БЛИЗОСТ СЪС ЗЕМЯТА, КОПНЕЖ ЗА ОБИЧ И КРАСОТА
Каквото и да ми разправят, у нас на поетите и писателите, които живеят и работят далече от столицата, някъде из провинцията, все още не се гледа със справедливо око, благочестиво и почтено. Тази позиция предимно на парвенюта и сноби идва отколе и през годините се превърна в прокоба. Макар да е упорита, дори ултимативна понякога, животът често я опровергава и отхвърля настрана. Просто наяве излиза истината, че литературният талант може да се появи, да изгрее и да расте навсякъде из българските ширини.
Увертюрата бе необходима, за да представя поета Генчо Златев, който живее и работи в град Добрич. Първата му книга „Пъпна връв” се появи късно, с появата на бели кичури в косите. В нея е събрано най-хубавото, най-яркото, излязло изпод перото му дотогава. С тази книга той заема може би най-заслуженото място сред малцината добруджански поети, свързани здраво с живота на равнината. В стихотворенията се чуват призивите и песните на орача, сеяча и жътваря, слети с гласовете на птиците. Пейзажът, близостта със земята, копнежът за обич и красота, слънцето и небесните стихии се втурват в този поетичен лабиринт.
Генчо Златев навлиза в своята 75-а година - една достойна възраст и празненство на духа. Той е мой другар, побратим и приятел отколе. Всичко на тоя свят ни свързва, особено мечтите и надеждите ни, а най-вече поезията и животописът. Свързва ни добруджанската земя, на която сме родени и проходили двамата, той - в село Видно, Каварненско, аз - в Добрич. Той познава по-издълбоко живота на равнината, защото е агроном поначало, дълго е крачил сред нивите като усърден и неспокоен стопанин, хвърлял е семена в пръстта, треперел е над тях, додето стъбълцата им тръгнат към слънцето. Трудът на земеделеца е радост и мъка, поезия и топла грижа за хляба. Остава да отвориш очи, сърце и душа и да наслагваш зрънцата на думите върху белия лист. Така агрономът и поетът живеят заедно.
През 2004 г. излезе книгата му „Сълза в огъня”. Стихотворенията в нея са обединени от общ и неделим сюжет - историческото минало на Каварна отпреди 130 години и неговото ехо в днешния ден на града. Ярки събития, незаличими в паметта на поколенията, обикновени хора и герои оживяват в лиричното пътуване на поета във времето. Дъгата на словото му отразява трепетите на сърцето и душата, възкресява гнева и болката, саможертвата и подвига в епопеята на каварненските защитници и борци за свобода. В тази необикновена поема изгряват светли образи и демонични видения на насилието и робството. В песенната реч бунтът на българската кръв издига мостове на любовта и братството, над които свети слънцето на спасения живот.
Сложи нощвите. Запретни ръкави.
И бъклица със вино напълни.
Погледай ти. Русия се задава!
Със хляб и сол излез я посрещни.
Тъй както се посреща избавител
срещу смъртта застанал зарад теб,
оставил в похода безброй убити,
една ли руска майка сложи креп?!
И ти се втурваш. Сълзите преглъщаш.
В душата ти нахлува светлина.
Ръце разтваряш, русите прегръщаш
за днешни и за вечни времена!
(„Русия се задава”)
Основен мотив в тази стихосбирка е родолюбието. Тук чувството на преклонение пред падналите за свободата се слива с чувството на гордост, със силата и красотата на българския дух. Поетът реди стихове с възторг за добруджанската земя - тя е майка на борците и героите, тя ги носи в прегръдката си до последната им капка кръв и завинаги. Те умират за нея с обич, с достойнство, с признателност, че ги е отгледала и закриляла. Като свещен завет на дедите се извисява споменът за славното минало на България. Град Каварна - внушава поетът - е огнена частица и бурна вълна от миналото величаво, което не бива да забравяме.
Като биография на славата и безсмъртието се откроява друга поетична книга на Генчо Златев - „Победни залпове”. Това е чуден лавров венец на мерената реч, посветен на героизма, подвига и саможертвата на българския войник. Документалният характер на изображението прибавя нови моменти и непознати до днес страници от драматичната история на Добруджа. Поетът пресъздава звездни мигове от фронта на войната през 1916 година, а посланията му звучат като предупреждение срещу насилието и ужаса на човешкото изтребление. Той рисува потресаващи картини, сред които изгрява ореолът на автентични образи, на войници, загинали за свободата на Добрич и Добруджа. Стихотворенията се превръщат в поеми, където сюжетите и събитията очертават една биография на човешкото величие. Имената на героите, възвисени от българския дух и лиризма на поета, още се носят от уста на уста днес, близо сто години по-късно, стават исторически знаци, живеят в паметта на села и градове из Добруджа и цяла България.
Как да забравим годините лоши -
твърди и груби като приклад,
когато плугът ни засяда все още
във счупена сабя, в парче от снаряд?
Когато небето със пукната вежда
кваси с кръвта си сноп и бразда.
И траурна Добруджа бавно се свежда
над гроба на свойте избити чеда.
(„Как да забравим?!”)
Ето я и книгата „Нежна клада”. Отново ни стопля обичта към родната ивица земя, към майката и бащиния дом, към България. Мирисът и въздишката на Добруджа, нейните небеса и сезони с големите изгреви и залези, всичко, което е колоритът и същността й, прониква в книгата от край до край. Има например посвещения като „Тервел”, където четем: “Извира под нозете ти бразда”, или „Балчик”, където пробягват стъпките на пейзажната лирика: “Нощите се спускат по скалите с дъх на жито - тайнствени и лунни”. Във „Видно”(родното село на поета) срещаме изповедния стих „За простора ти изпитвам глад…”, а в „Древна кръв” признанието звучи като обет и молитва: “Изпепели ме цял, но нека в мен най-българското живо се опази…”. Завършекът на този цикъл е в „Болка” - един тъжен портрет на днешния ден: “Българийо, за тебе ми е жал! Как стана тъй, че във калта загреба, че всичко в теб отива на провал, че носиш дрехи втора употреба?!”.
Интимният тон, любовната алюзия и лазурът на художествения образ са присъщи и на стихотворенията, посветени на Поезията, на всички, които възпяват Родината. Поетът страда за това, което люлее и тревожи днешния ни ден: бедността, духовната мизерия, протегнатата ръка за милостиня. Звучи тежкия укор на поета към Отечеството: “Пълзиш, а трябва да си връх голям. Забрави ли, че Левски си родила?!”. Преди да ни настигне този укор минаваме през идилични картини. Селото е хляб за душата на поета, като майка е свидно, а стихът го превръща в „къс земя”, която „гори с пламък упорит”. Идва и обобщението, произтекло от обичта към милия Добруджански край : „Слънце над главата ми кръжи като месена от мама пита.”
