Дамян Дамев

Утрин. Слънцето лазеше по Острец и гореше голото теме на Висока чука. Златните снопи милваха червените глави на схлупените селски къщи. По коловоза между нивите, на чер жребец, яздеше момък. Житата спущаха глави надолу, като на стар познайник.
- Ех - мислеше Павел - колко хубаво е тука! Сред едрото зърно на високите нивя… Ето, там в дола е и Сладкото кладенче. Колко пъти съм лягал по корем и смукал студената му вода. А ето и старата, дива круша. Под нея за пръв път прокарах опръхналите си ръце по смолестите коси на Добринка. - Павел се унесе. Конят спря.

Павел помни: големите очи на чорбаджи Гаврила гледаха меко. Нямаше никой из широкия двор. Тихите думи на чорбаджията болят, като люта рана.
- Беден си, синко, гол си! Да имаше нещо, да ти дам Добринка. Хубав си, не си мързелив, но земя си нямаш! А аз няма да оставя, когато умра, богатите си ниви на човек, който не е нито педя поне уголемил земята ми! Спечели, па тогава…
Чорбаджи Гаврил, едър, запазен старец, върху когото годините малко бяха оставили следите си, не беше лош, но имаше слабост към земята. Искаше той да има най-много декари в селото.

Прозорците на голямата, бяла къща бяха отворени, Слънцето весело припкаше из стаите. Когато Павел се изкачи до вратата, кучетата все още лаеха. Почука. В ръцете си държеше дисаги. Печалбите. Току-що дигна крак да влезе, пред него се изправи непознат мъж с малко грозно лице.
- Какво търсиш, момко?
Страшна мисъл проряза ума на Павел.
- Да не би тоя…
Но смело отговори:
- Търся чорбаджи Гаврил. Сега съм богат и той ще ми даде Добринка.
- Закъснял си - мъжът на прага се смее злобно.
Непознатият забута Павла. Но той нищо не разбираше. Всичко пред него се виеше. Това никога не бе помислил. Отри росните капки от челото си.

Мъжът измерваше с очи.

Конят изцвили. Павел се стресна и отиде при него. Краката не го държаха. Прегърна краката на животното, прилепи устни на меката шия и проплака. После окачи дисагите, метна се на коня, хвърли последен поглед към къщата и отлетя.
Къде?…

1937