Дамян Дамев

Жерави в стройни редици летяха на юг, когато пламна войната. Дъжд от листа ръмолеше. Есенникът люлееше горите. Отиде и Монката - синът на дядо Тодор. Беше хубав октомврийски ден. По изрусялото небе вятърът гонеше големи глухарчета. Тейко му, майка му, баба Дина, булката и Пройчо го изпроводиха до край селото. Целуна ръка на старите, отри влагата от очите на Милена, прегърна Пройчо, даде му левче и потъна в житата.

Във въздуха плуваше прах и пушечен дим. Кръвопролитният, немилостив бой бавно замираше. Нейде далече боботеше. Земята се тресеше. Лунният сърп прогони златната пита. Маковете пламнаха. Войниците с изцапани лица и кални шинели почиваха. Уморени - мълчаха. Питаха себе си:
- Там далеч зад нас какво ли става?

Монката всяка вечер седеше тука, пред землянката, намяташе шинела си и загледан в далечината, като че ли търсеше под бледата планинска верига малкото родно селце. И сега мислите го носеха към къщи.

… Баща му седнал до огнището и клюмнал глава, смуче пръстената си луличка. Старата му майка суче мека вълна от хурката. Милена готви вечеря. Пред прозореца й светла нощ. В надпревара бели мушици се гонят. Пройчо чете неговото писмо:

„Вие не се грижете. Я скоро че се върнем. Щом превземем тая твърдина Одрин, я че си дойдем на село…”

Сепна се. Някой го викаше. Разтърси глава.
- Монка, хайде! Ония пак кроят нещо.

… Смъртоносни железни парчета разкъсваха въздуха, забиваха се в земята и вдигаха облаци от земя и дим…

Дядо Тодор седеше на миндера.
- Старо, ходих, но и днес го няма! Колко време стана от онова писмо? Две седмици! Че много!
Милена изтича от вратата.
- Има ли, тейко?
- Ще има, чедо, ще има..
Помълча намусена, с поточета на червените си бузи, после въздържайки плача си, се обърна към дядо Тодор:
- Чичо Стояновия Васил си дошъл!
Дядо Тодор вдигна глава:
- Е, ходи ли при него, пита ли го за Монката?
- Как не, още от вратата го попитах. Но отдавна не се били виждали.
Милена и баба дина проплакаха.

Една вечер Калин, селския кехая, тръбна радостната вест: войната свършила. Понесе се от уста на уста. Обиколи селото и тръгна през ръжта.

Чуха и Монкови и го зачакаха.

… Марица шуми и пее победна песен. Слънцето гони в златната си мрежа мътните води. Весели чучулиги високо цвърчат. Но ничие сърце не им се радва. Не им се радват и тези под дървените, полегнали кръстове. Не им се радва и Монката. Отпочиваше си тук от онази тревожна нощ.

1937