз вървях покрай реката -
И възставаха връх мене мойте мисли във душата.
ВИХЪР
Повилнялия вихър гърди си надува -
Сякаш песен плачевна се носи навред;
Ту със стръв полети, ту спокойно минува,
Оковал е земята с вериги от лед.
По паважа излъскан, край дворци, той замине,
Край къщурки се мерне и свий, изпищи,
И се бързо изправи: в небе да премине -
Мощен цар той на дни и нощи.
Повилнялия вихър крила си развява
И се бори сред мрака със себе самин;
Мрачен дух неспокоен, той вечно изтлява,
Вечно в бури и мъки обречен един.
И в безсънните нощи той сякаш очаква
Някой - с мъка безкрайна в гърди,
Ту се вдига, ту спуща, заплаква -
Свойта песен сиротна реди.
Той се блъска безумно, безмилостно смазва
По студените зидове тяло, ръце, -
Свойта кратка, но скръбна съдба той разказва,
Сред тъмите разкъсал сам свойто сърце.
