Филип Марински

Вече е полунощ, а не ми се спи.
Пламъчето на газения фенер, окачен на предната рейка на палатката ми, е някак изкривено и ми прилича на човешко лице.
Навън е тихо, тихо, та ми се струва, че щурчето, свряло се някъде в края на сламената ми постелка, ще събуди с цигулката си целия лагер. Веселякът му с веселяк, старае се сякаш повече от всякога. Ще ми се да го смъмря. Тъкмо тази вече момчетата трябва да спят - много им дойде предишната…
Вече трети месец сме тук и все още сме на палатки. Такава е заповедта - преди всичко да се оборудва минният обект, към който е придадена ротата ми, и чак тогава ще мислим за собственото си устройване. Минен обект, нужен и срочен - отговорна работа!
Нощем вече е студено, но все още поносимо. Знам, че само след месец, сутрин, когато се събудя, ще напипвам по мустаците си скреж. Познавам родопските есенни нощи от не един обект.
В тишината, на равни интервали, чувам по пясъка скърцането на чепиците на часовоя, който обикаля лагера, и все още ми се струва, че пак ще тресне изстрел като миналата нощ.
Тогава един ужасяващ изстрел простреля тишината и попи в лескака на отсрещния скат. Невидими пружини ме изхвърлиха от палатката и след секунда предната обтяжка брисна рамото ми. Първата мисъл, която блесна като мълния в мозъка ми, беше: „Ризата!”. В следващия миг очаквах да затракат шмайзери и преди да получа своя къс олово, да стана свидетел на една кървава касапница, развихрила се над моите трудови двайсетгодишни момчета. Майор Цолов, заместник-началник на политотдела на бригадата, беше успял да ме предупреди за това в онзи кратък половин час, когато достави попълнението на ротата ми. Имаше право човекът - разположил съм лагера си на половин час път от границата. Момчетата се шегуват, че ако се качиш двеста метра по-нагоре към Локовица и надуеш гърло „комшиите” зад браздата могат да ти отвърнат с „Ехо!”. Сигурно имаше право майор Цолов, щом този бандит Ризата превежда главорезите си през тайните пътеки на границата като през лелините си порти, без някой да може да му препречи пътя.
Слава Богу, не беше Ризата, но и онова, което беше, стигаше!
В очите ми лумнаха парливите езици на пожара. Гореше столовата на рудника!
Успях само да обуя брича си и бос изтичах нататък, давайки три изстрела с пистолета. Запалената постройка беше на 50-6о метра от палатката ми. Правихме я през лятото, само преди два месеца, цялата от сух чам. Едничкото, което не можеше да гори в нея, бяха керемидите.
Още като бягах към пожара, разбрах, че нищо не може да се направи - под покрива от всички страни излизаха пламъци.
- Пясък и вода - кой каквото може! - викнах все пак и хукнах към газката.
Тя беше пристигнала късно вечерта и за да съблазнява нечисти ръце, беше паркирана с долепен заден капак в стената на склада. Чергилото и задните касетки с продуктите вече горяха. Всеки миг коварното езиче можеше да близне резервоара и да последва взрив.
- Бързо, момчета! - викнах и пръв запънах рамо в каната. Колата не помръдна. Съобразих, че е на скорост и пернах стъклото с дръжката на пистолета… Спасихме колата, предотвратихме експлозията, но от постройката не остана нищо - въпреки пролятата пот, до съмнало всичко изгоря.
Сутринта обикаляхме с Тишъков, началникът на обекта, обгорялата грозна купчина и приказката ни плуваше в догадки - кой, как, защо. Едно безспорно беше ясно: ако бие градушка след този пожар, тя непременно ще бъде по нашите глави - моята и Тишъковата. А градушка ще бие! Работата не е само в материалните щети, дори никак не е в тях. По-важно е снощните пламъци в душите на хората каква ще я свършат. Най-вероятно е да е диверсия или саботаж. В едни души, чистите, тези пламъци ще опърлят все още плахата надеждица, че тази вече единадесетгодишна народна власт ще излезе от детската си възраст и ще навърта години. В другите, ръмжащите, ще палне куража, че все още има хора, които могат да се борят срещу тази „червена напаст” - комунистите.
Сега ще има разговори, разследвания, дознания…
Решихме с Тишъков храната за неговите хора да се готви във войнишките казани, докато възстановим миньорската кухня. Изпратихме съобщение в комендатурата да засилят охраната по границата и тръгнахме да дирим някакво крайче на тази история.
Запътих се към минния взвод на лейтенант Христов, който работеше на първата щолня (1), но срещу артелната палатка ме срещна старшина Драганов и след отривистото козируване докладва:
- Другарю старши лейтенант, Алчо се върна тази сутрин. Пощата беше на него, привързана на самара. Методиев е изчезнал…
Алчо е нашия пощенски кон, а Методиев - куриер на поделението. Значи Методиев! А как ми се искаше в никакъв случай да не е той, ако се окаже, че пожарът е работа на попълнението. („попълнение” наричахме част от доведените от майор Цолов, които имаха присъди преди казармата).
Методиев имаше шест години „стаж” за някакво съучастие в убийство при не съвсем изяснени обстоятелства. Беше седем години по-възрастен от набора, с който служеше. Като него имах и други - две трети от състава на ротата ми беше комплектуван чрез отчисления от други бригади. Естествено, всеки се беше постарал да се „освободи” от трудните момчета - по-лесно е да се работи без ръбати характери.
При разпределяне на войниците по взводове старшина Драганов сам пожела да вземе в своя взвод най-трудното от „попълнението”. Само рече - „Това са мъже. Дайте ми ги, обичам да работя с характери.”
Нарочно определих Методиев за куриер и нещо като ординарец. Всеки следобед, след като наред с другите изпълняваше норма и половина (як беше!), яхваше Алчо и отиваше до селото да вземе пощата. Връщаше се след около три часа. В личното време на войниците гледах да го държа около себе си, възлагах му да свърши едно-друго. Исках да го опозная, да си повярваме взаимно. А той се стараеше. За три месеца, откакто беше при нас, не беше дал повод не за наказание или мъмрене, а дори за недоволство от страна на командирите. Сякаш искаше да накара хората да го гледат не като престъпник, а като нормален човек.
Методиев беше направо огромен. С тежка, мечешка походка, с ръце като лопати. Имаше едро, ъгловато лице с прав нос, който започваше направо от челото, без хлътнатина между веждите. И в контраст с всичко това - големи, открити, кротки кафяви очи. Интуицията ме караше да вярвам, че такива очи не могат да лъжат, че това не са очи на човек, който може да бъде убиец, че онази афера, в която е бил оплетен преди шест години, е една нелепа случайност. Мислех, след уволнението на стария набор, да го направя караулен началник, защото интуицията… Интуиция, интуиция! На? ти сега една интуиция!
Значи Методиев…
Кое е най-вероятното? В тази близост до границата най-вероятното е бягство. Изчакал е мръсникът му потаен лагерът да заспи, подготвил е пожара и е драснал нататък. Разчитал е на суматохата около пожара - разчел е времето и за да бъде по-сигурен и по-бърз, използвал е Алчо. Използвал го е донякъде, (няма да премине границата в галоп, я!) и после го е натирил обратно. Ежедневната дажба овес е върнала добичето в лагера. Ех, Методиев, Методиев! Ето значи, защо си старал!
Едно не можех да си обясня: защо не е свалил брезентовите торби с пощата?
Дано поне успеят да го хванат! Това не стане ли, нищо добро не бива да чакаме нито аз, нито комендантът, нито командирът на заставата. Не собствената ни кожа е важна, разбира се, а какво място в душите на хората ще намерят отблясъкът на пожара и бягството на войник.
Ето в тази минута разбрах, че чакам с надежда да се появи отнякъде граничар и да съобщи, че нарушителят на границата е заловен.
- Бай Димитре, - обърнах се неуставно към старшина Драганов - опитай се да разбереш откъде се е върнал Алчо и дали Методиев е бил снощи на проверка. Кой беше дежурен снощи?
Старшината се засуети. Не знаеше къде да гледа, ръцете сякаш му пречеха.
- Аз бях, другарю старши лейтенант. Не се яви… Не Ви докладвах.. Реших да изчакам… Мислех, че…
Обзе ме гняв. Ето и този! И той решил да заложи на човешкото в човека! А ако го няма това, на което залагаме?!
- Изпълнявай! - креснах. - Намерил се филантроп!
А на мен кой да кресне? Та нали аз се предоверих повече от Драганов! Зарязах взвода на Христов и закрачих към Тишъков.
- Тишък, - казвам - работата стана дебела! - и разказвам на началника на обекта всичко, което знам.
- Не е за мирисане тая китка Николчев - мрънка Тишъков и се почесва по тила. - Нищо не ни остава, освен да чакаме хабер от зелените. Дай сега да видим как най-бързо ще възстановим столовата. Виж какви хора можеш да заделиш, пък аз ще се погрижа за материали.
Отидох да правя разчети.
Оттук нататък, само след час, всичко тръгна тъй бързо, че и сега се обърквам… Най-напред Тишъков допъхтя при мен лично да ми каже, че го намерил Въто готвачът и му признал, че е виновен за пожара. „Ще плащам - рекъл - само съд да няма!” Забравил бил да загаси печката и оставил както винаги разни парцали да съхнат на ограничителната тръба…
Нямаше и пет минути, откакто си беше отишъл началникът на рудника, дотърча старшина Драганов:
- Дойде, другарю старши лейтенант! Всичко е ясно! - и седна без покана, доволен като човек, хвърлил огромен товар от плещите си.
- Хванали ли са го? - питам, като мисля, че е дошъл граничар.
- Кого да хванат? - прекъсва ме бай Димитър. - Методиев дойде! Методиев! Как тъй?
А старшината разказва: Закъснял снощи автобусът. Нашата поща идва с него. Методиев тръгнал от селото за насам с цял час закъснение. На километър от селото, от храсталака излязла възрастна жена с брадва, задянала с въже дърва на гърба си. Войникът спрял, погледал я - слаба, съсухрена, взел брадвата, насякъл още дърва, натоварил ги на Алчо и - в селото. Повторил… За да се върне навреме, не минал по шосето, а тръгнал по козята пътека през Локовица. Пресметнал Методиев, че оттам пътят е три пъти по-къс. Карал бързо, но конят се подплашил от нещо пред него, скокнал рязко встрани и изхвърлил ездача върху кучешката челюст на камънака. Когато войникът дошъл на себе си, слънцето било в зенит. Видял Алчо да пасе в ливадите на Мочура и… крака си - подут, с раздробено коляно. Опитал се да се добере до коня, да го възседне, но добичето избягало. Откършил тогава върбова патерица и се довлякъл в лагера.
Отидох да го видя.
Седеше пред палатката. Левият му крачол бе срязан с нож, за да освободи посинялата, лъскава подутина. Един разклонен върбов чеп, този, който го беше довел до лагера, лежеше безучастно до бедрото му.
- Защо, Методиев? - попитах тихо и приклекнах до него, опрял ръка на рамото му.
Идеше ми да го грабна в обятията си. Методиев е тук. Методиев не ме подведе!
- Как така се случи, Методиев? - продължих, имайки предвид контузията.
- Виновен съм, другарю старши лейтенант! Вие сигурно сте си помислили, че… от Методиев… вече… не става човек! Виновен съм, но не можех иначе. Тя… тя ми заприлича … на мама.
Той говореше за жената. И точно тъй го каза - на „мама” - като дете. „Мама!” - този огромен, груб на вид човек и това нежно - „мама”!
Войникът замълча и преглътна, опитвайки се да скрие сълзата, която бъбнеше в окото му. Само стиснах рамото му силно, до болка.
- Нека, Методиев! Прекрасно е да видиш в бистро мъжко око да бъбне сълза! Мака че… мъжете… не бива да плачат… - и моят поглед се мрежи от внезапна мъглица, но душата ми пее!
Локовица се дръпна назад. Барак се сниши и около мен изведнъж стана широко… широко и ведро.

1. галерия в рудник